Георги Н. Николов

Някога, не твърде отдавна, по нашите места живял интересен човек. Бил на Христова възраст, а житието-битието му прелистило и затворило страниците си в България, във втората половина на ХХ в.

Човекът се казвал Веселин, впечатляващ сценарист и режисьор, но гените му криели тъмна тайна: болестта на наследения алкохолизъм.

Какво се случило с него споделя определено интересна и стойностна книга, дело на издателство „Лексикон”, С., 2017 г. Безспорно смело начинание на издателството, след като ръкописът е отказван от редица други издателства преди него…

„Закъснял близо четири десетилетия с появата си, „Роман за един пияница” е модерен в най-добрия смисъл на думата - отбелязва редакторът Алберт Бенбасат - Той се чете „на един дъх” и звучи съвременно, все едно е писан сега. Хаим Оливер е проникнал в същността на алкохолизма - тема, която е почти табу по времето на социализма. Книгата дава потресаващи изображения на патологични психофизически състояния, пресъздава невъобразима галерия от образи на „пациенти” и доктори, ангажирани с лечението на болестта. Алкохолните приключения на талантливия филмов творец Веселин Павлов и трагичният резултат от тях се преплитат с разказите и изповедите на други, не по-малко интересни и запомнящи се персонажи”.

Това ли е димящият купел на ада, в който спиртосани грешници изплащат кръчмарски грехове? Несъмнено. А може би за онези, удавили дарбата си в дъното на чашата, има поставен отделен казан? Ще разберем, когато му дойде времето.

Иначе човечеството познава цяла галерия от видни люде, подвластни на порока. Уинстън Чърчил казва: “Аз съм взел от алкохола повече, отколкото той от мен.” Всъщност, никой не е застрахован от измамната му наслада, оплитаща в мрежите си политици, актьори, спортисти и неизброим списък с „обикновени” човеци.

Сега тук, в сборника, е поднесена одисеята и на нашенеца Веселин. Нявгашно селско дете, захранвано за здраве с винена попарка. По-късно военен летец, изгонен заради пиене и скиталец из Европа, за да изучи професионално седмото изкуство.

Вече попаднал в столична киностудия у нас, той е решен да прилага дарбите си честно, без произшествия. Да създаде семейство и да има син. Но възможни ли са в реалността тези мечти? Защото животът крета само в коловоза на предначертаната ни съдба.

И когато мислим, че сами сме си господари, се лъжем горчиво. Ние сме просто статисти върху безкрайния хоризонт на времето, върху който едни изорават дълбоката бразда на спомена, а други избледняват посрамени.

Но сега засега делниците са безоблачни. Чрез разказа, воден от първо лице от Емил Дамянов, постепенно по страниците се включва постоянно пияната Великолепна четворка: със стария оператор Астарджиев, дед Тарас, художника Белин и Кики Звездата.

Към тях, един след друг по замисъла на автора, в калейдоскопа от добро и лошо се присъединяват Шоколета, психиатърът Мефисто, доктор Соломонов и други, второстепенни типажи.

Самата Лина-Шоколета играе ролята на нравствен коректив за постъпките на мъжа си, но ролята все по-трудно й се отдава и приключва с раждането на увреденото бебе. Също следствие от алкохолния генетичен код, предаден му от бащата.

Действието набира скорост с щастливи моменти и трудни периоди, ставащи все по-мрачни с напредването на болестта. Наясно с нея и крайните й резултати, все пак Веселин храни надежди за щастлив край.

Защо, след като по принцип вече се е предал на зловещите й периоди? Защото „алкохолът е средство за бягство от самотата, от страшната самота, която души човека на двайсетия век.

Чашката ракия отваря прозорец към други светове, към други общества, към други хора. Нещо повече - по съвсем конкретен начин, в милионите кръчмета, механи и барове тя способства на самотника бързо да установи контакт с друг самотник, да намери, макар и ефимерна, братска топлина, да се почувства брънка от човешката общност, да не бъде чужденец на планетата Земя…”

Опитът да заснеме филма „Жажди” е сякаш последната защитна преграда на централния герой. Негов манифест за пред околните, че е надмогнал изгарящата го потребност от спирт. Че ще даде пример за други себеподобни как да се изправят на крака и се влеят в тълпата от „нормални” съвременници.

И ще докаже, най-вече на себе си, как можеш да се проектираш в желан от тебе образ на образцов съпруг и любящ баща. Самоубийството на Веселин в близост до Сребърния Джон показва, че порокът почти винаги, задължително, отнася жертвата си в небитието.

Щастливите изключения, като Астарджиев, са рядкост и въобще не се броят. Останал на финала сам със себе си, потресен от новината, че синът му е урод заради отровената кръв на бащата, той се предава. Битката е изгубена, на медицинския ринг идват следващите наивници, решили уж да се пречистят и преобразят…

Тази книга на Хаим Оливер извежда на преден план краха на ерудираната, извисената, безспорно надарената личност. Съзнаваща трагедията на собствената си природа. На биологичната си непригодност към чистотата на творческия гений и полета на мисълта.

Много успешен е авторовият паралел между моралните ценности на обществото, реалностите на делника и дебнещия атавизъм в страдащото „аз” на героя. Което като сгърчена птица рухва от блестящото белканто на интелекта в миазмите на уличната кал. През безкраен, но видим тунел от перипетии.

Водещи все по-надолу в ниското, необратимото, обреченото, трупно-разложеното очакване на края. Във Веселин Павлов се дебнат две същества. Две лица се взират едно в друго и между тях примирието е нещо относително лъжовно. Докато гонгът на следващата чаша предизвести чия ще бъде победата.

После, както студено е констатирано в „Делир” - „падам, падам, падам в черния кладенец и вече не виждам звездите над мен, защото наоколо са змиите - студени, гладки и къси като пиявици, и дълги като питони, всички с отворени, немигащи очи, с трепкащи като камшичета езици, вплетени в кълба, и те се вият край мен, пълзят върху гърдите ми, по шията ми, между бедрата ми, обгръщат главата ми, студени, мазни, с отворени, немигащи очи, и аз падам, падам, падам, падам, към безкрайното далечно дъно…”

Финалът на романа е сякаш предусещан от нас, но нежелан. Виждаме как невинен в същността си грешник все по-бързо крачи, почти тича към Голгота. Все по-редки са и моментите, когато спира, за да търси спасение във волята си и в приятелското рамо. Встрани от него избледняват и изостават любимата жена и колегите.

Идеите за шедьоври, красотите на утрото и спокойствието на тихите вечери. Смешни и за него, обречения, са дните на волево старание да не пие и да не греши, на кораба „Осогово”.

Речите на трезвеници за вредата от алкохола, несъвместим с градежа на новото общество, звучат като празно дрънкане. Единствен изход сред омагьосания кръг от надежди и провали е самоубийството.

Може би. А може би не? И тук Оливер поставя ребром въпроса:

„Човекът господар ли е на собствената си воля? Ако друг в далечното детство му е причинил подобна злина, защо порасналият вече страдалец трябва да отговаря, да мъчи себе си, семейството и околните? Кой е виновен и има ли виновни въобще?”

След прочита на книгата всеки от нас сам ще си даде отговор. Доколко ще е верен той, единствено отредените ни дни знаят. Но надеждица все пак мъждука и в най-страшните моменти.

Безнадеждна е само смъртта…