ПОСЛЕДНИЯТ ЧАС НА ХРИСТО БОТЕВ
ПОСЛЕДНИЯТ ЧАС НА ХРИСТО БОТЕВ
Брат да ми си, ветре на Балкана,
брат на жалба и на люта рана…
Вей ми, ветре, вей ми и повявай,
тежката ми мъка разпилявай!…
Мойта майка плаче и жалее,
а над къщи чер байрак се вее…
Вей ми, ветре, вей ми и повявай
и тъга по майка разпилявай.
Мойто либе с черен чумбер ходи,
с черен чумбер в чемер и в несгоди.
Вей ми, ветре, вей ми и повявай
и любов по либе разпилявай.
А народа плаче непрестанно…
Но със смъртна рана как да стана -
как отново знаме да развея
и хайдушка песен да запея?…
Брат да ми си, ветре на Балкана,
брат на жалба и на люта рана…
Вей ми, ветре, вей ми и повявай,
тежката ми мъка разпилявай!…
——————————
сп. „Светулка”, кн. 8, 1925-1926 г.
МАЙКА
Спи ми, рожбо ненагледна,
нека халата вилней
и над стряхата ни бедна
белий сняг да се пилей.
Пак за хляб ли ти проплака?…
Или нещо те боли?…
Спи ми, рожбо, че във мрака
бродят таласъми зли.
И детето пак заспива,
а над него до зори
в глуха песен се изливат
святи майчини сълзи.
——————————
сп. „Светулка”, кн. 6, 1926-1927 г.
СИРАЧЕТА
Сякаш ангелски крила са
клоните на бялата бреза,
под която спряха да починат
двете малки сироти деца.
Цяла вечер мръзнаха горките
от един във друг квартал -
ала никой залък им не даде
и не взе от многото им жал.
И злочести, гладни, изнурени,
под брезата спряха, и в нощта
светла, чисти сълзи заструиха
и звездички блеснаха в снега…
——————————
в. „Поточе”, бр. 7, 1929-1930 г.
ЕСЕННА ПЕСЕН
Отмина си златното лято,
завея пак вятър студен
и капят, и капят листата
безшумно край мен.
Пристъпва пак тъжната есен
над моята родна земя…
И млъква, и млъква вред песен
и вехнат цветя.
——————————
в. „Барабанче”, бр. 18, 1938-1939 г.
ЕСЕННА ПЕСЕН
Закапаха листата,
тревата пожълтя.
Пристъпва над полята
тъжовна есента.
Навред е само черно,
навред е пустота
и есента заплаква
над жълтите листа.
И слуша тя тревожно,
през дъжд и през мъгли
как черен гарван грачи,
как буря зла бучи.
——————————
в. „Барабанче”, бр. 22, 1938-1939 г.
МАЙЧИНА ПЕСЕН
Навън вилнее буря,
навън снегът вали…
Но ти не се пробуждай,
спи ми, рожбо, спи.
Врабченце негде писка
из нощните тъми…
Но ти не се пробуждай,
спи ми, рожбо, спи.
И детски вопли глъхнат,
задавени в сълзи…
Но ти не се пробуждай,
спи ми, рожбо, спи.
Ах, спи ми и сънувай
вълшебния си сън,
докле не си порасло
да видиш, що е вън.
Да видиш как земята
се къпе във сълзи,
как всички хора страдат,
о, спи ми, рожбо, спи…
——————————
в. „Славейче”, бр. 6, 1942 г.
ЕСЕН
Гората плаче за листата,
които вихър зъл отрони,
и в тежка жалба към земята
привежда голите си клони.
Не се разнася в нея песен,
не се дочува шумолене, -
тъй тихо в нея броди Есен
в коси със листи позлатени.
Тъжи гората и чернее
и в мъка не продумва дума,
и само тихо сълзи лее
над пожълтялата си шума.
——————————
сп. „Детски живот”, кн. 2, 1942 г.
