Иван Странджев

ГРАДИНСКИ ФЕНЕР

Димът от изгорелите листа
се разпростира
върху тишината
на градината.

Когато си отива лятото,
сме пълни с поражения,
дори за любовта
е късно да разцъфне -
с дъха на билка е,
с горчилката на бъдещ чай,

но чашките на цветовете й

са вече празни.
Прииждащите дъждове
стоят натрупани
на прага на ноември,
къщата
очите си затваря
и тъничката връв
на синкавия дим
я връзва за небето.

Напуснато от прелетните птици,
във клоните на дюлята
сърцето ми като светулка
светва и замлъква,
светва и замлъква.

ДНИ

На жена ми

І.

Най-силно в есените натежава
умората от дните.
Нахранени със летните ни думи,
птиците отлитат.
Смалява се пейзажът,
затворен във черупката на орех.

Навярно приближават
на облаците биволите сини.
Трополят по небето,
блъскат се
или брадясал влак хрипти
по нанагорнището
към стопената от сивотата гара.

ІІ.

Палтото ми и шапката,
изплетена от майка,
букварът,
мастилото по пръстите ми
и сълзите
от първата обида -
са някъде във другите години,
които се размиват
като съмнение, изречено на глас,
или докосване без обич.

Връвта е скъсана.
Какъв е този черен влак!

Дори с ръка върху очите
да се изправиш на баира,
лицата на отминалото време
ще са различни.

ІІІ.

Човекът примижава,
внимателно претегля
унциите светлина
върху блюдата на диоптрите си -
денят е изхабен
и си прилича
с вчерашния ден.

В огледалата на прозорците се мяркат
алените пеперуди на мушкатото,
следи от пръсти,
късо ръкомахане -
за поздрав,
или някой си почиства очилата.
Трептят на релсите телата
след отминалия влак
и вечерта
затваря входната врата.

Две облачета мокри се разливат
по лицето на деня
и оцелелият от светлината
се учи да чете по буквите на мрака.