Георги Н. Николов

В „Помагало на българския парламентарист” четем следните бамбашка указания:

„Винаги мисли само за себе си и за търбуха си. Никога не прави нищо, ако нямаш тлъст келепир. Смело нарушавай законите, които преди това си одобрил с гласуване. Боготвори партийния вожд, докато е такъв и хули партийния вожд, щом вече не е такъв. Гледай на народа като на тълпа навлеци, които само искат. Твой свещен дълг е да не правиш нищо за него, само да го скубеш и баламосваш. Лъжи без мярка и окото ти да не мига. Вдигай заплатата си сутрин и вечер, в делник и празник.” И т.н. и т.н.

Всеки, който познава нашия обществен живот, се е спъвал в подобни правила, но прекаленото нещо е вредно. На такова замириса и предаването по една централна нашенска телевизия, посветено на вноса на чуждестранни работници.

Защото у нас хем емиграцията не спира, тъй като нещата в държавата отиват на все по-зле, хем няма и трудещи се в излишък.

Мастит представител на официална институция заяви, че вина за недостига имал западният свят, който подмамил българите с по-добрите си заплати. В студиото не се намери нито един кудкудякащ синдикалист, който да го цапне зад врата, питайки какво става с „местните” заплати.

И какви заплати ще получават трудещите се от Бангладеш, за които ставаше дума. Нито пък - защо не поканим работници от Европа, че е по-близо, а ние сме най-верните приятели на ЕС.

Впрочем, правителството се кълне, че ако си изкара пълния мандат, на финала му месечните възнаграждения ще бъдат 1500 лв. Не става дума, обаче, колко пъти пак дотогава ще се вдигне цената на тока за промишлени и битови нужди и колко ще струват стоките от първа необходимост. Не става дума и за броя работещи бедни, които ще бъдат изхвърлени на улицата пак по същата причина. Все по-рядко се коментира и самата безработица, ударила рекордните 25%. При това - без никакви изгледи да бъде снижена.

Гладът, стресът и ранната смъртност са бодливите „лакомства”, предлагани на хората от цяла броеница правителства.

Незнайно как лъсна още една истина: че общо парите, изпращани от сънародниците ни в чужбина тук, в България, надхвърлят количествено обема на чуждестранните инвестиции у нас годишно.

Излиза, че ако не е диаспората, сега мизеруващите 2,5 млн. човеци ще са много повече, но колко са всъщност, статистика не се води.

Верни на демагогията, с която са закърмени, чапкъните по върховете тръбят за средна работна заплата сега от порядъка на 1200 лв. Това е като вица за свинското със зеле. На шефовете апетитните мръвки, на сивата тълпа - останалото.

Важното е лаф да става и да се отклонява вниманието от истинското състояние на страната…

Какво е истинското й състояние?

Тя продължава да се тресе от скандали, нарастващи като снежни топки. Карат се президент и премиер. Ругаят се като хамали в Антинародното събрание партии, чиято роля за обществото става все по-загадъчна и кална, да не кажем ненужна.

Ръмжат една срещу друга държавни институции в играта на „познай защо не си върша служебните ангажименти” и „ти ли ще ми кажеш на мене”. От ТВ студия се леят персонални ругатни, уж от принципни съображения.

Цяла България се тресе в буксуване на място, преди да се разпадне и заличи мястото си върху картата на света.

На този фон опитите да сме доминиращ обединител на Балканите е като да каниш гости на софра в гробищата. Звучи ужасно, но е така. Европейска България обезлюдява все повече и повече. В 600 села няма никакви хора, а в над 550 живее само по един.

Градове като Видин, с бивше население от 90 хил. жители, днес е с под 30 хил., за промишленост и смислен поминък да не говорим. А Видин е само случаен пример.

Вътрешната миграция също има капацитет и столицата, заедно с по-големите населени места, се пука по шевовете от „пришълци”. Местата са заети, желаещите чакащи за тях - много и по законите на търсенето и предлагането заплатите падат.

Принципът „ако искаш” е повсеместен, който не е съгласен, е в правото си да гладува. Или да се гмурне в сивата икономика. Цяло щастие е, че тя съществува и няма да е чудно, ако скоро бъде обявена за официалната икономика на републиката.

Без нейните пипала животът би замрял много повече, отколкото сега. Биха се обезлюдили още градчета и села и отчаянието би довело иначе достойни люде до крайни решения. Но, за самоубийствата не по несподелена любов също никой не води статистическа отчетност, нито за възрастовата граница, нито за ясните с просто око причини…

Ако нещо не обезлюдява, а се пренаселва, това са нашенските затвори. Сега там битуват близо 10 хил. нарушители на законността, предимно в сферата на кокошкарлъка и дребнотемието.

Едрите катили никога не ще помиришат килията, полагаща им се по право заради какви ли не грандиозни магарии в ущърб на народа. Те само сменят върховни длъжности, а когато се изморят, бащински ни съветват от някоя медия как по-усърдно да стягаме коланите. В името на Шенген и световните ценности. За българските ценности: концесии, отдадени на вятъра, продадени за по 1 лв. комбинати, изцяло срината икономика, заграбени плодородни земи, се мълчи.

Както за главозамайващата корупция, която преборване няма и няма да има, освен на приказки. И яка контрабанда, внасяща всичко: от копчета за ръкавели и розови слонове до междуконтинентални ракети. Също стопирана от ръководната мътилка само на приказки, както впрочем всичко останало.

Но думата беше за затворниците. В момента полицията издирва 1126 души с влязла в сила ефективна присъда. Как ги издирва, си е служебна тайна. По-страшното е, че освен тях във всеки момент, поради нагнетената до крайност в обществото агресия, може да се случи нещо фатално.

Нараства броят на битовите убийства, грабежите, отново на мода излязоха отвличанията. Пада обаче възрастовата граница на извършителите, а за конфликтите в училищата не говорим. Разбира се - там, където още има училища.

За петнадесет години са закрити над 800 училища, за качеството на образованието, изчанчено и с усукани исторически истини родителите си разказват легенди. Не е легенда наркопласмента между стените им, побоищата сред подрастващите, предварителната им нагласа, че нищо покрай тях не е наред и няма да се промени. Така че, да я караме от ден в ден. Зададем ли си въпроса в коя област въобще фигурира държавата, без изненада установяваме нейната кирлива шапка-невидимка.

Няма я никъде, освен на лъскави форуми, кръгли маси и престижно дърдорене. Практиката е повече от мрачна, в нея няма почва за възраждане на националната ценностна система, а идеалите са сведени до пари, коли и фукане пред околните. По кого се равняваме? Какво искаме? Нещо ще се промени ли и как?

Нищо и никак няма да се промени. Самоубийствената инерция е толкова силна, че трябва да стане някакво чудо, което да предпази България от видимия край.

Стопанството практически не може да се възроди, то е сринато. Армията е разбишкана, с много незаети длъжности. Образованието - от странно по-странно и като капак: с всяка година намаляващ, поради демографската криза, брой на ученици и студенти за 59-те ВУЗ-а.

В здравеопазването фалират общински болници, а иначе спешно се търсят врачки и баячки, да заменят отишлите зад граница лекари и медсестри. Ами тогава?

Ами - каквото е писано, това ще стане. За разлика от диаспората, България се е самоотрекла от живот и бъдеще.

Което един народ с безкрайното си търпение и наивитет сам си направи, и най-големите му „приятели” не могат. Макар че все още има надежда: отърви ме, Боже, от приятели, от родните политици сам ще се отърва.

Е, разбира се, някога, но не сега. Сега само се чеша там, дето не ме сърби…