Георги Майоров

С поета Петър Динчев заедно сме вървели по страници на вестници и списания. И по светлите пътеки на Родопите. Затова съм убеден, че той е един от малцината поети, изпял най-много песни за Родопите. За природата и за ония чудни, търпеливи и издръжливи на всякакви сътресения храбри и благи българи, които носят съдбата си в една проста, но така скроена с шарилките торбица, че казва и разказва всичко. По тази съблазън и Петър Динчев е сложил в нея толкова красота, че като хляба да блажи в устата на родопчанина. И на българина.

Така Петър Динчев не успя да се отклони от пътя на честността в отношението си към хората и творчеството. Изправя се срещу дяволите и техните дяволски дела, за да сътвори доброта, въпреки че от праисторическо време се знае, че доброто не остава ненаказано. Опитва се да докаже утвърдително кое от какво произлиза, та мъжествено се противопоставя на съдбата. И удържа победи. Още в журналистическата си практика воюва срещу измамните илюзии и лъже идеи, в които нашето поколение изживя сериозни трусове, но до ден днешен не сме видели краха им.

Възмогнал се до хармония с голямата родопска певица Бойка Присадова, той сътвори многогласни стихове, сонети и поеми. По обхват на темите и по широтата на тяхното пресъздаване, неговото творчество наподобява трудно пребродима планина, но в диплите се разгръща обаятелна чистота и сърдечност на тоновете, топлота и голяма любов към красотата на природата и човешките взаимоотношения, спокойна мъдрост на висок глас, родолюбие и преданост към България. И защитава своето име на творец с широтата на душата си и с щедростта на сърцето си.

Шокираща тема в неговото творчество е непрекъсваемата ,,Дяволиада” през дивия демократичен ден още от първия час на неговото преображение. За най-съкровено скроеното от дяволите - ,,да се руши” като велика вдъхновяваща цел, да се изкривят красотата и човешката доброта. Но оптимизмът и в толкова песимистичните дни и години побеждава. Авторът с обич дарява света, че доброто винаги да има могъща сила за победа дори в условията на безнравственост, студенина и смрад.

За разочаровани от демокрацията съдби, за кошмарната действителност и всеобщата разруха, за безредието във всемирния ред ,,без порив към светли небеса”, за безнадеждността. Постоянно отстоява човечността, не променя цветовете в живота, не изоставя своето верую, не дава ухо на песимизма, но не е и шумотевичен оптимист, не е страхливец, ни герой и скромни песни свои пее.

Чувства, пориви и страст, не успява да открие божи дар ли са от щедрост или на природата са знак. Страда и обича с тиха любов, радва се на всичко, което гальовно шепти в нашия ден и ненавижда превземките.

Въпреки страданията, той не се поддава на униние и скука, съпротивлява се като скала (нали и името му е Камък) и търси изход от критичните ситуации. Защото е заквасен от българско кърмило и е замесен от българско тесто. Така в него непрестанно кълни решителност за справяне с несгодите и трудностите по неговия творчески и жизнен път. Понякога с дива страст, друг път с топъл глас. В него се срещат палавата мечта и синята безметежност.

Врязва се в мъгливи неизвестности и в кипра ведрина, за да узнае повече от тайнството на безкрайността. Много песни изпява и за любимата жена, която го дарява с щедра съдба и винаги грее в него, извиква изгрева в него, дава му сила, отмества му грижи натежали.

Петър Динчев се пази от еднодневни похвали, които могат да срутят изведнъж съзиданото. Но не може да бъде и отшелник, без объркаността на човешкия свят. Душата му се опива от полюшнати ниви, от гори зашумели, от екота на планини, от пригласящи върхове, които са негова горестна власт, с единствен девиз ,,клас да стане зрънцето / и доброто в плод да проличи”. Затова реди много селски идилии и небесни възторзи.

Връща се и към бащиния роден край, за да освети и възвиси своето днешно битие - с майка си като икона, с баща си като клонест дъб. Атмосфера, която ражда ,,бяла хубост” така живее и твори с чиста идея и с вяра в бъдни добрини. Неговата поетична чувственост събужда заспали пъпки, топи ледове с родопския си магнетизъм, за да лудува природата в зелен смях, а хората да летят от възторг като птици.

И пулсът на сърцето му като морз изписва ,,скърби и възторзи, / горещи страсти, полет устремен”. Реди и препинателните знаци по пътя му, бележи усмивки, нежност и ,,грейнала любов”, пише животворна песен.

Тази песен и при Петър Динчев не е равна - има свои тъжни стонове, акварелни платна, но и сини небесни простори, които се срещат и нижат в цялата му поезия. Редят се прости радости и душевни признания по загубения син, а в последните години и по своята даровита съпруга, които болки не смогва да изплаче. И в тихите спомени не търси утеха, а тяхното безсмъртие. По друг начин, освен в песни, никой не е върнал от отвъдното и най-близките любими спътници в живота.

Но както всеки творец и него го връхлита ,,Диво чувство”, което небесни зилове разлумква, прецежда синева в шепи, топи го в самодивни езера, слънчеви ръкойки събира, откоси сред ливадите реди, зида еркери на къщи, родопчанка отбагря на платно, в ледни пещери кристали търси, за да окичи необузданите си мисли. И твори в реален и сънуван свят сред земните страдания и душевните видения.

Възпява първични нрави и първична чистота. А за това е необходимо да си вътре в тях. Епос и лирика, песни и стонове, борба с вятърните мелници на демократичния грабеж, който осакатява преди всичко младото поколение. И срещу пороците също не възпира своя гняв, за да бъде отвързан и да властва българският дух, защото ,,сънува/м/ щастието буден”.

Много сонети в неговото творчество като дизия чанове отекват в многогласна симфония. Няма неописани дни и нощи, зори и залези, небесни зунки (дъги) и дъждовни мъгли, горди хребети и душевни разломи, уханна ведрина и замръкнали усещания, унес на хлопатари и орфееви трели, пъстри цветя и дивна моминска осанка, волни птичи ята и прокоби на сови.

Многоцветни са и неговите баладични напеви за земя, гора, халища, хора и стародавни крепости, на които ,,всеки камък миналото вика” от Кърджали до Чеч. Вика героичната им защита от храбри левенти, неустрашими моми и непредали се невести. Разказва за гробове и кръстове несвестни през окови, тирания и мъчения ужасни в името на българския род, на знаковия древен корен на България.

В много стихове побеждава ,,светла лудост”, другаде изповядва ,,жестока проверка”, а от връх Средногорец още ехти паметната дума на легендарния полковник Владимир Серафимов пред своя полк, пред своите храбри юнаци - ,,Нито крачка назад! На току-що освободения роб робството не ще върна!” Така този баладичен връх и до днес се слави като ,,Родопската Шипка”. И блестят в стихове забравени ордени за храброст и ранени до смърт далнини.

С благородно достолепие възпява родолюбието по цяла България в новата книга ,,Пътеки към изгрева” (2017), където в монологични поеми въздига делата на видни българи в мрака на робството от първия ден на българското възраждане, през гнева и възторга на Паисий Хилендарски, с голямата надежда българинът пак да има ,,земя, държава и народ”. За Фабрикаджията - Добри Желязков от Сливен; за Захарий Зограф, уста Колю Фичето, Иван Богоров - издал първия български вестник ,,Български орел”; за Петко Славейков с неговата голяма просветителска дейност; за Георги Раковски, Баба Тонка, Васил Левски, Матей Преображенски, Неделя Петкова - Баба Неделя, Христо Ботев, Панайот Волов, Райна Княгиня. Тук много впечатляващо е неговото неимоверно усилие да се вживее и превъплъти в техните строги драматични образи.

Заради големия обхват на темите и чистотата на претворяването им, наричам поезията на Петър Динчев многогласна и истински българска. Нищо родно не е отрекъл и нищо чуждо не е прехвалил. Цял цикъл сонети посвещава и на митичния родопски певец и прорицател на светлината Орфей. Живее с горестта и гордостта на Отечеството. Затова и неговите стихове ни въздигат до заветния ръст на България.

———

*Дизия - низа, редица