Сашо Серафимов

Поетът на Добрич - това знаех за него, преди да го срещна. Но оттогава минаха много години. Стиховете, събрани в поетичния сборник „ВРЕМЕТО НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ” за пръв път срещнах във Фейсбук, тогава видях и колко много почитатели има Драгни.

Някои от стиховете харесвах, някои минаваха покрай мен, но още тогава усетих нещо ново, нещо просторно, една духовна пейзажност в тях, спокойствие и философска оценъчност. Ето, че днес книгата е пред нас и ние ще я разгърнем, ще влезем в нея.

„Не е далече пролетта… Не е далече.
Зад три могили с облачета тича…”

„На път е пролетта…Но редно е все пак
Кокичето да й даде с калпачето си знак.”

Времето на лирическия герой започва с пролетта, с песните на капчуците, с мартенския ден, който ни държи под око и „сърцето му в мен до сърцето ми бие”… А Януари „ту бяла риза вее, ту носи дъждобран или като пиян нозе преплита…”

Да не говорим за Април, той е пълен с любов, но и той „изтече и замина по дяволите или вдън земя”. Безпокойство носи пролетта, но търкулва и усмивки и се усеща шепота на телата.

Годишни сезони, сезони на сърцето, сезони на разума и на емоцията. В едно огромно пространство са разпилени стиховете и времето, и героят преминават като през различни планети. Сякаш не на земята, а в простора са писани тези стихове. Вижте стихотворението „Вади”.

„По улиците тънки вади криволичат
И вие се водата с дългото езиче.
Ще си намерят вкупом път, оттам - в нивята.
Дано не им попречи слънце или вятър.
Тъй гладни за вода са нивите отколе
И стъбълцата крехки все за дъжд се молят.
Но вадите утихват, гледай, ето…
И мълком слънцето ги дърпа към небето.

Къде остана вятърът… Къде избяга…
Повлича вадите на слънцето пред прага.”

Изящна картина. Пълна с упоение, драма и благодат. Нежно изписана, а в себе си съдържа и болката и преклонението пред естеството на природата.

И се разраства някакво чудо - в самия връх на лятото пропада птица, облаци тъгуват, замлъква в корена водата и се чува началото на есента. И уж си заровен в стиховете, обгърнат от тях, а сам преминаваш пространства - от есента в лятото, от зимата в пролетта.

Вървят тревите, те са фанфарите на вятъра, прокрадва се деня, веднъж през снежни преспи, друг път като жребец препуска, в око на зноя зърното узрява - образи, образи, които така изтеглят поетичната емоция, така са завършени и визуално и чувствено, че нищо повече не можеш да кажеш за тях, освен да ги повтаряш и да вникваш все по-дълбоко в тях.

Ежедневието ни е така претъпкано с телевизия, с новини, с невъзможност понякога да решиш и свой малък проблем. Моят ден е като една раздрънкана машина, в която все нещо се разваля, губи смисъл, избръмчава нанякъде. Ежедневието ни прилича на огромен магазин втора употреба на вещи, на чувства, на познанства, на обичи и неразбирателства…

И изведнъж Поезията в тази книга те пренася сред поляните на простичките неща, на тихо нашепващата мъдрост, че животът е това - да му се възхищаваш, да отронваш сълза, да прощаваш, да пееш песента на кръвта си и чрез нея да посягаш към чуждата душа.

Нежност и простота лъха от стихотворенията „Вади”, „Чудо”, „Жътва”, „Не е свършил денят”, в импресиите „Вървят тревите”, „Подвижният пейзаж на есента”.

„Времето на лирическия герой” е книга преживяна и разказана мъдрост, естествена, като годишните сезони, като изворче, което пропуска през камънака на времето. И в него има всичко - и драма, и болка, и глъч, и песен, и обич, и въэзхищение от живота.

И все пак лирическият герой не е младеж, който безрезервно приема света. Той е натрупал достатъчно преживявания, преминал е през кладенеца на мъката и върхарите на радостта и знае, че светът не е толкова откровен към хората.

Затова и зад привидната яснота и откровеност, макар и незабележимо, се чувства артистичната му отдръпнатост от постоянния досег с действителността. Той гледа ставащото или представя ставащото в живота от своя ъгъл на наблюдение.

„И добро, и зло видях. Обичах. Мразих.
Давах път на мравката. Гнева си крих,
за да се гордея, че не е напразно
песента ми от любов и нежен стих.”

Избрал в своите опорни точки - сезоните, денят, гнездото, чудото,
ранената душа - за да разказва приказката, в която да се срещат любовта, ласката, доброто, усмивката.

С такива темели смята той да построи света и сред него да живеят хората. И мисля, авторът е успял. Създал е свят от фрагменти, пред който душата човешка е като на премиера в галерията на Доброто, на Мъдрото, на Философското.