СНЯГ ДА ВАЛИ
Спомням си, един английски поет беше казал, че стихотворението трябва да е като чаша вода - чисто, ясно, прозрачно. Цялото творчество на Христо Черняев, предимно поетическо, утолява жаждата на човека за красота и духовно съвършенство.
Познаваме се повече от тридесет години, когато групата на писателите към тогавашните български профсъюзи пристигаше в Смолян и ние, местните творци, се вливахме в нея и заедно участвахме в литературни четения.
Признавам, че изпитвахме респект към утвърдените имена, може би и комплекси, но и Христо Черняев, и Дамян Дамянов, и Матей Шопкин, и Салис Таджер, и Лиляна Михайлова, и Лада Галина, всички правеха така, че да се стопи дистанцията, която невидимо съществуваше между столичани и провинциалисти.
Не зная как се ражда приятелството и никога няма да узная. Това са божи прозрения, не човешки. С Христо Черняев се сближихме повече. И естествено - събираше ни художественото слово, магията и подредбата на думите, тревогите и гражданското поведение на творците, издаването на книги и какво ли не още.
Прочел съм всички негови книги, а те са към четиридесет. И трябва да споделя, че стиховете му излъчват ведрина, онази утринна свежест, от която имаме нужда, когато се събудим. Поезията му е планински поток, проправящ път към реката сред корени и треви, бял, южен полъх сред студените понякога житейски дни, надежда дори когато безнадеждността надделява, цвете, поникнало между градските павета.
Веднъж пътувахме, беше отколе, по поречието на Арда - минахме през Смилян, Могилица, Кошница и стигнахме до селището Арда. Христо Черняев се възторгваше от родопската природа, въхищаваше се и се радваше като дете, което проглежда към планината с боровете, вечното зеленило, с бавната, но необратима река, със стръмните скалисти склонове и с колибите по тях. И с балканджиите, разбира се.
Какво е планината без нейните обитатели, без гордите й люде, които създават легенди и митове? Сигурно у Черняев тогава се раждаха стихове, които той по-късно щеше да публикува във вестници, списания и книги…
Поезията на Христо Черняев е храм, в който влизаш, за да се пречистиш. Изповядваш се, но пред себе си. Вглъбяваш се, търсейки още сили, за да преодоляваш съмнения, за да надмогваш трудности по пътя, за да калявяш духа си…
Казват, че водата премине ли през четиридесет камъчета, се пречиства. Човек се чувства извисен, когато покори връх, но още по-извисен, когато го очакват нови върхове - и в усилията да ги преодолееш, да усещаш и болка, и сладост…
Няма да забравя, надявам се и читателят, някои емблематични стихотворения на Христо Черняев, сред които „Сняг вали”.
Вие трупате разни предмети
и стареете с тях, нали?
Но в душите си оставете
едно кътче: сняг да вали.
Авторът с любов посвещава стихове както на Дряновския манастир, на Царевец и Петрич, така и на Орфеевите скали и на река Чая в Родопите, с една дума на Родината, така също и на големите й поети и писатели Пею Яворов, Димчо Дебелянов, Алеко Константинов, Ракитин и други. В книгата си „Бродник” авторът е събрал и поетичните посвещения на свои приятели, в които той открива нови черти към духовния им и човешки облик.
Трябва да призная, че Христо Черняев чувствам като свой духовен и житейски пример. За него казаната дума е хвърлен камък, обещанието - клетва, приятелството - свещено. Това, че е много талантлив, е аксиома. Като прибавим и труда, който той полага и с който подхранва таланта, се получава онази цялост, онази хармония, към която мнозина се стремят.
Няма да забравя и интимните стихове на автора, в които има толкова много топлина, че всеки читател може да се сгрее на огъня, ако любовта му си е отишла. Горещи са чувствата към съпругата му Мария, бащинска е обичта му към сина Митко, който също е поет.
Посланията на Христо Черняев предизвикват размисъл за същността на човешкия живот, за неговото предназначение и мисия. Защото и Христо Черняев съзнава, че животът е единствен и неповторим и великото утешение е в това - да можем да се обърнем с любов назад, където сме оставили следа, и да погледнем с надежда напред, където са децата и внуците ни, където има още ненаписани страници, където е пълно с въжделения, блянове и светлина…
Аз не завиждам на небето,
че и след мене ще остане,
защото като горда птица
в безкрая му се е зареял
възторгът ми от синевата,
и той с лъчите ще векува,
и със звездите ще докосва
безсмъртието на духа ми.
