В ОЧАКВАНЕ
Паркът спеше тих и бял със заснежените алеи, дървета, пейки… Клоните сребрееха, малките ледени кристали върху тях отразяваха ранното януарско слънце. Немееха снежните алеи и само леко скърцаше замръзналият сняг под нечии равни стъпки. На една от страничните алеи са появи леля Неда с кучето си Рад. Вървяха бавно един до друг, сякаш проучваха още сънения парк.
Всяка ранна утрин, по едно и също време, леля Неда и Рад изминаваха пътя от входа на парка по централната алея, а после по дясната странична алея - до края. От време на време Рад се отклоняваше от леля Неда, тичаше ту напред, ту назад, проверяваше нещо, което само той забелязваше, пак се връщаше и кротко продължаваше да върви до нея.
Леля Неда, близо шейсетгодишна, със сребристи, като снега по клоните, коси, с прозрачно сини очи и с усмивка на дете, погалваше Рад, вървейки напред по неутъпканата още снежна пътека. А Рад, немска овчарка, пъргав и силен, я следваше като сянка.
И тази сутрин двамата обиколиха парка, завиха покрай фонтана, дремещ под дебела снежна шапка, и тръгнаха обратно, но преди да излязат от парка, леля Неда усети, че нещо я прободе, сякаш някой нож заби в гърдите й. Тя се олюля, но не падна, а се отпусна на близката пейка, макар и покрита със сняг. Рад, почувствал, че нещо нередно става, започна тревожно да лае. Отсреща, до входа на парка, от будката на пазача, излезе мъж, може би седемдесетгодишен, но строен и висок, и бързо се приближи до леля Неда.
- Госпожо, видех ви, че се олюлявате, лошо ли ви стана? - загрижено попита той.
- Да - промълви леля Неда - сърцето ми, боли…
- Не ставайте! Ще повикам „Бърза помощ” - и мъжът извади телефона си, набра номера и разтревожен обясни какво се е случило.
Леля Неда остана да седи с притворени очи, не можеше дъх да си поеме. Болката не спираше, ту се увеличаваше, ту за момент намаляваше и пак рязко я прорязваше. Рад не сваляше поглед от нея, гледаше я, сякаш искаше да я попита какво стана и защо лицето й болезнено се свива.
Колата на „Бърза помощ” не се забави. Пристигналият лекар приближи до леля Неда, погледна я и веднага разбра какво се е случило. Внимателно я качиха в линейката, която полетя, огласяйки с резкия си писък сънения още парк. Рад остана неподвижен до празната пейка, гледайки следата в снега, там, където седеше леля Неда.
Пазачът на парка, който повика „Бързата помощ”, се прибра в малката си будка и разтвори сутрешния вестник. Може би след двайсет, трийсет минути той погледна през прозорчето и видя, че Рад още стои до пейката и не мърда.
- Странно - каза си пазачът - това куче е още тук.
Когато дойде на другата сутрин, преди да влезе в будката, пазачът на парка забеляза, че Рад е пак там, до пейката. Кучето стоеше все така, както вчера, и като че ли цялата нощ бе прекарало тук. „Чака стопанката си - помисли си пазачът.”
Часовете минаваха, съвсем съмна, в парка започнаха да идват хора с кучета, без кучета, да се разхождат, а Рад не мърдаше от пейката.
„Това куче тук ще умре - каза си пазачът. - Ще го заведа у дома да го нахраня. Не мога така да го оставя.”
Когато смяната му свърши и дойде колегата му да го смени, той се приближи до Рад, погали го, хвана го за ремъка и го поведе към дома. Живееше наблизо, в къща с двор. Завърза Рад в двора, нахрани го, сложи му вода и му каза:
- От днес ще ми бъдеш гост, а щом се върне стопанката ти, ще отидеш пак при нея.
Но каква беше изненадата му, когато сутринта видя, че Рад се е отвързал и го няма.
- Е, сигурно не му е харесало у дома - каза си пазачът и тръгна към парка.
Но още повече се изненада, виждайки, че Рад е вече до пейката, където беше седнала стопанката му, когато й прилоша.
- Я, дошъл си преди мене - каза пазачът.
Рад само обърна глава, погледна го и пак се загледа към шосето, по което линейката отнесе леля Неда.
Следобед, преди да си тръгне, пазачът пак хвана ремъка на Рад и пак го заведе у дома, но на другата сутрин отново го намери в парка.
- Явно - каза той. - Искаш да си винаги тук и да чакаш стопанката си.
Измина седмица, откакто „Бърза помощ” отнесе леля Неда, а Рад е все още там, до пейката в парка.
София, 18. 02. 2018 г.
