Пенка Иванова

Знаците на съдбата са много. Един от тях е знакът на хармония с природата, с времето, с хората.

Преди много, много години с появата на първите кокичета - знак на надеждата, в едно китно подбалканско селце, на този свят се появява и едно момченце, на име - Тодор.

От малко това дете е будно, контактно, дружелюбно. Като ученик в килийно, а по-късно и в новооткритото светско училище Тодор е любимец на съучениците си. Негов преподавател е млад учител от Карлово, който много държи за личностното израстване на възпитаниците си. А благодарение на този родолюбив педагог, в сърцето на Тодор се запалва и искрицата на Свободата.

В ония смутни времена, през 1860 година, вече двадесет и две годишният Тодор и още трима долносахранци се противопоставят на безчинствата спрямо беззащитните българи.

Тодор Минков за зла участ - бил заловен и отпратен в Цариградския затвор с доживотна присъда. Но - предприемчиви сънародници, успяват да го освободят от тъмницата. Още тогава Тодор решава да прехвърли синия Дунава и да отиде при брат си, който по него време е в Браила.

Минават няколко години…

Убеден в идеите за свободна България, Тодор Минков се включва в четата, формирана отвъд Дунава от Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

В една тъмна нощ преминават Дунава. Следват ожесточени сражения с противника в българско. Четниците отблъскват атаките и продължават напред. Но - при нанасяне на най-тежкия, съдбовен удар, четата е сломена. Тодор Минков оцелява по някаква случайност и решава да се върне във Влашко.

Малко по-късно, след организирано обучение с други българи е отново четник - в четата на Христо Ботев. През май 1876 минават Дунава с кораба „Радецки”, слизат на Козлодуйския бряг и развяват знамето на Свободата.

Следва преследване, битка след битка… Голяма част от четниците стават жертва в името на едно по-добро бъдеще за България. След разбиване на четата, Тодор Минков или Саранки, както го наричат неговите бойни другари, е задържан и отново „приютен” в цариградските зандани, а по-късно преместен оттам и изпратен на заточение при още по-тежки условия и по-строги мерки на сигурност.

С подписването на Санстефанския мирен договор заточениците са освободени. Тодор Минков е сред тях. След много години в изгнание, най-после се отправя към родния край, към цветущата долина.

Слънцето клони на запад и бавно се спуска зад Братан. „Ти, чу ли” - питат се един друг долносахранци и бързат да видят своята легенда. На тържественото посрещане на Тодор Минков земляците му виждат, че е сред тях и сякаш не вярват на очите си.

Най-щастлива сред посрещачите е една миловидна девойка със светла, сламена косица сплетена на голяма плитка. Това е неговата дъщеря, която никога до този момент не е виждала своя баща, но оставя наследници, които сега са сред нас и се ползват с добро име.

Днес минавайки по Орлов мост, в София - един от знаците на миналото, човек, който се чувства българин мислено се връща към ония бурни времена, които създават велики хора. Построен по случай освобождаването на диарбекирските заточеници - този мост, проектиран от Прошек, е символ на Свободата. Четирите бронзови орела ясно потвърждават това.

Те ни напомнят да направим настоящето по-добро от миналото, да ценим и отстояваме ценностите, завещани ни от великите българи …

P.S. Това е част от паметната плоча за Тодор Минков, поставена на мястото, където е била родната му къща в Долно Сахране, Казанлъшко. Плочата, поставена на огромна скала - подлежи на реставрация, по случай годишнината от рождението му -
февруари, 1838 - 1880.

В центъра на селото, пред културния дом има нова стъпаловидна алея на героите, където са изписани имената на участниците във войните и отново е отбелязано името на Тодор Минков.