В ПЛАНИНАТА
В ПЛАНИНАТА
на Данчи Петрова
Бурята връхлетя неочаквано.
Изтрака по прозорците
със картечни откоси дъждът.
И небето се сгърчи,
ухапано от хиляди змийски езици
на къси светкавици.
Дърварите, тези тежки мъже
със чворести длани,
на масата сложиха вино и сол.
Наздраве! Да пием за жените,
които простират прането
и изпъват към слънцето стройни тела!
Да пием за бурята тази страшна стихия,
сечаща със милиони секири дърветата!
Да пием за дъжда –
без него пресъхват реките,
умира рибата и няма хляб…
…………………………………….
Нощи за любов са нужни на света!
И изгреви, в които сокът на земята
да се превръща в мляко, и във вино!
След бурята ще бъде светло.
И ще бъде синьо…
Дърветата ще бъдат свежи.
Любима моя, високо в планината
за теб си мислех,
когато вдигах пълни чаши
със дърварите,
мечтах и писах тези стихове.
НЯКЪДЕ ПО ПЪТЯ
Изгни ми кожата от пот и нова сложих,
а дом да вдигна над тревата не успях.
И цигани ми пяха, и щурец забих на гвоздей,
но си останах все такъв, какъвто бях.
Все с тази риза и със тези думи,
овехтели от слънце, вятър и пране.
Все по тези пътища – зовящи струни,
опънати над пропасти и върхове.
Сред внезапни катастрофи и предателства
може би случайно оцелях.
Огромен белег е главата ми.
Горчиво вино – моят смях.
Каквото имах – хвърлих го на птиците,
по-леко своя път да извървя.
И само в пазвата ми плаче скрито
забравена целувка на жена.
И в кръчмите, където бавно гаснат
таланти и надежди, и лъжи,
неуязвим като разпятие,
скрито седнал в тъмните ъгли,
пия с циганите черно вино,
пея за любов и за коне,
и само циганската мъка спира
кръвта от вените ми да не изтече.
И отново някъде по пътя,
между две случайни, чужди гари,
загърнат в земната си мъка,
нося в уморените си длани
пламъче на мъничка светулка,
с прекършени от вятъра криле.
Свири в мрака циганска цигулка,
а очите ми – стопени буци лед –
търсят отворена врата или прозорец,
където мога пламъчето да спася.
Добрите хора всичко са затворили.
И спят спокойно в топлите легла.
Някъде по пътя,
между две случайни, чужди гари,
сбирам по земята суха слама –
сънищата да подпаля…
1985
РИЗА ЗА ХРИСТОС
След полунощ,
в часовете, когато кукумявките тръгват на лов
и над могилите призрачно свети тревата,
от черния вир на небето слиза Христос
и моли за риза, да стопли плътта си.
Гласът му е тих, уморен и печален,
като глас на самотен пияница,
който плаче над празната чаша.
Земята е кръчма. Кръчма на древно пристанище
и кръстът е фар, онемял и отдавна загаснал.
Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи.
Господи, Господи…
Остарял е светът. Равнодушно и хладно,
без еретически мисли, той отваря врата след врата
и по пътя си скубе горите.
Този свят пеперудите смила на прах
и търси красивото в гроб на случайно изровен езичник.
На твоите риби, Господи,
някога нахранили земята,
хайверът е отдавна вкаменен,
изгризали са плъховете чудесата без остатък
и все по-гладни, с тихи стъпки
стягат обръча около мен.
Аз нямам броня. Аз съм беззащитен.
По-беден съм от вятъра дори.
Не си отивай, Господи. Не си отивай!
Вземи последната ми риза. Тя няма да те стопли,
но няма и да ми тежи.
Оглушал от моя вик,
както се е появил, така полека чезне,
разтапя се сред бездната на нищото Христос
и сякаш никога не го е имало…
Като ранена птица пада на земята бялата ми риза.
Смирен и тъжен плъховете чакам.
Знам, че страшно много ще боли. И се страхувам
в последния си земен миг да не заплача.
1984
СЪН НА САМОДИВСКА ПОЛЯНА
На Миглена
Любимата ми под съзвездията спеше
върху сено от детелина сладък сън.
От връх на шипка славей ромолеше
среднощната роса с печален звън.
Ухаеше на росопас, звъника, детелина.
Зовяха се сред мрака хиляди щурци.
Самотен прилеп тайнствено премина
и пръсна ореол светулки на синци.
Красива като легендарна самодива,
любимата ми спеше с незакрита гръд.
Какъв ти грях сред тази пустош дива?
Нима за влюбените има божи съд?
И призрачно кръжило с люспи от коприна
се люшна в небесата и бавно се стопи.
Обречени на гибел, в сеното детелина
зачеваха сред полет паунови очи.
Прозрях луната горе в наметка пораздрана.
Пропяха нейде първи еретически петли.
Събудих се, а беше още много рано.
Защо човек сънува? За да се утеши…
1983
ПЪТ
Древната каручка се търкаля,
мачка свежата трева.
Без юзда е кроткото магаре.
Старецът – с наведена глава.
Старецът посока не избира.
Цял живот е учил мъдростта:
гдето и да тръгнеш – стигаш
портите на вечността.
ЛУДОСТ
Млади жабчета опитват
блатото си да прескочат.
Квакнат, скочат – педя литнат,
в родната стихия цопнат.
Тъй и ние, хорицата бедни,
искаме да прелетим
над житейските си бездни…
вместо да ги осветим.
ПРАНЕ НА МРЕЖИ
Нагазили в морето до колене,
перем ръждиви, тежки мрежи.
Водата подло кожите ни реже.
Противно, нечовешко време!
И няма край проклетата ни участ!
Въртиш, въртиш, а най-накрая
на пясъка се свиеш като куче…
Сънуваш риба и в съня си лаеш…
КУШИЯ
Помня първата кушия…
Кон след кон. И вик след вик.
Стиснал пламъка за шията,
гоня вятъра с камшик.
Камък пламъка огъна.
Първия си зъб изплюх.
Тъй се учих – аз се спъна,
рухва ненадейно… друг!
