Дамян Калфов

Думи за Георги А. Стаматов

Кога минаха те? А при това не са само двадесет и пет, а повече от тридесет. Още преди деветстотин и дванадесета той беше вече стъпил на сцената - не, още разбира се, на сцената на Народния театър.

Тогава той беше съвсем млад хлапак, току-що завършил гимназия и вече играеше. Дори и поставяше пиеси в Кюстендилския общински театър. а когато се завърнеше в София и ни намереше привечер по Леге, той тръгваше с нас - четиримата му близки другари и приятели и до края на Леге изкарваше още две-три представления.

Лягаше и ставаше с театъра, живееше само за театъра, умираше за театъра. Майка му, една твърде културна жена, първата кинолюбителка по онова време, почитателка на тогавашните кинозвезди Аста Нилсен, Миа Май и пр. създаваше на любимия си Жоро най-добри условия, за да върви той и здраво да стъпи на сцената. И наистина Жоро не закъсня. Когато след някоя и друга година се яви на приемния изпит в Народния театър, той бе най-самонадеяният… и най-отличеният.

Поради войните софийският театрален свят видя артиста Георги Стаматов в Народния театър едва след голямата война. И го прие с доверие и с радост. В хубавата му, отмерена игра тя откри не само даровития артист, но и един твърде интелигентен и начетен човек, каквито рядко бе срещала дотогава измежду артистичните среди.

Много придирчив, точен, търпелив, той е роб и на най-малките и незначителни детайли при заучаване на ролите си. Но затова пък образите му на сцената са винаги живи, внушителни, строго изваяни.

Студентствувахме, другарувахме някога, бяхме денонощно заедно и петимата - той, Вълчана, Коджата, Владикин и аз. Той бе най-буйният и най-силният от всички. И при младежките ни схватки и сблъсквания тук-таме, неговите яки мускули на ръцете се явяваха винаги на първа боева линия.

И сякаш от някаква неръждаваема стомана бяха направени тия негови мускули на ръцете, та да може да ги използува той сегиз-тогиз и десетилетия след това…

Струва ми се, че и сега, след цели тридесет години, ще го срещна пак по Леге или на мястото на изчезналата сладкарница „Роза”, някогашното почти безплатно свърталище на младите писатели и артисти.

Носеше островърха зелена тиролска шапчица с перо, еделвайси, с шнур и провиснали от шнура два остри нокти на ястреб. Какъв хубав символ бяха тия ястребови нокти за характера, за темперамента на Стамата!

Без да съм се стремял да бъда точно като него, понякога искрено съм искал да приличам малко и на него. Защото в тия увълчени времена - а те са били винаги такива! - е много по-добре да имаш острите закривени нокти на ястреба, отколкото меките коркови копитца на овца.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 15, бр. 582, 10.02.1943 г.