Банко П. Банков

Георги Ангелов. „Пепелище - 2017, „Солта на земята” - 2017

Георги Ангелов е открояващ се драматичен глас, на моменти - трагик в новата ни поезия. И двете книги на талантливия ни съвременник, обект на анализа, са публикувани през 2017 година, но при вникване в тематиката, идейната категоричност, градусът на емоциите, може да се заключи, че пламъците от „Пепелище” са се преродили в жаравата от „Солта на земята”.

Предговорите към стихосбирки са от Г. Н. Николов. Той е от активните съвременни анализатори, с обективна рефлексия при оценка на автори от различни поколения, на различни позиции спрямо проточилия се и затлачен български преход. Като съпоколенец на Ангелов, Г. Н. Николов вниква дълбоко в поетиката му, в обективната ? причинност и градацията на чувства, в социалната острота или образна иносказателност. Много трудно е да се каже нещо по-точно, по-смислено за стиховете на Ангелов, лаконични като огнестрелни откоси, след прецизните преценки на Николов.

Възможно по-различно гледище към тревожещата, будеща спонтанни съгласия или скепсис поезия на Георги Ангелов, е възрастова привилегия на колегите, приведени под половин живот повече.

Основното усещане, което впечатват стиховете на поета е категоричността на пристрастията и омразата му. Клетвеният градус на изказа липсва на повечето от нас, сраснали с конформизъм в дългите години през които България живееше не в своя, а в натрапена история, донесена на два пъти през Дунава от чужди армии.

Гневът му срещу мъглявината, натежала върху страната ни, е освободен от страхове, от компромисни задръжки. Той приема материалната оскъдност и ценностни липси не като дефицити на ежедневието ни, а като вериги, сковали крилете ни. Ние не можахме да ги размахаме, да се издигнем в своето време над нуждата или лакомията на гърлото, и да изкрещим думите, нужни на утрешния ден.

Поколенческата освободеност от зависимости, поетовата отдаденост на идеала за социална справедливост, категоричността на изказа обясняват впечатляващия „Ангеловски” лаконизъм, компресирането на стиха му до десетина реда, до четиристишие, до призив и пророчество. За разлика от наложената ни навремето цивилизационна „котловинност”, той е на „ти” с гласове на модерни поети и философи, идващи отвъд морета и океани, стиховете му се вписват в общочовешкото днешно време.

Пътеките, към които Ангелов зове доверилия се на скръбното му и гневно слово читател са успоредни в двете стихосбирки, „Пепелище” и в „Солта на земята”. Те целят да го преведат през разграден социален свят, отвъд ценностна безпътица и родов нихилизъм. Но докато над стиховете в първата тежи повече сянка, на места - почти здрач и пътникът може да загуби вяра, че ще стигне до слънчева поляна, зайчета оптимизъм прошарват тук и там тъмния листак във втората.

Както във всяко значимо, изстрадано поетично творчество, Ангелов изявява себе си през „вечните” теми - за мисията на поезиятата, за преоценката на стойности в днешния свят; вълнува го саморазкриването на поета, изправя „аз”-ът срещу или заедно с другите, анализира разминаването на поколения, изповядва примирения и решителност, клейми социална демагогия и технологии за подтисничество през „зарисовки” от живота и природата. Но, от гребена на моедрната поезия, той не преразказва преживяно и не прерисува видяно, а го възприема на по-високо равнище, пресъздава го с думите и боите на разум и чувства.

Може да бъде конкретен - с „нож до костта” или енигматично иносказателен, отправя ту преки внушения или се отдалечава от нас в свои владения. Но винаги е пределно честен, по рицарски открит срещу опонентите си. Ако трябва да се търси формална аналогия на стила му с школа в живописта, може да се оприличи на импресионист. Много от стиховете са „неприковани” към заглавие, четката му е сякаш прозирна, контурът - загатнат. Но поезията му трудно се задържа в рамка, тук е прозрачен ручей, по-нататък - плашеща река. Така както са относителни и изменчиви истините за живота.

Той гледа нас и света със собствен, ясно отграничен поглед: „…дали поне един от всичките поети, / …ще види някога (света) през моите очи… / … Не, няма! / Поезията не е дотам / усъвършенствана, / а и нека запазя / нещо свое…” . Още повече, че светът е различен според възрастта през която го гледаме: „…А малката… / обитава съвсем друг свят - / отвъд мълчанието, отвъд думите. / В ръцете на татко…”.

Не е ли държи човешката цивилизация върху земята като слон, влязъл в стъкларски магазин? За какво претендираме, щом убиваме, за да живеем? Чий е светът и кой ни го отнема; докога писатели, коментатори, политици ще премълчават истината?: „…Свършват думите полека. / Сбогом думи… / …Вие имате опора в необята. / Временно е всеки корен / във земята…”.

Изправена пред толкова въпроси, през погледа на твореца поезията се оттегля в кръгова отбрана, високо в планините, там, където е живяла винаги. Или в подмолите на живота, недостъпни за крадците. Поетите са казали, изкрещяли, измълчали всичко, но ушите на времето са пълни с кал. И истината: „… е много дълъг вик, / притихнал между зъбите, / (който) / напразно се опитваш / да спестиш…”.

И как да бъдеш съдник на времето, когато е разбит съдът, напълнен от поезията със слънце; разпиляни са живителните, ласкави думи. Съхранените са колкото да се поберат в бисерна мида. Вятър ще разпилее думите и праха на поета; „Исках малко и прости неща. / …Нито едно не се сбъдна…”.

И още веднъж и с повече горчевина: „…Истината е следа / от пепел.” Но поетите на България продължават да строят храм на Родината; „…не им отива да строят кули / за световно господство, / все едно чие. / Тефтерчето на Левски / не позволява!…”.
Те са като идалговци: „…винаги са като мембрана, / от присмеха се каляваш, / от одобренията не литваш. / Така цял живот…”. И написаното от тях е трайно колкото „надпис върху облак”. Макар, че има поезия, подписана със синя кръв и друга, - подписана с червено-черна.

Ангелов често се връща към загадката за съдбата на поета: „…Кой знае, може никой от нас / да не остане / в литературата. / Може да остане някой, / за когото и не подозираме…”. Допуска ни в творческата си лаборатория, вглежда се в: „…Огледала на полумрака… / …Непроходими, тайнствени присъствия. / … Отвъд прозорците на сънищата / продължавам. / Нараства полетът към глъбините. / Напада ме дълбокото. Утихвам…”. Колко много смисъл в толкова малко думи; можем да завиждаме на следовниците ни поети за „събраността” в посланията им. Те пишат за аудитория, чийто слух „хваща” ултра и инфра честоти.

Поетът е трагично откровен е в „Трите маймуни” из „Солта на земята”, струва си да го цитирам цялото: „После ще кажат: Защо мълчахте? / А устните ни бяха запушени / от тях. / После ще кажат: / Нима не виждахте? / Но те бяха завързали / очите ни. / После ще кажат: / Нима не чухте тътена? / А този тътен беше тяхно дело. / За тях беше важно само едно: / да мълчим, / умирайки. / Съвестта им е чиста…”.

Има ли изтекло българско време, за което да не се отнасят горните думи? Затова поетът горчиво ще заключи: „…Може страведливост и да има, / но не е нощувала / в България…”. От там идва и себеукора: „…Дали преминах пътя си добре? / Премного вярвах в другите…. / …А тъжната везна на битието / отмерва точно колко сме сами / по тясното ни / мостче / към небето…”. Безадресни са останали призивите му до жертвите да не понасят участта си: „… Най-ясното е невидимо за очите. / Най-страшното - / неразбираемо / за ума…”. Затова в някои моменти му остава примирението: „…Самичък съм, не ме сподири никой. / Освен сърцето на една жена…”. И само съдният ден ще покаже кой е бял, кой чер и кой сивее.

Все пак, теши го мъдрото извисяване, вярата, че в битката с живота: „…Отдавна двамата сме го разбрали: / последният ни рунд ще бъде твой. / Отвъд обаче Реферът едва ли / ще свири в твоя полза този бой…”.

Бои се, че е: „Време е за тръгване. / Обърках / стола, / времето, / планетата… / …Солта на тази земя / са мъжете, / които / няма да се родят…”. Потиснатостта на твореца понякога изглежда категорична: „…Живял ли съм във този карнавал? / Съратниците мои са измама…”. Изнемощял е Росинант, пробит е щитът на рицаря, изгнил е лъкът му. Къде са предците - яростни мъже с огромни мечове и тежки брони, вразите приближават. „…Зазидаха ни като във стена. / И нас, и лъганата ни родина… / След преживяното окаменях. / В мълчаниета сенките се гонят. / Не знам дали съм вече станал прах, на като надпис / всеки ден се роня…”.

„Аз”-ът и другите е една от съществените теми, чрез които Ангелов се самоопределя в поезията и оттам - в съвремието. Той знае пределно ясно: „ Това неутолимо, вечно „Аз” - / отложена присъда и измама - / държи ни в деспотичната си власт… / По-яростна / от тази хватка / няма.”. Пита от кого да се научи на смирение, но природата мълчи, само едва доловим полъх подсказва „смиреното достойнство е средата”.

Но въпреки хватката на его-то, въпреки съветите за конформистко смирение, той слуша гласовете на природата, на кипариса, на лозата и неговото самоопределяне е категорично: „…Песъчинка съм / в реката на Родината, / а тя се влива / в Бога. / Не мога / да съм себе си / без нея…”. Поетът вярва, може никой да не направи от делото ти знаме, достатъчно е да си клас, засят в пръстта, все някой ден ще те ожънат.

Принадлежността към цялото не отменя мисията, отговорността на „Аз”-а, напротив: „…Необявената война през вековете продължава / за нечовешко тържество, за празна и лукава слава. / …Да се сражава вместо теб не може никой във всемира, / това е твоят дълг…”. Но след като изпълни своя дълг, поетът предупреждава: „Не ме канонизирайте, защото / това е друга форма на разстрел…”.

В редица стихове пророчествата на Ангелов са енигматични, многозначителни: „…Те си отиват, / прошепнаха бреговете. / Достатъчно зло натвориха,…/ …и се качват на кораба. / Всичко ще се повтори на следващата планета…”. Връзката между поколенията е кодирана с усещането за грядуща смърт у живите и предадена ни живина от мъртвите. Този, който говори ясно и оня, който говори сложно еднакво не биват разбрани, общодостъпен е езикът на предметите.

Затова ценностите на съществуването, лекарството срещу ударите на съдбата са в контакта с простите неща. Къде ще се върне човечеството след ядрен сблъсък, защо вълшебната дума „сезам” не отваря врата към съкровищницата, след като поетът се е раздал без остатък за другите? Не е ли съкровищницата в него? Знае ли някой откъде идват думите, защо се сбъдват, как да живеем от сбъдването им нататък? Затова питащият ще запечата тревожните си въпроси в бутилка, дано морето след време я отнесе до брега на бъдещето, където потомците ще знаят отговорите.

В някои стихове обаче („Сботом, Бродуей”, „Бележка към кралски едикт”, „Освобождение”, „Новият световен ред”) посланието е твърде завоалирано, разгадаването му отнема насочеността.

Наред със стиховете - напрегнати, лаконични диалози с времето, със социума и с бунтаря в себе си, Ангелов умее да отстъпи встрани, да нарисува привидно безпристрастно картина от живота, но всеки път подсказва, насочва ни към послание, скрито зад укротения разказ.

В „Картичка от Афганистан” въоръжения американски миротворец е застанал пред маково поле, а планините на заден план напомнят Апалачите при идването на белите. Какво дели загинал от Ню Орлийнс и от Багдад - два автоматни откоса. И как ли изглежда нашето планетно устройство в очите на друга извънземна цивилизация? Възможно ли е превръщането на света в социално блато да е галактическа зла умисъл? Безмислена ли е съпротивата?

Реални събития присъстват в сънищата на поета. Но сънищата изглеждат катастрофични: „… Мълча. Защото думите са нищо / пред моята загиваща страна. / В легендите разцъфват пепелища. / Но този мит / е сянка / на съня…”.

Песимизмът е парализиращ, като в илюстрациите на Гюстав Доре към Дантевия „Ад”: „…Във свят, по-пуст от изгоряла степ, / какво се случва единици знаят. / Човек ще срещне краха си нелеп / като добитък / за клане накрая…”. Алюзията за страна-пепелище се повтаря, бивш народ се люшка между сън и мит над пропаст, пасторалната картина на миналото е застинала недовършена, посипана с прах, как ще я продължим по-нататък?

България е като разграден цех с парадоксален надпис - „Влизането забранено!”. Диалогът между манипулатори и манипулирани е невъзможен, всяко поколение множи роби, а господарят остава един и същ, нищите са нужни само на небето. Дали поетът ще види осъществени прогнозите си? „…Не зная, но сънуващият свят / отдавна е напуснал коловоза / и вихрено лети към своя ад…”.

Върхът на социалното ожесточение и гняв е в „Реплика” и „ТВ емисия в джунглата” - живеем на полигон, наречен бивша българска страна; осъдени сме на мъчителна смърт, остава ни да изпепелим врага и да се самоубием, защото изборът е дали да живеем на колене или с протези. Идва потопът и ще понесе като гнил боклук останките от българската памет.

Същата Вертеровска болезнена реакция спрямо времето на героя се „слуша” в „Шепнешком”. Докато в „Операция Ь” без заобикалки е разкостена практиката на неолиберализма.

Дори зарисовки като „Старата ми кръстница”, „Трева” и „От любов към класиката”, които разказват привидно безхитростно съдбата на забравени от времето жени, крият дълбоки внушения, за относителността на житейските стойности и парадоксите при преоценката им.

Нажежената до бяло социална чувствителност обяснява непримиримостта, категоричността на отрицанията, съдбовните предвиждания за възможното „утре”, в стиховете на Ангелов. Зад привидно безобидния Хелуин наднича генетично плашещият спомен за Батак.

Поетът е пределно ясен: „Нашият свят / срещу техния.”. Глобалната мафия принуждава робът да забрави за цветовете, за светлината в света, за да живее, да работи и умре за нея. Не само горите и домовете, паметта вече не е негова. Онези, които не са оскотели, не са се превърнали в роботи-изпълнители, не са озверели като демони, са излишни.

Творецът е син на държава, която я няма, тежи му скръбната тайна на всеки, роден за поет, пари му Ботевата сълза, отронена на Милин камък. Наистина ли надеждата за възмездие е химера?

Изходът от това песимистично провиждане на бъдещето все пак има, колкото и да е неочакван. Трябва да спасим поетите си, те са стражи на словото, а чрез него - на паметта. Книжовността, приписките по полета на псалтири и евангелия са ни съхранили през пет тъмни века, поетите няма да простят на предателите и ще ни посочат алтернативата.

Ангелов е убеден: „Зазоряването предстои”. Защото безжично жужене сред тревите предвещава гнева на мравките. Трябва със здрава юзда и камшик да чакаш нащрек високосния ден, да яхнеш, ослепял от страст, коня и хладен да полетиш към ада или рая. Дано да е към рая.

Потресната картина на прехода ни към „утре”, което в икономически смисъл е недосъстояло се „завчера”, нарисувана в стиховете на Ангелов на първи прочит стъписва, плаши, като сюрреалистичните графики „Капричос” на Гоя, както мрачните „придънни” литографии на Домие.

Но буреносния гняв, непримиримостта, размаха на отрицания и пристрастия са грехове-достойнствна на младостта. Всеки утвърждаващ се истински поет трябва да ги изпита, да ги изстрада, за да достигне до помирение с диалектическите несъвършенства на света.

Защото дамгосването на язвите с нажежено желязо, колкото и болезнено, е гориво за промените. А е безспорно, че светът се променя, пролятата кръв, технологичният прогрес чупи закостенялата социологическа черупка от вчера.

Апокалипсисът от графиките на Гоя и на Домие, не е препънал света да прекрачи по-нататък. Напротив, подтикнал го е.

Тревожно е, че точно развитието на техника и технологии прави цената за отгръщане на всяка нова страница в човешката история все по-висока, множи невинни жертви. И може да дойде ден нашата общност да не може да я плати.

За този възможен ден предупреждава с тръбен глас пристрастната, писана с кръв от сърцето поезия на Георги Ангелов.