Драгни Драгнев

В деня, когато баща му тръгна за Персия, а това беше няколко месеца преди игрите с бикове и мига, в който видя очите на Армала отблизо, Арнан плака неудържимо, опрял глава на гърдите му. Усещаше тежката му длан на тила си като нежна милувка, но и като знак за дълга и отчаяна раздяла. Тоя знак заместваше думите, защото баща му мълчеше и гледаше някъде в далечината, най-вероятно по посока на пътешествието си към Изтока. Той самият едва ли знаеше какви премеждия го очакват по време на прехода през толкова чужди земи и въобще ще стигне ли жив до Персия, както си мислеше Арнан, но изглежда решението му бе узряло и за отлагане дума не можеше да става.
Когато майка му излезе на двора и донесе два кожени меха, единият с вода, другият с храна, а баща му ги превърза на гърба на кобилата и се метна върху нея, тогава го чу да казва, като го гледаше право в очите :
- Арнан, пази майка си… Грижи се за нея…
Тия думи оставиха последната следа, по-право, последния спомен от баща му. Той сръга кобилата и препусна на юг, към Адрианопол, в ромейските земи, без да се наведе и целуне майка му, неговата съпруга, с която беше живял цели седемнайсет години, или поне да докосне челото й, според обичая. Тогава погледите им, нейният и на Арнан, се срещнаха с милостиво съчувствие, както му се стори, и двамата едновременно усетиха как нещо се вряза в тях като мълния и ги обзе на мига: „Никога вече няма да го видим!”…
Протегнатите към Арнан ръце заприличаха на влюбени птици с разтворени за обич криле, но като че бяха улучени от стрела и бавно падаха на земята - той ги хвана и се спусна в майчината прегръдка. Не помнеше колко време стояха така, потънали един в друг, плувнали в сълзи и отчаяние, може би докато заглъхна конският тропот и баща му изчезна зад хълма близо до извора, където Армала слизаше с делвите за вода и иртишите я откраднаха.
Вечерта седяха край огнището и Арнан тъкмо се канеше да си ляга и да намери в съня си Армала, когато майка му каза :
- Той утрая цели десет години. - Замисли се, при това кимна, притвори очи, сетне продължи: - Ти беше на три, Арнан, а баща ти замина за Меотида, както викаха на морето най-близо до нас…
- Защо е заминал? - попита и се приготви да слуша легнал по корем в постелята.
Тъжна усмивка раздвижи устните на майка му и отблизо гласът й му се стори уморен, но напевен :
- Преди да опозная баща ти като мъж, колобърът на рода ни му разправял историята на българите… Започвала от свещения град Аркаим, далече някъде на север, основан от канас ювиги Авитохол… Наричали Авитохол Синът на сърната и той създал държавата ни преди стотици години… Само че племената се разпръснали на всички страни, а повечето, между които и нашият род Ерми, се упътили на юг… Стигнали до великата река Истър и се спуснали надолу, към топлите морета, където сме ние… Другите продължили на изток и на запад, изгубили допира помежду си, но заели половината ширине на земята, като прескачали реки и планини и прекосявали морета…
Арнан усети, че историята гони съня от очите и любопитството му растеше.
- Сетне колобърът разправял на баща ти за потопа, за Ной, за хората и животните - продължи тя. - И тогава замина за Меотида…
- Защо е заминал? - повторно попита
Арнан, седнал в постелята, и наостри уши, като че ли едва долавя думите на майка си.
- Колобърът му казал, че мнозина от нашето племе се заселили на мястото на потопа, край града на рибарите Варава… И тогава тръгна да търси роднините си… Нямаше го цяла година… Върна се, когато ти стана на четири и аз ти казах, че това е баща ти, а ти се криеше от очите му, плачеше и не вярваше… Дойде си той с грънчарското колело на седлото и една глинена делва с рисунка на бик, отвори си работилница и започна… Там, до морето, при своите, които беше открил тогава, оттам носи майсторията си да меси глина и делви да прави…
… На третия ден след като баща му замина, Арнан влезе за първи път сам в работилницата и в една от делвите, приготвени за пещта, може би най-голямата делва, намери свитък изсушена волска кожа. Разгърна го, беше четириъгълен, с дължина и ширина, колкото е от върха на пръстите на ръката до лакътя, и начаса се досети, че е земеописание, оцветено с различни бои. В лявата страна на свитъка бе нарисуван полуострова като зеленокафява гъба с корен в небесносините води на южните морета. Вдясно личаха Черно и Мраморно море с Босфора между тях, а там някъде наблизо, през Адрианопол и ромейските владения, все на изток, все на изток, докъдето стига краят на свитъка, пълзеше дебела алена черта, като че беше струя кръв, извита като змия…
Както и да гадаеше и да пресмяташе Арнан, каквото и да си представяше, това беше пътя за Персия, избран от баща му. Погълнаха го мисли, че колобърът, който живее в една пещера в подножието на планината, източно от поселището, е подучил баща му да направи земеописанието. Колобърът разговаря с бог Тангра, казваше майка му, познава движението на звездите и може да измерва разстоянията и посоките на света, вещае по слънчевия календар на българите и усеща магията на тревите…
Арнан беше сигурен, че не друг а колобърът е замаял главата на баща му със своите видения и приказки за Персия и вероятно го е благословил да замине, че ще моли бог Тангра да го закриля по време на пътешествието му…
… До деня, в който иртишите отвлякоха Армала, а и след това, Арнан непрекъснато сънуваше баща си - ту облъскан от дългия път на гърба на кобилата, ту опърпан пешак с тояга в едната ръка и празен мех в другата. Виждаше го сред какви ли не опасности - как го напада не някоя отровна змия, а триглав змей, и той отчаяно се брани с голи ръце, как го подушва и издебва глутница вълци, готова да го разкъса и изяде, или затънал до гуша в някое тресавище да се дави и с очи към небето да моли бог Тангра да го избави. Случваше се Арнан сам да се наемери в съня си и да се притича на помощ на баща си, но колкото го приближаваше, той все повече се отдалечаваше и се губеше от погледа му. Тогава се събуждаше, облян в пот и сълзи, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Не можеше повече да мигне от вълнение, докато се съмне.
Веднъж баща му бе нагазил сред находище от бяла глина някъде край Босфора, както му се присъни. Мъчеше се да се отскубне от лепкавата прегръдка на глината, но хлътваше все по-надълбоко. Тогава Арнан се спусна да помага, хвана го за ръката, опита се да го издърпа, но баща му го теглеше с всичка сила към себе си - уплаши се момчето и изпищя като заклан…
Тоя сън остави рана в очите и сърцето му и дамгоса мислите му за Армала.
На третия ден след като бяха отвлекли момата, у тях отново дойде майка й, отново плачеше и молеше да я намери и доведе.
- Иди при иртишите, додето не са я омагьосали, за да я познаеш - говореше старата Армала и все повтаряше: - Тя е твоя, Арнан, обречена е на тебе…
Каза му и друго: ходила при колобъра и той, след като се поразговорил с бог Тангра, съобщил, че дъщеря й наистина е при иртишите. Чула го дори да гадае дали още е жива и здрава, грози ли я голяма опасност, но нищо повече не узнала…
Тогава Арнан реши час по-скоро да намери любимата Армала, защото вече се надигаха в душата му и го мъчеха какви ли не съмнения и догадки. Докато пророкуваше дали майка му одобрява това решение, по-право, дали ще се съгласи да замине и да я остави сама, внезапно му хрумна да я попита как е успяла да избяга от иртишите по онова време. Стори му се, че въпросът я смути, но тъжната усмивка раздвижи устните й.
- Това е дълга история, Арнан, но не мога всичко да ти разкажа, макар и да искам - започна тя. - Много дни и седмици останаха вътре в мен и никога няма да излязат… Това е забравата, синко, последица от магията на иртишите…
- Но какво се е случило? - полюбопитства той с надеждата, че майка му все пак може нещо да си спомни.
- Аз знаех посоките на света, Арнан, можех да се ориентирам в бягството си - каза тя. - Знаех още, че като разберат, ще се спуснат на север да ме дирят, където са нашите поселища. Затуй тръгнах на запад, към Струма река, за да ги надхитря и заблудя. Сетне пътят ми водеше към Вардара, а оттам, през планинските пътеки, можех да стигна до топлите морета и да намеря някое племе българи… Всичко това знаех от иртишите, синко…
Майка му замълча, като че мислено се
пренасяше в ония места, където е минавала преди много години, но скоро продължи :
- Обаче аз избягах от иртишите, за да се върна при нашия род, тука, при моите родители…
- Видяла си много опасности и беди по пътя си, нали, майко?
- Цяла година живях у една старица край брега на Струма река и не продължих повече нататък, а потеглих сама, обърната на изток, към нашите земи, и накрая се върнах… Тогава първия мъж, когото срещнах, беше твоят баща и той ме прибра в този дом като негова жена… Моите родители бяха умрели, по-право, авари запалили къщата ни при едно нападение през нощта и те живи изгорели, додето съм била при иртишите…
Стана му мъчно за родителите на майка му, но още повече се натъжи за Армала, защото нямаше представа каква е участта й. Трябва да замина, повтаряше си наум,трябва да те намеря и доведа, обичам те, без тебе не искам да живея, говореше й във виденията си, докато слушаше историята на майка си. И тъкмо се готвеше да я попита съгласна ли е да я остави известно време сама, когато неочаквано и изненадващо тя го изпревари и каза:
- Заминавай, Арнан… Тръгни утре призори и дано успееш… Ще ви чакам да се върнете двамата, сине…

По тъмно тръгнах на кон към селището на иртишите с намерение да стигна подир едно денонощие, ако не ме сполети някоя беда. Бях взел боен лък и колчан с десетина-дванайсет стрели да се браня от диви зверове. Взех и два меха, единият с вода, другият с храна, колкото да утолявам жаждата и глада си от време на време. Съвсем нямах представа през какви местности ще бродя, ще прескачам ли река и планина като българите в ония далечни времена, когато са напускали своята прародина. Знаех, че трябва да яздя все на юг и да се оправям по дебелите букови и дъбови дървета. А букът беше великански и бе стъпил навсякъде - и по равното, и по скалистите чукари - тъй че короните на дърветата люлееха небето със зелено кафявите си облаци. Ориентирах се по сивопепелявия мъх в северната страна на широките им стволи. Направлявах стъпките на коня в противоположната посока. Туй беше през целия ден, до часа, когато замръквах близо до една канара. По канарата се стичаха тънки струи, слизаха бистри потоци, обагрени от залеза. Конят се изправи срещу тях и засмука водата до премала.
Бях решил да потърся някое прикритие за през нощта и да продължа пътя си на разсъмване. Гъстият мрак, не мрак, а катран, не позволяваше нито крачка напред или назад. Само чувах, по-право, усещах как конят навежда глава и поскубва набъбналата от влагата трева край канарата, как дъвчи, пръхти и сумти от удоволствие, защото не бе хапвал нищо през деня, и го оставих на спокойствие, като опрях гръб на едно дърво и задрямах.
Когато отворих очи, месечината спускаше светулките си и пръскаше рояците им навсякъде, а конят ближеше косата ми и ме подканяше да вървим… Тъй, след около два-три часа, на бавен ход стигнахме широка и равна поляна, пресечена от тесен коларски път и осеяна с билки, които силно миришеха и упояваха. По-късно пътят се изгуби сред високи треви и бурени и тъкмо се чудех накъде да продължавам, когато дочух далечен кучешки лай и рев. Стори ми се, че наблизо се простират нивя, усещах ги, съзирах ги като насън, защото повеят на вятъра донасяша дъх на узряло най-малко от две хиляди стъпки разстояние, заедно с песента на щурци, които все изпращат и посрещат слънцето…
Ясно беше, че приближавам поселището на иртишите и остава още малко път, за да стъпя в просторите му и небосклонът на изток започне да просветлява.
Армала, Армала, думах си в това време, къде ли си притихнала в подножието на новия ден, будна ли си вече или едва-що си притворила очи след тежките мисли и безсъницата през нощта!? Как да те намеря, любима Армала? Защо не излетиш от гнездото, в което си заключена, знак да ми дадеш, да те видя и чуя? Само един бърз поглед, за миг да зърна косите, да мерна стъпките и снагата ти - ще те позная, Армала, ще те позная, макар и да си омагьосана, а може и да си ме забравила…
Погълнат от тия догадки, желания и надежди, не усетих кога съм стигнал първите юрти и къщи, покрити с тънка розова мъглица, същите като нашите, както и коневръзите, яхърите, волските коли и кошарите. Изкачваха се по хълм, обикаляха го от всички страни, люлееха живота си между земята и небето още сънени и трептяха в прегръдката на светлината, която приижда отвсякъде и бавно ги залива. На най-високото място се издигаше каменна сграда, по-право, крепост или чертог на владетел, по зидовете и кулите падаха отблясъците на изгрева.
Странно ми се видя, но само няколко кучета с глави на котки ме придружаваха мълчаливо и кротко, додето яздех на бавен ход между къщи и дворове. Когато се намерих по средата на селището, изневиделица срещу мен се появи някаква жена и вдигна ръце да ме спре, а кучетата изчезнаха на мига. Приличаше на самодива, сякаш току-що слязла от горите и планините, а може и да беше вещица или някоя омайница, готова да ме омагьоса и заблуди.
- Ти си българин! - каза тя на моя език. - Дошъл си да търсиш някого.
- Българин - отвърнах. - Търся майстора на грънци, занаят искам да уча…
Нямах намерение да се издавам, каквото и да се случи. Никой не трябваше да знае, че искам да открия Армала и да я отведа.
- Слез от коня, щом идваш с мир! - заповяда жената. - Ще минеш по тази пътека и ще стигнеш източния край на аула. Там е работилницата на майстора. Хайде, тръгвай!
Подчиних се, скочих от коня, кимнах два пъти за благодарност, но с притеснение, дръпнах юздата и потеглихме.
През това време успях да разгледам лицето на жената и да проумея, че много прилича на майка ми, дори гласът й бе същият.
Видението ме смути и обърка, отколкото ме изненада, защото си помислих, че вече съм омагьосан, тъй като знаех, ча иртишите умеят да преобръщат душата на човека. След пет-шест крачки леко извих глава да хвърля още един поглед към жената, но тя беше изчезнала неусетно…
Да си призная, това ме стъписа и докато пристъпвах едва-едва заедно с коня, се опитах да си представя в какво състояние се намира моята Армала. Ако внезапно се изпреча пред очите й, сигурно няма да ме познае, мислех си, дори няма да ме забележи, нито да ме чуе, щом я заговоря. Магията на иртишите, както казваше майка ми, отнема желанието за живот и може да убие човека, най-малкото - да изтрие паметта му.
Изкачвах се между юрти и къщи и се озъртах на всички страни, понеже вече се виждах в чудо, додето наближих работилницата в източния край на аула, както ме беше упътила жената.
Дворът беше малък, една педя място, но целият осеян със счупени грънци, подобно на хилядократно умалена планинска верига и купища засъхнала глина. Близо до вратата се мъдреше висока и тумбеста делва с широко и обло гърло. Вероятно стигаше до кръста, ако застанех до нея, по тялото й личаха резки и шарки, каквито срещах за първи път по грънци. Представих си шарките като морски вълни, носени от вятъра, макар че делвата приличаше на голям дънер, забравен кой знае откога и хлътнал в земята.
Маях се какво да предприема, да прекрача ли в двора, да извикам ли нещо, когато наизскочиха няколко кучета, кажи-речи, като ония, които ме придружаваха, щом навлязох в селището. Бяха едри, с ръждиво-кафява и дълга козина на сивобели петна, загледаха ме дружелюбно и с умиление право в очите, завъртяха опашки. Стори ми се, че ей сега ще проговорят. Тази кротост и добродушието вероятно преминаваха в коня, който не трепна, нито се уплаши, а свенливо наведе глава и взе да поскубва засъхнала трева между копитата си.
И тогава от работилницата се появи един момък, година-две по-голям и по-зрял от мене, както го премерих с поглед мигновено.
- Очаквах те, Арнан - рече усмихнат той, но думите ме стреснаха. - Ела да се видим…
- Ти ли си майсторът? - попитах с отпаднал и неуверен глас, вместо да поздравя.
- Аз съм Аргир, твоят побратим…
Когато придърпах коня в двора и след това прекрачих в работилницата, всичко в главата ми изведнъж се проясни - този момък не беше някой друг, а майсторът. Той седна мълчаливо до грънчарското колело да продължи заниманията си или да ми подскаже, че няма време за губене, а в тия мигове аз можех да огледам майсторията му с подредените на всички страни лавици, отрупани с какви ли не гърнета, делви за вода, кани, паници и чаши, кадилници и катраници. Между тях личеше една амфора, макар и първом да ми се стори красива стомна с дръжка и с удължено тяло, но си я представих и като фигура на млада жена, пристегната в кръста. Останах смаян от формите, с които дълго си бяха играли ръцете на грънчаря, хареса ми и украсата по тях с опънатите разнолики орнаменти. Тогава в мислите ми отново се появи Армала, заради която пристигнах при иртишите и бях готов на всичко, за да я открия.
Майсторът сигурно бе забелязал къде се спряха по-задълго очите ми, защото отново заговори на моя език, без да спира работата си:
- Един ден, когато сам я изваеш, може да се каже, че си научил занаята…
Досещах се, че за амфората приказва, но също и за безмерния път към съвършенството, както често повтаряше баща ми, преди да тръгне за Персия. Аргир обаче не знаеше, че съм преминал първите изпитни в тоя занаят и нося в душата си други желания и намерения, да не кажа открито, че в главата ми витаеха кроежи как да открия и отведа Армала. Ето защо трябваше да се преструвам на невежа и да си давам вид на човек, по-право, на момче, което изгаря от нетърпение да работи с глина и след време да наследи майсторията на своя наставник.
Заедно с това се чудех и се маях как ли Аргир е узнал името ми и откъде и защо се появи оная омайница, която приличаше на майка ми по лицето и по гласа и говореше нашия език. Не проумявах какво ли ще преживея при иртишите, но се надявах да надвия всяка нова изненада и тайнственост. Важното е, мислех си, след някой и друг ден първо да науча къде е Армала, в кой дом са я затворили и скрили, но да внимавам и да не събуждам подозрения.
Когато Аргир привърши сутрешната си работа на грънчарското колело, слънцето вече обхождаше селището и пръскаше лъчи навсякъде, но ми се стори, че най-обилно и на рояци лъчите падаха сред двора и до вратата на работилницата. Тази картина пълнеше душата ми със сияние и надежда за успешен край на премеждието, което бе вече започнало.
Майсторът ме прикани да излезем на коне извън селището да ми покаже глинените находища. Спуснахме се към близкия дол, където бълбукаше извор и няколко девойки пълнеха вода в делвите, но Армала я нямаше там.
Както предполагах, първото находище, до което стигнахме скоро, бе до самия вход на една пещера, около хиляда стъпки южно от селището на иртишите.
- Тука залежите са най-много - каза Аргир. - Жълтокафява глина… По-навътре излиза червена… Има и сива глина, но на друго място… Намира се и чисто бяла, и сивобяла…
На връщане минахме край друг извор, където имаше доста широк чучур и дирята му продълбаваше два едри камъка, плътно долепени, като че бяха прегърнати… Взрях се в камъните - светли като тесто от бяла глина, помислих си, промита и пречистена от примеси, за да стане мека и гъвкава за точене… Но може ли Аргир да нахлуе в мислите ми и да се досети, че съм посветен в неговия занаят и така да осуети тайните ми намерения?… И този път огледах девойките, наобиколили извора, видях ги как хващат делвите с бродираните ширити и ги премятат през рамената си, както у нас, но отново не открих Армала. Зърнах обаче как една от девойките не откъсваше очи от Аргир, макар че той не благоволи да й хвърли дори един бърз поглед.
Когато се върнахме и влязохме в работилницата, Аргир седна до грънчарското колело и неочаквано просто попита :
- Арнан, имаш ли бог?
- Имам - отвърнах. - Бог Тангра… Един на всички българи…
- Има и друг бог.
- Друг!? - изненадах се.
- Исус Христос.
Аргир замълча, като ме гледаше право в очите и май че ме канеше да размисля известно време или се надяваше да го обсипя с въпроси, но след малко добави:
- Той е творецът… Той е моят бог…
За първи път чувах за Исус и допуснах, че е върховният бог на иртишите, който направлява живота им, бди над техния дух и разум, също като бог Тангра, вероятно е и закрилник в любовта им. Тогава попитах Аргир как тъй говорят нашия език, а той, без да се бави, отвърна:
- Ние сме българи, Арнан… Два рода живеят заедно в нашите поселища, Орган и Орман. Дедите ни са дошли на това място двеста години след като канас ювиги Авитохол…
- Синът на сърната! - не се стърпях. - Първосъздателят на държавата.
- Ето, че знаеш, както аз зная името ти.
- А откъде си го научил?
- Бог ми го каза… Моят бог… Исус Христос.
- Ти разговаряш с бога - отбелязах плахо и неуверено.
- Да, Арнан… Той гледа от небето… Вижда ме и ме чува… Знае всичко… Богочовек…
Не посмях повече да разпитвам, защото се уплаших, че Арнан се досеща, а може би вече му е известно по каква тайна работа съм дошъл. Дори през ума ми като сянка на птица пробяга мисълта, че вероятно е узнал всичко от Исус Христос…