Петър Хаджинаков

Шестата по ред стихосбирка на Иван Енчев „Отвесна есен” /Изд. „Българска книжница”, С., 2015. Редактор Георги Ангелов./ съдържа поемите „Небесна детелина” и „Река Марица” и около четиридесет стихотворения с родолюбив патриотичен стил в битово-етнографска стилизация /модулация/. Те са обединени в три основни идейно-тематични цикъла: „Българско хоро”, „Намигване към вечерта” и „Славянски бележник”.

Като поет Иван Енчев е възторжен апологет на отрудения, празничен делник, на предметно-сетивната и визуално-пластична до конкретика на детайлите си лирика. Той владее достатъчно добре техниките на класическия стихотворен изказ и на свободния, асиметричен стихотворен ритъм, като винаги експонира в епицентъра на търсенията си актуални и значими обществено-икономически, политически и социално-духовни проблеми.

В арсенала от богати художествени тропи и категории в повечето от изразните му средства все по-често доминират алегорията, алюзията, иносказателната метафоричност, индиректната сугестия като модерен тип поетически изказ, който Томас Елиът нарече „обективен корелатив”.

Впечатляващи и запомнящи се стихотворения са „Глобус”, „Бежанци”, „Горчива среща”, „Разбуда”, „Богородично хоро” и др. Те са своеобразна хроника на родната ни действителност през годините на несвършващия обществено-икономически преход.

Една трудна, спорна, противоречива и почти безнадеждна в перспективите си действителност, която сама за себе си не предлага решения на трудните казуси, а единствено и само задава въпроси с голяма тежест и проблематичност.

Много впечатляващо като поетика и естетика е стихотворението „Люлка”, в което романтичната струя на детството доминира с артистична фриволност в контекста на сюжетно-ролевото, игрово начало.

Апологията на панславизма е ярко изразена в третия цикъл /„Славянски бележник”/ от тази оригинална стихосбирка, като под формата на епистоларни послания той изпраща до читателя си впечатления от Белград, Скопие, Москва, Варшава, Киев и др.

Красотата на екзалтацията в модуса на интроспективните изживявания на лирическия герой в изповедно-монологичните, медитативни текстове се идентифицира с интелектуално-психофизиологическите характеристики и параметри на автора, които дават нестандартни естетически резултати в стихотворенията „Бяла симфония”, „Вардар”, „Край реката”, „Катедрала”.

Поетът владее до съвършенство техниката на изящната словесност, като постига в търсенията си завидни нива на поетическата виртуозност, артистизъм и версификаторство на изказа.

Тази своеобразна „демография на чувствата” е плод не само на емоционална пристрастеност към родните, български и славянски /балкански/ светини, но и на строга организация и рационална пре/осмисленост на съвременните аксиологически и духовни/моралноетични, нравствени и естетически ценности/.

Едно от приоритетните, доминиращи и водещи начала в цялостното творчество и естетическите търсения на Иван Енчев е патриотизмът във всичките му измерения - като носталгична и сантиментално-мелодраматична любов към всичко българско и родно, патриархалноидилична чувствителност и рецептивност, модерен национализъм и регионално-локални изблици на горд и автентичен патриотизъм, но никога не се увлича по двете взаимнопривличащи се и взаимноизключващи се крайности - примитивният, първичен шовинизъм и космополитизма на чувствата.

А душата му наистина е ранима и свръхчувствителна, като душата на всеки поет, творец, артист, художник. За силното художествено звучене на стихосбирката от голямо значение в цялостната архитектоника на творбата са и текстове като „Жива жарава”, „Край реката”, „Царевец”, „Люлка”, „Есенни славеи”.

В емблематичното стихотворение „Пълнолуние” се поставят актуални, назряващи в конфликтната си същност междуетнически, социално-религиозни, етнографско-политически конфликти в региона на Западните Балкани от началото на Милениума. Тази тема активно се прокарва и в други заглавия, локализирани и пречупени през призмата на съвременността на нова, модерна България днес, сега и тук.

В логичния ход на съвременната история, в контекста на модерния национализъм, се търсят мостове на общото съжителство и разбирателство между етнически несъвместимите и латентно воюващи религиозни идеологии на радикалния ислям /мюсюлманството/ и християнското вероизповедание.

Сияят двата бряга на реката! -
Единият си има черква с кръстове.
А другият - джамия с полумесец.
Реката на живота чака ние
да вдигнем моста между двата свята
за красота на себе си и Бога. -
По моста ще познае той чедата си. „Пълнолуние”

Наистина превратностите на историческите събития са непредсказуеми в хода на съвременната хронологическа събитийност и въпреки абсурдността на ситуациите и събитийния нонсенс, се достига до щастливия апотеоз на взаимното разбирателство, хармония и взаимна солидарност в градежа на бъдещето. Великолепна художествена илюстрация за това са няколко лирически текста, например „Спасовден”:

Един градеж с кубета и камбани
издигат християни с мюсюлмани.
Градят и чак до купол ще се справят -
от слънчев камък се съгражда храмът.

Тези лирико-драматични нотки, теми, идеи и концепции в лирико-драматичната поезия на Иван Енчев присъстват активно и в предходните негови лирически стихосбирки: „Хубав ден се случи” /НМ, С., 1977. Редактор Емил Рупел./, „Попътно лято” /ХГД, Пд., 1989. Редактор Добромир Тонев./, „Душа немирна” /БП, С.,2005. Редактор Атанас Капралов./, „Не бързай, ден” /БК, С., 2012. Редактор Атанас Капралов./. Най-отчетливо това се изразява в трите му поеми: „Небесна детелина”, „Река Марица” и „Жега”.

Интонационно-ритмическата структура на търсенията му имат общи естетически параметри и характеристики с творчеството на Ивайло Балабанов, Марин Колев, Петър Василев, Петко Братинов, Таньо Клисуров и други съвременни поети.

Това е органическа, истинска, чиста проба поезия на „празничния делник”, на опредметената сила на първичната сетивност, на „видимото и невидимото” и всичко „това наоколо”, което ни заобикаля във възможно най-естетезирания му вид и инвариантност.

Тук се изразяват и всички възможни версии на рецепцията на фактите, събитията, явленията, субектите, обектите на художествено присъствие в номинативната си същност, в „права и обратна перспектива”, в своя генезис на историческите параметри и характеристики.

—–
Стихосбирката „Попътно лято” е антологична и дава най-ясна представа за творческия натюрел на Иван Енчев, за спецификата на поетиката и худжествено-стилистичните му изразни средства.

Сборникът е в три цикъла: „Горещо кафе”, „Всяко лято” и „Житен часовник” и съдържа две поеми: „Жега” и „Следобеден огън”. Тридесет и трите стихотворения, като жанрово-тематичен диапазон експонират въпроси, свързани с житейската философия на обикновения, малък човек в съвременността за историческата памет и родова принадлежност, общуването с природата и въобще самият смисъл на човешкото съществуване като субективирана и духовна интелектуална екзистенция. Това е поезия на равносметка, предмет на сетивния свят /битието/.

Авторът се опитва да прогнозира смисъла на идващите дни, да промени до известна степен негативите аспекти в техния ход. В творбите „Съвест”, „Антена”, „Двойници”, „Старец и старица”, „Резонанс” има оригинални изразни средства с обогатен предметен стил, като средство за по-ефективна и художествено-естетическа интеграция.

Иван Енчев воюва за опазване и оцеляване на морално-етичните ценности и категории, предопределящи смисъла на човешкия живот - това са основните теми, третирани в трите му поеми, а също и в твърде сполучливото стихотворение „Старец и старица”:

На хладното стъкло чела опрели,
те гледат през прозореца в захлас:
снегът над улици и дни се стеле
и тържествува бялата му власт.

Денят и любовта им посребряха.
И лятото така си прецъфтя.
Нима тридневни сватби тук вилняха?!
Нима детинска врява тук ехтя?!

Съседът им прозорец е отворил.
А там като икона срещу тях
едно детенце със снега говори!

И чак съня им стопля неговият смях.

Поетът използва както класическата архитектоника, така и свободното стихосложение и белия стих. В поетиката на Иван Енчев присъстват няколко художествени образа с допълнителна надконтекстова синантика, синтезиращи в себе си контекстовите внушения и допълнителните интертекстуални измерения.

Естетическите му внушения се постигат чрез похвати като алюзията, иносказанието, метонимията и други различни модификации. Тези художествени образи са лятото, дъждът, болката, белият свят, снегът.

За интроспективния, персоналистичен самосъд и самоанализ, за кардиналните решения и радикалната промяна в стила и модела на мислене и поведение на лирическия герой, идентифициращ се с автора, „говорят” образно-метафорично следните лирически фрагменти от поемата „Жега” /1986/:

Прогледнах днес!…
Аз чистя житото на вярата си в този час.
Не е сираче моята тревога…
Голямата ми правда има своя искрен ден…
До тука с притчата за старата добричка мравка!
Дошло е време всяка изповед да стане съд свещен.
Дошло е време всеки себе си да огорчи без жал -
гангрената цери се с огън,
не със билки полски.
Когато ражда нов живот и майката се гърчи в жар,
но слънчевата рожба заличава всички болки…

В този притчово-метафоричен слог са закодирани посланията от необходимостта за новото мислене и поведение, продиктувано от съвременните реалности, фактори и предизвикателства на времето, ситуацията, субектите и обектите на присъствие.

Лирико-драматичната изповедна поема „Жега” е едно от високите постижения на поета, фокусира и показва всички специфични и характерни черти от поезията му: интроспективен самоанализ, наранимост на чувствителната душа, ярко социално присъствие и силна гражданска позиция, бурна съпротивителност към безпрецедентните и явни несправедливости, алегорично-притчово начало, горчива ирония и отсъствие на илюзии.

В творбата си за личния избор, поетът синтезира на ново метафорично равнище опорните образи-символи, пречупени през призмата на нравствения самосъд, драматичния апотеоз на заклинанията и ритуалността в контекста на обикновеното човешко съществуване.

Свободата/персонална и/или масова и всеобща/, синтезира и презарежда/преподрежда с висока енергия креативната и търсеща, мислеща личност, която по естествената логика на биологическата еволюция трансгресира във формата на високоорганизирана материя…

Радвам се най-искрено за всяка нова проява на живеещия в Хасково поет и белетрист Иван Енчев, с когото ни свързва творческият интерес към креативността повече от четвърт век, време достатъчно за проверка и преоценка на ценностите и морално-етичните и естетически категории във Времето, което е и основен идейно-тематичен епицентър в поредната му, антологична стихосбирка „Душа немирна”.

Тя съдържа деветдесет стихотворения, групирани в три тематични цикъла: „Очи”, „Ехо” и „Глобус”, като текстовете принадлежат жанрово на елегиите, сонетите, пейзажно-пластичните, пантеистични стихотворения и философско-медитативната лирика. Осмислянето на делника, мъдростта на годините и новата, прагматична житейска философия в контекста на самоироничното, гротесково-пародийно и карикатурно-екзотично начало са водещите естетически параметри на сборника.

С ефектна художествена визия и категоричност на алтруистичните внушения се отличават текстовете: „Декември”, „Салдо”, „Гергьовден”, „Свечеряваш”, „Битие”, „Усещане”, „Животът” и др. Изкушавам се да цитирам елегията „Гергьовден”, чрез която се изразяват основните идеи и художествени внушения на автора:

А някога бе всеки млад и строен.
Сега е само построен в опашка -
да вземе пенсията самолично.
Сдобрени донжуани с рогоносци
и деликатни с грубияни стари
стоят като заложници невинни
пред някакъв невидим похитител.
Приказват за цени и магазини,
за внуците си някъде в чужбина
за чудодейни хапове и билки.
И всеки пред гишето най-свещено
се блъска плах като агнеца жертвен
за идващия празничен Гергьовден
А пълководецът на храбростта им
Свети Георги сигурно се чуди
как с тази куца армия с бастуни
ще срива крепостни стени на Рая…
Тежко му на такъв Победоносец! -
От мъка плачат духовете вехти
на слепите бойци на Самуила -
оставени по жалка милостиня
да просят огън, хлебец и водица.

Всъщност целият елегичен цикъл „Ехо” е проникнат от внушението на философско-психологическото сезиране на човешката съдба като процес на едно драматично и непрекъснато обогатяващо се съзнание за живота и смъртта, за човешкото време, разположено между тези два полюса на съществуването.

И когато медитира над темата за диалектиката на времето и върху пресечните точки на общественото и на индивидуално-човешкото, поетът ще открие по оригинален начин, както познатата вече истина за преходността на отделната личност, така и нравствено-естетическия коефициент на живота, изведен като формула за преходното и вечното в строгия, лапидарен надпис на старобългарската колона: „Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като чете тези писмена, да си спомня за този, който я е направил.”

Като цитирам тези мъдри слова от Омуртаговия надпис правя неволна асоциация на базата на етико-естетическите реминисценции за връзката между тях и философията на нашия съвременен поет като рефлексия на едно общо историческо самосъзнание.

Иван Енчев преосмисля собственото си отношение към смъртта практически във всички текстове от антологичната си книга, дори когато се стреми да определи високата точка, в която биологическата преходност престава да бъде бариера и праг на чувствителност пред човешката амбиция.

Перифразирайки основните му внушения в художествено-естетически план може да се достигне до есенцията, че всеки човек всъщност се ражда, когато умира /преодолявайки многото драми и кризи/ и с това става велик и безсмъртен.

В поезията на Иван Енчев идеята за смъртта като поява на нещо, което има неповторим живот, е позната в творчеството на поети от древността, както и при много чужди и наши автори: Аукей, Пиндар, Хьолдерлин, Рембо, Борис Христов, Борислав Геронтиев, Петър Анастасов, Георги Борисов, Николай Заяков, Любомир Левчев и др.

Като се опитвам да разбера интерпретацията за темата за смъртта, констатирам, че поетът съзнателно се е стремял към онтологичния план на лирическото изображение, в който проблемът за човешкото време и за смъртта е изведен не само като основен, фундаментален и кардинален критерий за живота, но и като възможност за непрекъснатото и възходящо обогатяване на представата за приемствеността на поколенията и безсмъртието на родовото самосъзнание.

Светът на вещите в тази поезия е не само фон, но е субект и субстрат в ситуативно-игровите ситуации, качествено подбирани в екстремалните им пикови моменти. В метонимичен план очите имат доминиращо значение като символно алегорични и метафорични внушения за наближаващия край:

До дъно са изгледани очите ти.
До дъно са излюбени мечтите ти…
До козирката си пиян от нещастия…
Бе утро. Обед. Гониш свечеряване.
На бял кон бе -
с магаре продължаваш днес…
Защо се цупиш на съдбата си?-
За всекиго не сваля тя халата си. „Свечеряваш”

Носталгия и меланхолия звучат от повечето тематични интерпретации в текстовете. Скепсисът на визията граничи с иронията, самоиронията и гротесковостта, пречупени предимно през призмата на личностното, автобиографично начало.

Това е една оригинална и модерна като проблематика и поетика книга. Тя логично се вписва в ярките сполуки на художествените търсения на Иван Енчев през последните години.

Стихосбирката „Не бързай, ден” може да се нарече креативен, когнитивен експеримент и като такъв в нея има риск за евентуална несполучлива актуализация на дългосрочно разработвани и вероятно вече „изчерпани и изтощени поетични принципи” по отношение формата и съдържанието на творбите му в поетическата техника на класическото и свободно стихосложение.

В неговата модерна, актуална и ефектна като художествено-естетическа тематика и проблематика поезия, изпъква един лиричен и романтичен герой на трудната и непредсказуема човешка съдба, един осмислен живот на основата и базата на определени нравствени, морално-етични и социално-политически начала.

Смяната на темпоритъма, обратният синтаксис, доминиращият анжамбман, фрагментарност тип „инфинито”, са в основата на новата, търсеща поетика на твореца, можещ да направи стихотворение и от най-ежедневната зададена му тема/прозаична, сива, неатрактивна/, но по всички правила на занаята - в добрия смисъл на думата, и/или въпреки него/ се получава поетическо изкуство!

Винаги съм мислил, че поетът Иван Енчев е могъл и е в състояние да сътвори един художествен текст за нещо просто, делнично, за „сивите, банални, второстепенни и забранени/забравени, никому ненужни, дори и на себе си, неща, далеч от суетата и злободневието на деня” и за това е необходим задължително талант.

Необходим е и труд до себераздаване и самоотверженост и жертвоготовност. Като пример за теоретическия казус могат да бъдат посочени заглавия на творби като: „Река”, „Странник”, „Коловози”, „Извор”, „Тъжни цветя”, „Будилник”, „Скреж”, „Пчела”, „Акварел”, „Криле”, „По Връбница”, „Сняг”, „Бреза”, „Мед”, „Момичета”, „Зима”, „Край реката”, „Лабиринти”, „Свободата”.

Колкото теми, толкоз и поезия от чиста проба, така както се правят нещата и в професионално овладените правила на този дефицитен и странен занаят на изящната словесност.

Асоциативно това ми напомня в реминисцентен план поетиката, естетиката и търсенията/постиженията на Славчо Донков, автор от същата генерация, с търсения и постижения в поезията, прозата и литературата за деца. /За голямо съжаление така рано отишъл си завинаги в по-добрия свят на справедливостта и благоденствието/.

Все в този план на съпоставки в изкуството на художеството могат да се търсят и открият общи параметри и характеристики и с поетическите търсения и постижения на Марин Георгиев, Петър Андасаров, Христо Кацаров, Михаил Калдъръмов и други съвременни поети.
—–
Като правим обзор на поетичното творчество на Иван Енчев, не бива да пренебрегваме и неговата книга за деца „Как кълвачът гали” /Изд. „Отечество”, С., 1987. Редактор Димитър Ценов./. Сборникът от „весели стихотворения за най-малките” обединява общо 38 лирически творби, засягащи микро и макро света, бита и битието, милеенето на малкия лирически герой - детето, с което авторът често се идентифицира.
Стихотворенията са визуално пластични, с конкретни измерения и зад привидните им конвенционалности поетът успява да види нещата от бита и ежедневието през призмата на новото, неочакваното, нестандартното:

Тази нощ ще поседя,
чак до утре ще следя
от къде ли пак ще вземе
да се пълни с точно време. „Часовник”

Много показателно за романтичното светоусещане на поета и разкрепостеността на въображението и фантазията му е стихотворението „Книжка” - чудесна илюстрация за неговия образно-метафоричен стил:

Моя книжка с дълго име,
моля ти се, научи ме
как да стана по-голям -
да излизам вечер сам!

И в този сборник една от основните характеристики от поетиката на Иван Енчев е присъствието на утилитарно-прагматичното начало, чрез което той внушава идеята на прагматизма в цялостното движение и поведение на малкия лирически герой /„Ябълка”, „Рибарка”, „Бор”, „Роза”, „Очила”, „Караница”/.

Неочакваното, новото екзотичното, ексцентричното, като основни реалии са залегнали в стихотворенията /„Телефон”, „Печка”, „Телевизор”, „Катеричка”, „Песничка”, „Гардероб”, „Огледало”, „Пчела”, „Дъга”, „Щурче”, „Пързалка”, „Пате”, „Нощна приказка”.

Ставай, ставай Котарано!
Аз се будя вече рано,
без да се гневя и цупя,
прясно мляко ще ти купя.
Хлебец с мед ще ти намажа
приказка ще ти разкажа -
за момченцето, което
взима за море небето.
А дъгата то нарече
мост към облака далечен -
бих по него прелетяла
като лястовица бяла. „Дъга”

Малката поетическа книжка „Как кълвачът гали” се вписва органически с художествено-естетическите си постижения в контекста на съвременната българска поезия за деца и се нарежда сред творбите на автори като Н. Кънчев, Б. Иванов, Янаки Петров, К. Кадийски, Велизар Николов, Н. Милчев, Славчо Донков и други.

В идейно-тематичният диапазон на третираните проблеми се засягат детската игра /„Нощна приказка”, „Спор”, „Откритие”/ и „атрибутите на делника”, анималистичните персонажи /„Пчела”, „Кълвач”, „Катеричка”/, абстрактни понятия, елементи от флората и фауната /„Минзухар”, „Череша”, „Бор”, „Звезди”, „Лошо слънце”/.

Тази стихосбирка за деца има своите предимства и качества, които я нареждат сред книгите, които са явления в българската литература за деца и юноши през 80-те години на ХХ век…

Обобщавайки цялостната оценка за лириката и творбите за деца на поета Иван Енчев, можем да заключим, че неговата поезия има приносен характер в съвременната българска литература.

Нека не се премълчава и творческия факт, че тя е в съзвучие с оригиналните му изяви като белетрист, публицист и есеист. Напоследък той успешно се изявява и като литературен анализатор на новоизлезли книги с поезия и проза.