Интервю на Георги Н. Николов с проф. д-р Златимир Коларов

- Проф. Коларов, вие сте изтъкнат медик, филмов сценарист, писател… Какъв скрит подтик обединява тези изяви и коя сред всички Ви представя най-добре като личност?

- Благодаря за високата оценка, вписана в първата част на въпроса - като всеки човек и лекарят, и сценаристът, и писателят, всеки един от тях, се нуждае от подкрепа, от блага дума. За съжаление в общ национален план сме свидетели много често на обратното - обругаване до черно на достойни хора, но това е друга тема…

В последната новела на романа „Безкрайни бели полета”, отличен с приза за роман на Съюза на българските писатели, в търсене на смисъла на живота, главният герой след като преброжда „безкрайните бели полета, които се ширят на север от северния полярен кръг” осъзнава, че смисълът е „да даваш” - хляб на близките си, закрила, знание, любов, подкрепа.

Затова сме дошли на този свят - да дадем. И колкото повече дадем, толкова по-добре за нас и за света. И всяко отклонение от този, засекретен в същността ни постулат, ни обрича неизбежно на разруха и падение.

Съзнавам, че звучи наивно, в някаква степен дидактично, но го вярвам силно - това е истинската същност на нещата, диалектиката на живота, философията на живата природа.

И змията се ражда, за да създаде змийчета, да ги защити и изгледа, да им даде живот и шанса да оцелеят - приятел, змийчар, ми разказа, че напролет е виждал как змии, свити в кръг около невръстните си чада, ги бранят от околните животни.

И, не дай, Боже, да ги доближиш - стават много по-люти, отколкото са в други ситуации. В този смисъл, и лекарят, и сценаристът, и писателят - дават, може би малко повече от другите.

Лекарят - физическо здраве, а сценаристът и писателят - духовно. Винаги казвам, че „литературата и киното са продължение на основната ми дейност като лекар с други средства”, защото лекувайки тялото, никога не трябва да забравяме душата.

Същността на всичко, което върша, е здравето във възможно най-широк смисъл.

Не мога да преценя какво ме определя най-точно като личност от трите ми изброени облика. Може би, най-ясно определените ми същности са пацифизмът и хуманизмът, реализирани от лекаря, сценариста и писателя.

И ненавистта към насилието над когото и да е, под каквато и да е форма, изведено до крайност във войната. Поради това на няколко пъти казах и написах, че „човечеството не научи урока си по история и хуманизъм”, но и това е друга тема…

- Биографията Ви е впечатляваща. Не сте ли искали да се установите някъде по света, където несъмнено ще бъдете добре приет?

- Наистина, когато се налага да изпратя някъде биографията си, се сепвам и не мога да се позная - значителна научна и художествена продукция и номанации и награди като лекар, преподавател, писател и сценарист, над 10 000 публикувани страници художествен и научен текст с книгите, сценариите, статиите, учебниците, монографиите.

Питат ме как успяваш, не се ли уморяваш. Отговарям им, че „луд умора няма”, „луд, та му е лесно” и че „трябва да си доста луд, за да живееш нормално в този ненормален свят”.

Всъщност всичко е въпрос на добра организация, амбиция и мотивация. При прецизно предварително обмислени задачи, винаги остава време и за красивата страна в живота - любов, спорт, срещи с приятели и интересни хора, театър, изложби, кино…

Имах много предложения за работа в чужбина от Европа, Африка и Арабските емирства, но за момент не се поколебах да остана в България, дори в най-трудните години на прехода.

Интуицията ми подсказваше, че шансът да постигна това, за което мечтая - да се реализирам като лекар, учен и изследовател, сценарист и писател, да изградя научната си кариера в България е много по-голям, отколкото в чужбина.

Постигайки някаква позиция в страната, ставаш „таргетна” (прицелна) личност за чуждите компании и институции, които работят в сходни направления.

Това скъсява, всъщност ликвидира дистанцията между изявените български учени и изследователи професори и доценти и колегите ни от чужбина - търсят ни и работим на равни начала по общи научни, изследователски и бизнеспроекти, взаимни участия в международни научни конгреси, публикации в международни списания и много други общи дейности и инициативи.

И още един много сериозен мотив ме задържа в България - страстта ми към литературата. За да пиша, ми бе нужен контакт с езика в широката гама от литературните класици до ежедневната и уличната реч, за да изразя най-добре това, което исках, което чувствах…

Като всички българи платих цената на прехода с безпаричието, стачките, митингите и крясъците по улици, площади, телевизии, радио и вестници, ниските заплати, лошите условия на живот и труд и всичко, което изживя бедният български народ, но не съжалявам. Сега, ако мога да се изразя с клише, „бера плодовете на лишенията и труда”, един от който е и възможността да говоря с вас сега за вълнуващи ме неща и теми.

- Как бихте определили днешното състояние на стопяващата се нация? Добре ли е, или зле и от тези позиции ще прекрачи ли в неясното бъдеще? Убива ли я тихомълком политическата върхушка?

- Винаги съм казвал, че най-хубавото на тази страна са младите хора. Без тях това, че имаме море, планини и равнини, четири сезона, чушки и домати, няма никакъв смисъл.

За съжаление, ние ги изгонихме от България с неспирните си политически препирни и разпри, с престъпността, с безработицата, с постоянното безпаричие и бедност, с липсата на перспектива за развитие и кариера, в крайна сметка с липсата на надежда за по-добър живот.

И те са прави, те искат да живеят сега, в момента, както подобава да се живее в съвременния цивилизован свят - не с излишества, но със задоволени нужди, с перспектива за развитие, със социално осигурен живот, с гарантирани права и сигурност.

Те са готови да дадат своя дан на обществото и страната, но, за съжаление, не могат да го направят в България.

И го правят в чужбина. Иначе всички тъгуват за родината и са готови да се върнат, но ние, като социална и държавна организация и общество, не сме готови да ги приемем, осигурявайки им достойния за съвременния човек житейски оптимум.

Убеден съм, че ако го направим, болшинството млади хора ще се върнат - чувал съм го от многото ми срещи с българи из полетата на Англия, фабриките на Германия, бутиците на Чехия, летището в Чикаго, ресторантите в Испания. Виновни сме всички ние - от земеделеца и работника, до министър-председателя и президента.

Ние изгонихме младите с нашата пасивност и ненаситна политическа злоба, непримиримост, ярост.

Често цитирам Чърчил, че гледайки в миналото, погубваме бъдещето. Младите изобщо не ги интересуват назадоволените наши политически амбиции, препирни и страсти - те си вземат шапката и заминават.

Оставят ни да тънем в зеленясалото политическо блато, в което се набутахме сами. Крайно време е да престанем да се делим на сини и червени, на леви и десни, на консерватори и демократи, а да заработим в една посока - бъдещето на България, разбирайки младите й хора.

Демографският срив е несъмнен, бих го определил като убийствен в буквалния смисъл - за нацията, за страната. Ако не се направи нещо радикално от всички нас и най-вече от политическата класа в близките пет-шест години, нещата ще станат непоправими - българската нация ще се стопи и след години просто България няма да я има на която и да е географска карта, ще остане само споменът за една страна с богато минало, трудно настояще и никакво бъдеще!

Не искам да бъда песимист - винаги съм бил реалист с оттенък на идеализъм, но в случая проблемът е много голям и, за съжаление, изцяло в полосата на безнадеждността и песимизма!

- Знаехте ли, че ще се занимавате и с творчество? От кога и кои са първите Ви стъпки?

- Винаги в съзнателния си живот знаех, че ще се занимавам с творчество, по-точно с белетристика. Бях на единайсет години, когато започнах да пиша първия си роман - за цар Калоян - в часовете по немски език в базовото училище, в което бях преместен по средата на срока от един от най-бедните квартали в София.

Учителката не ме освожбадаше от часовете, за да възприемам слухово езика. Съучениците ми го изучаваха от години и нищо не разбирах. Бяха синове на изявени родители - лекари с богата частна практика, адвокати, инженери, работили чужбина, а аз ходех на училище със стар преправен панталон от дрехи на баща ми и плетена фанела и шапка от майка ми и баба ми.

Това моментално постави дистанция между мен и моите съученици, в която те изливаха жлъч и подигравки и удари в гърдите и гърба. И, за да я запълня, започнах да бягам от враждебната и надменна обстановка с писане.

Сега, като препрочитам тетрадките с неукрепнал детски почерк, не откривам литература, но виждам неистово желание на едно ранимо и чувствително дете да се изразява с думи върху листа.

Това желание от детството се запази и досега с приливи и отливи в различните периоди от живота ми, но не изчезна и за миг. Тази болезнена за мен детска случка ме кара да си мисля, че творчеството поначало е своеобразно бягство от черната реалност на живота, че с творчество запълваме празнините в нашия живот, че с творчеството отреагираме на неосъзнатите си мечти за по-добър, красив и хармоничен свят.

- По какво се различава писателят-лекар от „обикновения” си колега? Какво повече може да сподели с професионалните си наблюдения?

- И лекарят-писател, и „обикновеният” колега се грижат за човека. Как и колко - зависи от човека в тях, защото не е само въпрос на знания и професионализъм, а да обичаш хората, за да бъдеш пълноценен в тази професия. Това важи за всяка друга професия, която работи директно с хора, но в медицината, много повече от другите.

По-скоро ежедневният контакт с хората, изведени от равновесие, с техните болки и вълнения, с разбити животи и рухнали мечти са огромен „творчески капитал” за лекаря-писател, който го държи здраво на земята с всичките лични, социални и политически проблеми. Защото, както казва моят приятел, литературният критик Никола Иванов, за да бъдеш писател, трябва да имаш биография.

В случая медицината и изживяното с моите болни и техните близки са моята професионална и житейска биография, моменти от която претворявам в разкази и публицистични текстове.

Те са в основата на своеобразна квадрилогия от автентични лекарски разкази „От куфара със сувенири”, „У нас и по света”, „Във вихъра на въртележката”, четвъртата книга от която „Нови лекарски разкази” ще публикувам в средата на тази година.

В тях описвам реални случки от практиката ми в различни градове в България, от срещите ми с интересни хора в страната и чужбина и с криминално проявени - крадци, убийци, изнасилвачи, които съм лекувал. От друга страна литературата е отдушник от натрупаното напрежение от ежедневния контакт с нещастни и болни хора.

Въпрос на професионализъм е да не се поддадеш на всяка съдба срещу теб, защото това ще те погуби като професионалист и индивид, но не можеш да бъдеш напълно безучастен към чуждата съдба. Така че връзката е двупосочна за лекаря-писател - от медицината към литературата и обратното.

- Какво в днешния силует на обществото доминира най-вече: плътта, или духът? И защо…

- Безспорно материалното доминира, за съжаление. Материалното във всичките му измерения, едно от които е плътта. Безпределният комерсиализъм и практичност, които поставят материалното над всичко друго, погубват духа със сигурност.

Или най-малкото са за сметка на духа. Да не забравяме, че „тялото е къщата за моята душа”, както казваше един мой приятел-философ. За да живеем хармонично и пълноценно, трябва да се грижим едновременно за тялото и душата.

Тялото ни дава физическата сигурност, а душата - щастието, радостта, любовта, най-красивите неща в живота. Забравяйки да се грижим за душата, да я извисяваме над дребните житейски недостойни вълнения и страсти, да й дадем простор за полет, погубваме себе си.

И най-важното - да не забравяме, че всичко това зависи от нас самите. Съдбата ни е дарила с един огромен дар - втората сигнална система, т.е. Словото във всичките му измерения - способността да обменяме информация, да анализираме, да оценяваме, да прогнозираме и да реализираме намеренията и мечтите си.

Осъзнавайки силата на Словото, можем да изчистим душата си от всичко мръсно, наслоено от обществото и живота в нея, трябва просто да осъзнаем и да се издигнем над вродените си и придобити слабости и негативни страсти.

Мисля си, че Духът е Слово и Словото е Дух. Не случайно Библията започва с „В началото бе Словото…”

- Твърдите, че свободата е състояние на духа. Може ли той да бъде премоделиран чрез воля, за да свлече от себе си негативите на делника, демагогията, безизходността?

- Мисълта, че свободата е състояние на духа не е моя, но често я цитирам и напълно я подкрепям. И я допълвам - укрепвай духа, за да бъдеш истински свободен.

Това означава да овладееш страстите си, да калиш характера си в трудности, да не се предадеш от връхлетелите те несгоди, да устоиш на съблазните, да се отърсиш от злобата, завистта и користта, да признаеш правото и на другия до теб да мечтае, да живее достойно и добре и да се реализира и да не му пречиш в това му благородно начинание, да се извисиш до нивото, в което ти решаваш с труд и мисъл своята съдба.

Подобни неща написах преди време в публицистичен материал, който нарекох „Най трудната борба - да пребориш себе си”. Предстои да бъде публикуван в книгата с публицистични текстове „Сиво, черно и свещица - 2″ в средата на тази година.

С мисълта си можеш да пометеш в съзнанието си демагогията, негативите на делника и безизходицата - само трябва да имаш силата да осъзнаеш тяхното безсмислие и безсилие да пречупят волята, да спрат силния и целеустремения.

- Някъде добавяте, че напред Ви движи любовта, която ни завещаха Христос, Мохамед, Буда и всички други богове, но ние така и не следваме техните послания. Значи ли това, че оставаме все така атавистични, както при създаването си?

- В разказа „Програматора”, с който започва книгата „Шантави истории или грешката е неизбежна. ФФ - фамилна фантастика.” С автори Коларови - Златимир, Валя и Калин, със седем разказа от мен, седем от жена ми и един от сина ми, когато бе на десет години, главният герой се изповядва, разочарован от творението, което е създал, способно да пее нежно, красиво да рисува, да твори невиждани неща и едновременно с това да блудства и безчинства, да лъже и обижда, да убива и краде.

Изповедникът накрая казва: „Голям грях си сторил, като си сътворил Човека!” За съжаление Човекът не се е поучил от хилядолетната си история и продължава да мрази и убива, да безчинства, да лъже и краде, да изнасилва…, продължава да върши всичко онова грозно и непочтенно от най-ранните години на съществуването си, от каменната ера.

Кланя се на своя Господ и излизайки от Храма върши обратното на това, в което се е клел преди минута. Човечеството постигна огромни научни и технически успехи и почти нищо в духовната и емоционалната сфера, щом продължава да воюва и убива - примерите са безброй: Сирия, Ирак, Чечня, Украйна…

Вече никой не говори за мир, а за война. Съзнаването на слабостите му не ми пречи да го обичам този стар глупак, Човека. Иначе не бих могъл да пиша и лекувам.

- Във всички ваши творби - и литературни, и филмови, в центъра стои именно Човекът. Нека го погледнем в обратен ракурс: той самият с какво Ви обогатява и насърчава да продължавате „борбата” с идеите и словото?

- Въпреки всичките му слабости и несъвършенства, има и безброй примери на възвишени, красиви и добри неща, които е сътворил Човекът - музика, литература, кино и театър, философия, изобразително изкуство.

В основата на всяко от тях стои Духът. Интересът ми е да надникна в скритите дебри на душата на отделния човек, да се докосна до онези самородни безценни късчета на душата, без които човекът не би бил Човек.

Да почувствам болката му, да преживея разочарованието и радостта му и да му помогна, ако мога, като го провокирам да се развълнува от чуждата съдба и се замисли за своята.

- С какво искате да бъдете запомнен? Каква трябва да бъде книгата на живота Ви? И в центъра на какъв филм бихте се увековечили?

- С доброта и честност. И с непримиримост към насилието и обезличаването на човека, към човешката алчност, злоба и ненавист, които раждат кървави чада.

Книгата на живота ми си представям с чисти страници, с ясно изписани послания за по-красив и хармоничен свят.

Относно увековачаването - бих искал да пребъдат посланията за разбирателство, смирение, нежност и любов, втъкани в моите книги и сценарии. А филмът?… Може би „Хлапето” на Чарли Чаплин.

- С какво в духовната област се занимавате сега?

Едновременно, по-скоро паралелно и последователно според времето и задълженията на мен и на моите съсценаристи с три неща: Подготвям онлайн премиера във Facebook на шест мои книги в шест поредни седмици, която ще включва снимка на корицата и анотация на съответната книга, кратък откъс, част от рецензия и раздел „Откровение”, в което споделям всичките си вълнения и мисли при написването на дадената книга от идеята до последната точка - неща, за които са ме питали много читатели, познати и приятели, т.е. своеобразно „надникване в творческата лаборатория на автора” - клише, но вярно.

Доизкусуряване на сценария „Пепел върху слънцето” по романа Illusio magna, по истински случай за лекар-самоубиец, който ми разказа някога баща ми, спечелил субсидия от Националния филмов център за дебют на режисьора Богомил Калинов. Той и брат му Александър са съсценаристи, а третият брат Калин е продуцент на филма.

Ще снимаме в края на тази или през следващата година. И преработка на сценария за игрален филм „Знаех, че ще дойдеш…”, който не можахме да заснемем по ред технически и творчески причини в роман - трудна и несвойствена задача. Но пък си е предизвикателство и си струва да му се отдадеш.

- Какво бихте пожелали на сънародниците ни в чужбина?

- Любов, физическо и духовно здраве, сбъднати мечти и един ден да се върнат в България.

- А на себе си, освен здраве, какво бихте пожелали?…

- Житейско и творчесто дълголетие за мен, здраве и дълголетие за моите близки.