Иван Енчев

Обзор на творчеството на краеведа Тянко Вълчинов

Твърде интересен автор на книги е Тянко Вълчинов, който живее в Хасково, но неразривно е отдаден на своето родно село Криво поле. Той не обича да се набива на очи пред читателската публика, но само който го познава лично, знае колко много държи това, което е написал в своите произведения, да стане достояние на възможно повече читатели. Не го прави, за да изтъкне скромната си личност като писател, а заради своя осъзнат патриотичен дълг към идващите поколения.

Досега той е издал книгите: „Нестор Марков - от Криво поле до Париж”, 2006 г. /в съавторство с Недялко Димов/; „Криво поле - величие и падение. Кривополските родове. Село Момино”, 2008 г.; „Криво поле. Съдът на брадвата. /Един забравен поглед/”, 2011 г.; „Развенчани митове. /Съдбата на един народ/”, 2013 г.; „Песните на кривополци - път към незабравата”, 2017 г. /в съавторство с дъщеря си певицата Славка Вълчинова/.

Заглавията на книгите на Тянко Вълчинов съвсем недвусмислено подсказват неговите разностранни интереси, които винаги са свързани с обичта му към родния край и към съдбата на България. По същество тези произведения не са само краеведски, а и публицистични и патриотични.

Нека добавим, че това не са дребнички книжлета за задоволяване на личното его на автора, а доста обемисти томове с по няколко стотици страници. Този факт сам по себе си свидетелства, че намеренията на разказвача не е да си запълва скуката с нещо какво да е, за да му минава свободното време.

Трудовете на Тянко Вълчинов показват неговата твърде сериозна амбиция да създава народополезна литература. Така със своята мисионерска дейност той запазва за поколенията имена на личности, факти и събития, свързани не само със село Криво поле и Хасковския край, а и с историята на цяла България, която, уви, не винаги е радостна и оптимистична, особено в днешно време.

Ще се спрем по-конкретно на някои от неговите разностранни по характер произведения. Започваме с твърде обемистата книга от над петстотин страници, голям формат, „Криво поле. Величие и падение. Кривополските родове. Село Момино“.

Тя представлява огромен изследователски труд, при който освен лични проучвания и спомени на възрастни хора са използвани няколко десетки архивни източници. Само най-старателните краеведи знаят какво дългогодишно къртовско трудолюбие се крие зад кориците на подобна книга.

Но и несъмнено само те са свидетели на каква сладост се радва авторът, когато види благодарността в очите на живите наследници, които изразяват своето  с нищо незаменимо щастие, че се докосват до родословното си минало.

Още в началните страници авторът разказва как и защо е създадена книгата и как в процеса на събиране на краеведските материали е възникнала идея с историка Недялко Димов да подготвят отделната книга „Нестор Марков - от Криво поле до Париж“.

Тя всъщност не е само за именития българин, а е част от голямата история на село Криво поле и съдбата на родените там българи. Във втората част на предговора Тянко Вълчинов с публицистична ярост изразява своята гражданска позиция.

Тук неговата тревога се отнася до духовната разруха в селото. Ето какво споделя той: „2008 година трябваше да бъде годината, в която да честваме 160 години от онази далечна 1848 г., когато дедите ни отворили училището. За повече от век и половина то подготвило хиляди деца. Залог за успеха е системата за усвояване на учебния материал, отговорен и качествен преподавателски състав, дисциплината и ангажирането на власт, общественост и родители в осигуряването на резултатен учебен процес…”

И като гръм от ясно небе, в селото научават, че на 4.04.2008 г. на заседание на общинския съвет в Хасково е решено да се закрие училището в селото, „поради липса на пари и наличието на слети паралелки.”

Така стотина ученици са принудени да пътуват до съседни села, въпреки че в Криво поле базата е от най-добрите. По-нататък авторът изрежда поименно всички лица, които са провели този незаслужен погром, който е пагубен за бъдещето на селото.

Същинската история на Криво поле, което е регистрирано още през 1566 година, започва от времето на Второто българско царство. Авторът с изключителна добросъвестност проследява развитието на селото до наши дни.

Подробно се описва дейността на различните институции - общината, кооперацията, училището, църквата, здравеопазването и спортната дейност. Особено място се отделя на читалището с неговата библиотека и разнообразните му прояви. Специално внимание е обърнато на художествената самодейност, в която участва и Тянко Вълчинов. Всичко това е разказано на 400 страници.

Като добавка към този изчерпателен исторически материал следват още над 100 страници с богати и изчерпателни диаграми на всички близо 140 Кривополски родове.

Повечето от тях водят началото си още от началните десетилетия на 1700 година. Само тази книга да беше издал Тянко Вълчинов, пак щеше да остави незаличима следа в историята на Криво поле. Тази духовна изява спокойно може да се определи като смисъл на неговото съществувание. Но той е неуморим и продължава своята патриотична мисия със следващите си произведения.

Първата част на книгата „Криво поле. Съдът на брадвата. /Един забравен поглед/” е озаглавена „Август 1916 г.”. Проследяват се събития и факти от историята на съвременната българска държава. Започва се от началните десетина години след Освобождението. Но главно внимание се отделя на Първата световна война и участието в нея на Десети Родопски /Хасковски/ пехотен полк, в който са воювали войници от Криво поле и околните села.

И тук, както в цялата книга, освен точната историческа достоверност, подкрепена с архивни документи, авторът навсякъде в текста категорично заявява своята непримирима съвременна гражданска позиция за всяко събитие.

Коментирайки жестоките наказания на войници на фронта през 1915 и 1916 г. за съвсем незначителни провинения, авторът пише:

„Твърде бедна е военната история на България след Освобождението. Една война от 1885 година, когато народ и войници са вървели заедно в името на една цел - защитата на България. После войната срещу Турция през 1912-13 година, която има пак същата цел - българската земя и българския народ. Армията е на четиридесетина години, няма изградена психология на взаимодействие между офицери и войници.”

Във втората част, озаглавена „Блокадата“, се разказва за събития в Криво поле, започнали „в ранното утро на 13 април 1944 година, в деня на Велики четвъртък”.

Става дума за арести на ремсисти и други селяни, заподозрени от властта, че вършат противодържавна дейност. По-нататък авторът проследява как през предходните години в селото се заражда революционната дейност на някои по-будни младежи.

„Съдът на брадвата. /Войната на братовчедите/” е третата част на книгата. Тук се разказва подробно за събития, станали след 9.09.1944 г. Как се сформира новата държавна и партийна власт в селото и как се заражда недоволството срещу нея. След това се описват безмилостните съдебни процеси през 1951 г. срещу представители на опозицията. Навсякъде личи ясно изразената болка и човешко съчувствие на автора към трагедията на лицата, преследвани заради техните политически убеждения.

Четвъртата част на книгата е посветена на „Края на училищното дело“. Авторът отново вади на показ как се е стигнало до закриването на училището в Криво поле на 15 септември 2010 г., 162 години след неговото основаване. „По това време през 1848 година в Тракия българско училище имало само в Чирпан” - споделя с мъка Вълчинов.

И след като проследява административните перипетии за защита на училището, той изтъква с още по-голяма мъка: „Навярно идните поколения ще ни обвиняват и няма да приемат за достатъчно това, което е извършено за защита на училището. Ще бъдат прави и не. Защото проблемът не е само до онзи, докопал се до власт и можещ да върши всякакъв произвол, а до системата, която създава условия и позволява да стане това. Ние сме прави и сме длъжни да продължим.” Към тази справедлива решителност не може да се добави нищо по-въздействащо на читателя.

Книгата „Развенчани митове. /Съдбата на един народ/” е заредена с най-патриотичния заряд, на който е способен авторът. Тук Тянко Вълчинов разгръща своя публицистичен порив. Всяко изречение е доказателство за критичния поглед на автора към историята на българската нация и най-вече за тревогата му за бъдещето на България.

Ето колко категорично заявява той своя патриотизъм още от челната корица на книгата: „Не искам чужди богатства, не искам чужда култура, не искам чужда помия, с която ме заливат безспир. Не искам да мърсят благословената българска реч. Не искам нищо чуждо! Искам да съм българин, да живея в България и тук да почиват костите ми!”

Духът на тази книга може да се сравнява само с искрената българщина на нашите духовни водачи в зората на Българското възраждане. Авторът изтъква, че при създаването си първата българска държава е избрала „пътя на славата, на борбата за господство над Балканския полуостров и по-точно в неговия централен и източен район.” Именно тази позиция е водела държавата към възходи. Отстъплението от нея довежда до поредица падения.

След краткото предисловие авторът подрежда своето изложение в три части: „Първото робство”, „Второто робство”, „500 години по-късно”. В началните две части на книгата се изреждат факти и събития, довели до падането на България под Византийска власт и заробването й от османските завоеватели. Третата част е посветена на стремежа към политическа свобода, обхванал почти всички слоеве на българското общество през 60-те и 70-те години на ХIХ век, който имал преди всичко социална обосновка.

Посочват се някои от главните икономически причини, довели до този подем и категоричното желание на българите да се отърват от османската тирания. Най-сериозните опити за това били двете въстания през 1875 и 1876, предшествани от революционните комитети, създадени от Васил Левски.

Проследява се и обстановката около Руско-турската война през 1877-78 г. и първите години след Освобождението. Достатъчно място е отделено на Учредителното събрание на 16.04.1879 г. в Търново, което приема Конституцията на Третата българска държава. Авторът представя доста критично управлението на княз Батенберг и поведението на Стефан Стамболов.

От неговия поглед не убягва и Съединението на Княжеството с Източна Румелия през 1885 г. После идва Сръбско-българската война от 2.11.1885 г. и събитията след нея за практическото утвърждаване на Съединението. Детронирането на княз Батенберг през 1886 г. също е предмет на авторската преценка. Твърде критичен е той и към ролята на Стефан Стамболов в управлението на България.

Особено показателно е внушението с черната задна корица на книгата. Там текстът с негативен шрифт завършва безкомпромисно: „Погромите идват винаги отгоре. Било е така и ще бъде!” Липсва само: „Жална ти майка, Българийо!” Не само тук, в цялата книга авторът не се притеснява да руши митове и спомени за исторически събития и факти. Толкова ярко критичен текст на съвременен автор не съм чел. Дано поне един от настоящите ни управници сколаса да го прочете извън някоя просъница в Парламента.

Ето че от дума на дума неусетно стигнахме и до последната засега книга на Тянко Вълчинов „Песните на кривополци - път към незабравата“. Заглавието е изчерпателно. А то се подсилва и от уместното мото, изречено от певицата Дяка Терзиева: „Песен синор няма, хоро не остарява.”

В доста обширното въведение краеведът проследява развитието на песенното изкуство в Криво поле. С богат документален и снимков материал се показва бившия възход на художествената самодейност в селото.

Народните песни са подредени според мястото на тяхното преобладаващо изпълнение. Започва се с „Кривополски тракийски песни” /нотирани и ненотирани/. Продължава се с „Песни на наши любими изпълнители”. Следват „Други нотирани тракийски песни”. После - „Песни на нашата младост”. Последният дял на внушителната песнопойка е изпъстрен с „Родопски песни”. Те също са разпределени на нотирани и ненотирани.

Трудно е да се изредят всички достойнства на този твърде обемист сборник с над 500 песни. Изтъквайки, че народната песен е неписаната книга за съдбата на един народ, авторът е безкомпромисен в оценката си към проявите на съвременния духовен срив:

„Заобиколени сме от индивиди, за които род, роден край и пр. са неща, които минават покрай ушите им…Всеки допир до песнопойката на такива отроднически ръце и съзнание ще бъде кощунствено.”

А по-нататък той споделя с тъжен оптимизъм: „Аз вярвам, че все ще има потомци, които във времето, макар и с една песен ще отдадат своята почит към изчезналия роден край и близки роднини”.

И продължава да се труди съзнателно и отговорно, доколкото е възможно да се запази поне малка част от историческото минало на селото, на което е посветил твърде много години от живота си като истински съвременен възрожденец.

Краеведът съвсем съзнателно показва нестихващата болка на коренните жители на селото за неговия упадък през годините на сбъркания обществено-икономически преход на България след 1989 година. Той не скрива носталгията си по тъй богатото минало на родното място и в материалната област, и в духовно отношение.

В същината на повечето книги на Тянко Вълчинов личи неговата синовна привързаност към историята и настоящето на село Криво поле.

Той категорично изразява искрена загриженост за бъдещето на това селище, което не само че застарява, а и все повече губи своя стар облик, с тъжната тенденция към трайно и невъзвратимо обезличаване.

Чрез драмата на своето родно място авторът заявява гневната си позиция за тревожната съдба на стотици села в съвременна България.

Днешната ни действителност ги обрича като заложници на една унищожителна безперспективност пред цялата ни държава за бъдещето на стародавната българска нация, която се изражда и обезлюдява с всяка изминала година.