Марина Матеева

ДОСПАТ

Доспат се е разлял като небе,
закичено със звън на тежки чанове.
Разсипал се е, сякаш е венец,
изплетен от забравени предания.

Доспат е царствен и достоен син
на двеста каменни чешми отколешни.
Величествен родопски исполин,
загледан в боровете снежно-пролетни.

Доспат изглежда първо мълчалив,
но после се понася нашироко,
разплисква се свободен и красив
като звънливия родопски говор.

Доспат е дъх на слънчева смола
и екот на далечен конски тропот.
Доспат е нежна топлосиня длан,
потънала в косите на Родопа.

ДЪЖД В РОДОПА

А Родопа ухае на дъжд, на иглика и риган,
тихо шепне с гласа на безброй белолики чешми.
И родопските борове право в небето забиват
свойте тънки снаги като ято от звънки стрели.

Неизбродни пътеки премрежват със обич баирите,
извисили възбог непокорни зелени чела.
Планината бушува и плаче, празнува и свири,
звездни чанове пеят над всички родопски села.

И легенди разказват, и жалят, и смеят се ясно,
и над бели параклиси своята песен редят,
а гласът им в мъглите дъждовни дори не угасва
и го чуват дълбоките корени в черната пръст.

Във Родопа се носи напевният български говор,
който стопля душата на странник, на чужд и на свой.
От Родопа си тръгваш и после се връщаш отново,
и потъваш в родопския пълен със вихър покой.

Във зелено светлеят очите й - вечни и млади.
И над нейните пътища бдят стогодишни орли.

Да, Родопа ухае на мед и на меки ливади,
но реките й път си проправят през твърди скали.

РОДОПЧАНИНЪТ

Към параклиса тръгнахме.
Беше преминал дъждът.
Ягодина белееше тихо под юлското слънце.
Сред лилави камбанки се виеше черният път
и извеждаше някъде много високо на хълма.

- Добър ден! - поздравихме човека в един селски двор.
- Добър ден, - той ни рече. - Към църквата ли сте поели?
Не вървете оттук, свийте долу, при стария бор,
че отсам са ливади и ще се измокрите целите.

И последвахме пътя, посочен от този човек.
Изумени потъвахме тихо в родопските пазви
и не вярвахме как в този страшно безрадостен век
някой просто така се усмихва и пътя показва ни.

Да, Родопа бе скътала този параклис за нас,
за да може, когато го търсим, да срещнем човека,
който с топла усмивка, с напевен и обичен глас
ще ни каже коя е по-вярната наша пътека.

Озарени, смирени забравихме много вражди.
Оттогава по-иначе някак върви ни животът.
Онзи стар родопчанин над нашите пътища бди
и дължим му едно - непокътната вяра в доброто.

13 февруари 2016