Денчо Владимиров

Камък в блатото на статуквото

Бил съм като отразяващ събития журналист на множество български конкурси и фестивали, където чуждестранните победители рядко присъстваха и наградите им се получаваха от чиновници от посолствата или в крайна сметка им се изпращаха с куриерски фирми в страните им.

Но ето, нещо даже нечувано до този момент - вицепрезидентът на Салона за българска култура и духовност в Чикаго, организатор на международния литературен конкурс “Изящното перо” бе прелетял океана, за да връчи в Търновград наградите “на място”, на победителите от България. Не че си нямат американците куриерски служби и те. Проявен бе просто поучителен жест на изключително уважение от организаторите към участниците в международната творческа надпревара.

Това бе едната страна на получения от Чикаго урок.

Имаше и друга и тя също е доста важна.

Макар и отдалеч, чикагските българи творци, оказа се, имат много точни впечатления от културния живот у нас и затова с “попадение в десятката” бяха решили да включат във второто издание на своя авторитетен конкурс възможност за изява и на творци от развиващата се в демокрацията България, за да се открият повече талантливи български писатели и поети, които нямат по много причини реален достъп до издателства и медии в родината си.

Не може да не са забелязали с огорчение сънародниците ни в САЩ явната патология в липсата днес на поле за изява в уж демократизирана България за голяма част от литературните творци (с едно-две изключения сега в нашите медии отдавна не се отрежда място за публикации на разкази и стихове. Особено от жанра на сатирата!).

А достъпът до нароилите се след 1990 година мистериозно десетки частни издателства и медии с неизвестен бройлерен генезис на капитала, е реален предимно за ограничен брой литературни избраници, основно все така по феодална традиция от столицата София.

Днес в малка България се точи комичният парад на издаващите книги с индустриален темп “нови класици”, даже и на гимназиална възраст, излизат книги със съчинения и на деца за радост на амбициозни татковци и майки.

Приоритетно “новите литературни класици” са издънки на някогашния партиен и комсомолски, безенесе и офе елит, подкрепяни днес благосклонно “целево” финансово от знайни и незнайни “открехнати и полуотворени” общества, от чужди и нашенски организации, докопали се до кокала, пардон, до финансов ресурс от евро и нашенски проекти и държавни субсидии.

Е, някои от забогателите в мътната вода на прехода бивши велможи на БКП от средния и надсредния ешалон, от време на време се изявяват и като благодушни меценати, спонсорирайки като бизнесмени някоя книжка или на засукана поетеса, или на чадо от рода или на свои хора от нароилите се стотици демократични партии.

Само, който от творците без “позиции” в “новия български ред” не е участвал в сегашните трагикомични литературни конкурси в страната, само той не е претърпявал огорчения и потресения. А който е съхранил поне зрънце хумор през Прехода с тъжна усмивка наблюдава този роден литературен цирк.

Запазила се е все така още от соца старата традиция за провеждане на конкурси в света на литературата и изкуствата, в които предварително се решава кои да бъдат победителите, а останалите участници в конкурсите - те са все в ролята на съпътстващите кушиите коне по хиподрумите.

Запазила се е, разбира се, и друга стара традиция от соцлитературни конкурси в страната - големите парични награди да се получават най-вече от подвизаващи се като Творци от столицата, а за тези от Прованса - с широка ръка се сипят грамоти за участия и поощрение.

А само преди време в един тракийски град в национален конкурс за хумористи след сина, превъртял се политически софиянец, голямата награда, от 2 000 лева, прибра баща му, който кандиса да го обявят и за хуморист човекът, макар че никога не се е представял като такъв. Не се знае и дали е писал някога фейлетон в живота си. Но още Ботев го е казал за някои нашенци: “Само, знайте, за парата, изяда си и …месата “.

Грозна, традиционно грозна е въобще картината на литературните конкурси по българските земи. Някога един мой сътрудник на сатиричната страница, която водех в окръжен вестник, бе написал епиграма:

“Участваш в конкурси?
Значи щур си!”

Така беще и в социализЪма, така си е, в още по-свиреп вариант, и днес, в капитализЪма.

Ако някога бе прието от хоноруваните журита в литературните конкурси в Свищов, Казанлък, Хасково, Пловдив, Сопот, София и другаде, награждаването да става даже “по абонамент все на големите по презумпция столични творци”, така и сега конкурсната вакханалия по тази традиция е в пълен разцвет.

Участието в днешните литературни конкурси из страната на поети и писатели, с наследени партийни позиции от времето на “социализъма” или с придобити такива през “капитализъма”, вече се е превърнало в печеливш бизнес.

Бродят пътуващи като кърджалии и даалии навред из страната литературни остапбендеровци от столицата и някои от по-големите градове и където има литконкурс, литфестивал, някаква литнадпревара, с изключения на прояви като кукерските игри, участват и прибират паричните награди.

Със същия замах не подминават и продават с фактури и помпозни представяния от хонорувани литкритици книгите си и в бедни български читалища, де що са останали из градчета и села. И все така в ударен темп отново зареждат “демократичните издателства” с ръкописи…

И след срок, характерен по продължителност като родилен при зайкините, прибират поредните си родени нови книги и хонорари. За такива литературни търговци издаването на книги стана много печеливш бизнес. Неособено научени на труд, те няма да се захванат да копаят, сеят, жънат в дядовите ниви, къде по-доходно им излиза да “засадят” роман и да му “ожънат ” парите, отколкото да купуват семена, торове, препарати, хербициди, да плащаг за оран и окопаване на чушки, пъпеши, фъстъци, праз,тикви…

Все по тая причина и днес бивши партийни началници, влизайки в пенсия, не копат и не сеят из дядовите си села и вилите, а издават книжки след книжки с поезия и мемоари, издават ги в “другарските издателства” на свои бивши колеги, началници от партийни комитети, сдобили се с издателства и печатници още зората на “демокрацията”. Ето как се появи и истински бум от “партийност” в българската литература!

С нежни поетични души се разкриха внезапно плеяда бивши отговорни другарки и другари, бивши партийни и комсомолски щатни секретари и сановници, а някои от тях се оказаха надарени и с умението на Бокачо - възкресяват какви ли не еротични истории от времето, когато “им се искало като на отговорен другар”, да, имаше и такъв лаф сред народа. Що любов е падало и тогава в парт-елита, а ? За сега да не говорим - особено като предстои в играта на новия партиен и нароил се през прехода всякакъв елит да се включат и атлети от трети пол…

През последните години и пловдичани се нагледаха с потреса на възхода на незабележими в миналото “пишещи”, които озаряват днес книжарници, издателства и библиотеки на три-четири месеца с по някоя нова конюктурна книга, на половин година правят премиери на пиеси и на романи - със заявка те да бъдат забелязани от Холивуд и екранизирани.

И естествено няма нито един от новите класици, който да не е получавал поне веднъж на годината някаква “награда с чек” за вдъхновение. Има даже “абонирани” за награди. Парични, разбира се. И пак ТЕ са удостоените по календарни поводи да държат речи патетично пред паметниците на Ботев и Левски, на възрожденците ни… Пълна гавра с превърнатите в камък велики българи! Кога ли някога някъде каменният Ботев ще се извика: „Махай се от очите ми, мекере!” на някой от облечените по последна брюкселска мода оратори.

А останалите творци, останали без придобивките, бонусите и прелестите на Прехода? Те, както вече посочих, са с орисията на съпътстващите и в днешната литературна кушия коне. За останалия встрани от трофеите в Кушията творец действа утешително пожеланието на успешните му литколеги: “Абе нека си живее, докато може. Пък и щом му се пише, кой му пречи. Има си социални мрежи, публикувай там, колкото душа ти иска, а и що конкурси изскачат из Мрежата, може да победиш по брой на “кликвания за харесвания”, а бе, все ще те забележат и ще си се напълниш душата. Душата, казахме! Пълненето на джобовете от литература в България и преди, и сега си е за нашите хора…”

А за това как да се посветиш професионално на писателство и да изкараш с достоен литературен труд някой лев за хляба, за децата, това си е твой проблем.

Да издава, да го награждават - това на литературния Планктон от време оно не се полага. И всичко е, както преди - след благосклонния благодатен дъжд ръсен от властта върху творците от животворния Априлски пленум, днес този дъжд и мана небесна се изсипват с точкови удари върху издънките на животворния Десетоноемврийски пленум.

А ако се разровим в общорепубликански мащаб в потеклото на новите бройлерни литературни класици, издатели, както и на потеклото на табуна министерски началници, с ахване ще открием, че еди коя си министърка пореден мандат е посиняла внучка на силова червена кадровичка на ЦК на БКП, че еди кой си посинял драматург на крепящ се само от фестивална публика голям провинциален театър в П., е син на бившия партиен секретар на този театър, че еди кой си издаван с по няколко реколти на годината романист и драматург в същия този град П. е син на активен борец против фашизма, че еди кой си посинял регионален шеф на писателите, жив “класик” вече, е внук на много известен партиен функционер от миналото, че еди коя си посиняла издателка - вече орденоноска от Прехода, е намахана снаха на фамилия от активни борци против капитализъма и бивша плодовита авторка - на десетки възторжени сценарии за комунистически манифестации и комунистически профсъюзни ритуали, включително и погребални и т.н. и т..н…

Значи всичко е обяснимо - мистерия няма. ПартЕлитът ловко се е възпроизвел и в литературата ни и място до “кацата с мед” за творци, непосветени в подлия сценарий на Подмяната, няма.

Та, ето каква е в няколко щрихи картината от литературната нива на България. Тъжна и отчайваща, без никаква сантиментална пасторалност. Нищо ново под българското слънце, което от времето на Ботев все тъй „сърдито пече”.

Но още от времето и на поета Стамболов е така. Кой както се подреди в борбата. В съвместната малка книжка с Ботев търновлията Стефан пее юнашки, “не щеме ний богатства, не щеме ний пари, а искаме свобода, човешки правдини”, а легендата, че и историята, разказват как “същий тойзи ревулуционер” още по време на руско- турската освободителна война революционно и ударно се е включвал по експроприацията на имотите на забягналите заможни паши и бейове.

Защото, знаел си е бъдещият началник, че който има икономическата власт, ще има и политическата. А съавторът му от книжката с песни, Ботьов, загива бедният за Отечеството си във Врачанския балкан, даже накрая и ограбен.

Та така и се започна метаморфозата на бившите соцапостоли преди три десетилетия, когато вместо призива “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!” по българските земи се разнесе друг боен партиен призив :”Грабвайте икономическата власт, другари!”

И другарите - партийни сановници- апаши, я грабнаха. В техните ръце се оказа тогава приватизиран и ” културният фронт” - издателства, печатници, медии, и …съдбите на творците в тази страна, трагичните съдби на неповратливите, непреустройващите се литератори, останали встрани с честното си творчество, недопуснати до Системата, до бурния мътен поток на Подмяната.

И затова тук опирам вече да кажа и заслужените думи като признание и за другата страна от стореното от чикагските българи с техния международен литературен конкурс “Изящното перо”, в който бе дадено поле за изява и на българи останали встрани от маймунджилъците на Прехода.

Това бе безспорно уникален конкурс, който хвърли камък в блатото на статуквото в литературния живот на съвременните българи.

Да, случи нещо неочаквано - не откъде да е, а от САЩ , от другия край на света, протегнаха ръце за обективна и пълноценна изява именно на непосветените в сценария на политическия цирк на Прехода български творци и от най-малки селища в България и по света.

Протегнаха ръце - за да вдъхнат кураж и самочувствие на твореца от “българския писателски ъндерграунд”, да му дадат заслужено признание за труда, за съхранените въпреки ужасното днешно българско битие талант и съвест…

Протегнаха ръце през океана българи-патриоти, които не са прекъснали тесните си връзки с родината. Същите, може би, за които в едни отминали избори, по повод исканията за откриване на повече избирателни бюра по света за българите, един днешен министерски началник, виден паркетен патриот, бе казал гневно ” …Не ни се пречкайте в краката”!

Е, изпречкаха им се в краката чикагските българи. Станаха инициатори за откриването на този с историческа мисия Салон за българска култура и духовност в далечната американска страна, неправителствена организация в САЩ, обединяваща съпричастието на около 30 обществени български културни центрове, медии, библиотеки. Салонът е вече автор и на прославилите се по света чикагски фестивали на българската духовност, в които активно участват и американци.

Целта на Салона, с президент поетесата и журналистката, член на СБЖ, Снежана Галчева, е от една страна американците да открият автентичния уникален образ на България, на нейната култура и духовност, без да я бъркат по инерция с наслоения от Студената война изкривен общ пропаганден почти кръвожаден образ за „източноевропейците”, а от друга страна - да протегнат братски и синовно ръце към родината - към нейната интелигенция, към нейните творци за представянето им и на американския, но и на световния ценител, да протегнат и делово ръце за осъществяване на общи творчески проекти.

Нещо повече, дейците - български патриоти от Салона, имат амбицията да разширят дейността си сред всички българи по света! Нещо, което напълно съвпада и с декларирани амбиции на днешната българска държава и явно от показаното досега, начинанията на чикагските българи действено се подкрепят далновидно и патриотично от Генералното консулство на България в американския мегаполис.

Така нашите сънародници от Салона за българска култура и духовност в Чикаго дадоха и продължават да дават чудесен урок за сътрудничество между българите по света и… “да се пречкат в краката” на днешните ни дебелопортфейлни безродни паркетни патриоти…