Ин мемориам

Лозан Такев

Всеки, който е имал възможност да се доближи до Петър Междуречки, ще се съгласи с определението, че той беше неповторим човек. За такива хора обичаме да казваме примерно, че са били човеци с главна буква. Такъв беше той и като дипломат. Беше първият ни посланик във ФРГ през 1974 година и последния в ГДР преди обединението на Германия до 1991 година.

Негова е заслугата на дипломат за успешните контакти с големите немски политици Вили Брандт, Хелмут Шмит, Хелмут Кол, Йозеф Щраус, Ханс-Дитрих Геншер.

Междуречки беше кмет на столицата по времето на социализма между 1978 и 1986 години. Ще ви припомня своеобразната реплика на Тодор Живков: „Стига е бил дипломат по Германия! Да дойде да поработи в София!” Или: „Не може един такъв красив кмет да е градоначалник на мръсна и непочистена столица!”

А кметът често завиждаше на комфорта, при който управляваха града ни Стефан Софиянски с усмивка, на Йорданка Фандъкова с лекота и партийна подчиненост, па току разкаже за някой „пореден бой” от Живков за щяло и нещяло в кметските работи и градските проблеми…

Почти денонощно кметува Междуречки. Строи пътища, ключови булеварди, жилища, търговски обекти, НДК, където днес е и българското Европредседателство… Над 120 хиляди жилища са построени по негово време, които още днешната община ги препродава и заменя…

Смъртта го завари като почетен председател на ветераните-социалисти в София.

През 1984 година излезе книгата ми „Щурче под лозата”. Бях заместник-председател на Столичния съвет за култура и му я подарих с автограф, а той на следващата ни среща не пропусна отново да ми благодари, че тази книжка му е помогнала много във взаимоотношенията с децата му.

Като градоначалник всеки ден се прибирал по късни доби в къщи. Децата му спят. Той ги целува бащински, а дъщеря му отваря очи и казва: „Я, какъв сантиментален кмет имала София!”А той й цитирал едно мое стихотворение, което завършва със стиха: „И ме огряват в къщи в пижамки две слънца…”като доказателство, че имало и други сантиментални бащи като него, които не са имали достатъчно време за семейството поради обществените ангажименти, но обичта им е била приоритетна към децата…

Няма да скрия, че се почувствах доста поласкан от оценката и повода поезията да помага даже на един кмет в бащинските му взаимоотношения с децата.

Много по-късно станахме много близки и по партийна и по човешка принадлежност. Той беше и председател на Движението на ветераните в БСП - София, после аз наследих неговите задължения, а той остана Почетен председател до смъртта си.

Петър беше не само сантиментален, той беше прекалено емоционален. Страдаше от разрухата в града и в страната, болеше го от промените и щетите от уродливия преход, имаше често несъгласие и с онова, което ставаше в общината, в държавата, в партията, наследила БКП.

Веднъж, доста разочарован от събития, от колеги, от грешни ходове, на четири очи разговаряхме и беше стигнал до крайния избор да напусне или да остане в партията. Преживял обиди, преглътнал несправедливи упреци, но остана верен и предан до края на времето, в което мина животът му, не престана да се вълнува от процесите в БСП и в страната, особено в града, писа отворено писмо до главния архитект на столицата Здравко Здравков…

Не го сломиха и здравословните проблеми. Често с помощта на верния другар до него съпругата му Таня, с помощта на патериците идваше на срещи, палеше се, както винаги и отправяше послания за ефективна, а не само ефектна пропаганда и работа с хората, даваше умни съвети, оставяше ни уроци по дипломация, по коректност и приятелство.

Позоваваше се на сантиментални спомени, често разказваше пиперливи анекдоти и случки от богатия си опит от миналото, предизвикваше бурни аплодисменти и с ораторските си способности…

И няма как лесно да отшуми или да заглъхне спомена за един сантиментален кмет на София… За Петър Междуречки.

Мир на праха му. И да е светла паметта за Петър Междуречки.