Таньо Божков

Портретът на Сашо Серафимов и удълженият формат на иначе неголямата му стихосбирка „Синият поглед на дървото” ми дават една различна представа за личността и твореца, когото срещнах преди години.

От пръв поглед си личеше, че е прибран, вглъбен и същевременно открит и прям, с ненатрапчива, незлоблива игривост и шеговитост в изказа.

Имаше у него нещо отправено дълбоко навътре към себе си. Вероятно и в този час беше зает не със ставащото отвън, а с намеренията си да уплътни още по-здраво истините и прозренията, до които той несъмнено успява да се домогне.

Още в началото носталгичното „Бряг за четирима” поетът очертава своя тематичния кръг и идейно-емоционалните пространства.

В стихотворението се подхваща и разгръща мотива за тягостната и мъчителна раздяла на човека с всичко близко и скъпо, което го заобикаля, и което най-тясно и неотлъчно е свързано с неговото битие. В живота „нищо не преминава безследно”, както се пее в една популярна руска песен.

Може би и затуй са така трайни и живи спомените, врязали се дълбоко и болезнено в неговия интимно-лиричен свят. Те навлизат там успоредно със смяната на любимия сезон, на деня и нощта, на движението и покоя, на музиката и тишината, на реалността и измислицата.

Разбираемо е, че далеч по-мъчително е изстраданото сбогуване на този, в чийто богат вътрешен мир има завардено място за обич и тъга, за мечти и илюзии, общителност и самота. Преживяванията и резигнациите са динамични, богато интонирани, приказно-романтични.

Изпъква една модерна визия на съвременния човек - в психиката му като на кинолента са запечатани ярки и зрелищни гледки: „лятото с блестящото си тяло на водата”, „седефа на вълните”, „лято без прозорци и врати”.

Каква несравнима печал лъха от поантата, в която се съдържа една забележителна тънка сетивност и деликатност.(„Всеки ден със нещо се сбогуваме, тъй както се сбогува вятърът, погалвайки невидимо животът…”).

В деветте цикъла на книгата се поставят и разискват същностни екзистенциални проблеми за смисъла и идеите?за неспирния кръговрат на живота и вечността, за универсални човешки ценности, за опозицията беден-богат.

Не са отминати такива от сферата на възвишеното - за красотата, любовта и изгубената вяра, за съдържанието и формата в изкуството.

Те са и сполучливо намерена, своеобразна поетическа рамка на оригиналното хрумване, разгърнало се в една колкото метафорична, толкова и монолитна, завършена и зряла творба.

Красивият блян у поета е очертан с внушителен романтичен декор: „и морето да гледа с огромното свое око лъжите безкрайни”.

Проектирано на фона на безначалното и безкрайно време „бродене” (из ловните полета на поезията) е една оригинална метафора на поетичния храм, през чиято „отворена врата” са преминали мнозина, но само за избрани, улицата, по която са вървели, се е превърнала в триумфална арка.

Само на малцина се е удало да виждат дълбоко „към небитието” за хората, цветята и надеждите и да творят съвършено: (Перото на поезията тънко пише).

Хоризонтът от поетичната кула се е прояснил значително, станал е по-широк и многообхватен. В него има място и за нелицеприятни истини и картини, да жалост понякога твърде земни и адекватни: (с куцукащите безпризорни кучета и скитниците, техните стопани), с драмата и трагизма на неуспелите, обезверените и аутсайдерите.

Във вечния кръговрат на живота най-важна роля е отредена на голяма и всепоглъщаща любов, която заставя света да сияе в празнично великолепие. Ритъмът и настроението са кротки, тихи и плавни, изразени в духа на най-добрите ни класически образци.

Тъгата, болката и терзанията бликат в един ослепителен набор от думи. Без глас и в тишината съкровените и задушевни слова на поета кънтят и значат много, защото са изречени от личност, която има какво да каже на приятелите и вселената. Нейните поетични заложби са отгледани в нашенски родови крепости „с градинка и лозница пред вратата”.

(със съкращения)