ВЪЗВРАТИМОСТ
ВЪЗВРАТИМОСТ
Да можеше да има възвратимост,
бих тръгнал от ония брегове,
които времето без милост срина
за мои и за чужди грехове.
Бих тръгнал пак живота да катеря -
до лудост влюбен,
без да съм любим;
сред свят лъжовен безразсъдно верен,
на истината неподкупен син.
И с песни неподвластни на решетки
бих пял във хор с бунтовния балкан,
най-слаб и смешен в личните си сметки.
Сега къде съм и защо съм сам?
Прозорците на младостта ли плачат
със сълзите на есенния ден?
Стогърло ехо злоезично грачи,
но аз не мисля, че съм победен.
Все още имам несломени сили.
Сърце, не бързай да ме предадеш.
Какво е таралежът без бодили
и плугът на орача без лемеж?
Потънали са нивите във бурен.
Народът не коси и не оре.
Живеем хищно. Дните са кахърни.
Проблем е днеска с чест да се умре.
Отчаян, Ботев свлича се на Вола,
оплаква го безсмъртната трева.
Щом той не може да си найде гроба,
кому е нужна моята глава?!
ДОКУМЕНТАЛНА СНИМКА
Бодливо, хитлеристко петолиние
върху лицето на деца.
И вместо ноти - сини, сини
очи с разплакани слънца.
Зад тях дула, а по-нататък
животът в камери гори.
Тук неговият път е кратък -
залязва, без да зазори.
Деца по телените мрежи,
заключени с пречупен кръст.
Най-нисък нотен знак е Йежи,
поникнал върху полска пръст.
Над него Игор и Светлана,
Алберт, Антонио, Жули
и Валтер - рожба на Германия,
която тук се пепели.
Бодливо,
непростимо петолиние
върху лицето на деца.
Търкулната по бузите невинност
и гаснещи при изгрева слънца.
1975
НОСТАЛГИЧНО
Студена септемврийска тишина
в безкрайни хоризонти се простира.
Добре, че има Стара планина
с бунтовни върхове и манастири.
Добре, че в мен високите реки
текат и пеят бистрите си песни
и нейде там в крайструмските лъки
узрява златна, благодатна есен.
Езерото Мюриц - Германия
МИЛО ОБВИНЕНИЕ
На Е. Г.
Хората се наживяха.
Няма ли да спреш
луди ветрове да яхаш
и пустини да ореш?
Всички пиха и препиха,
чаша нямаш само ти.
Все изкачваш някой Вихрен
със ронливи висоти.
Носиш мъката на други.
Гневен си, че всяка власт
спи със нощни пеперуди
и с певци - продаден глас.
Знам какво ще отговориш
и отново ще си прав.
Да мълчиш - за теб позор е.
Да пълзиш е смъртен грях.
Нашето небе е ниско.
Друг е твоят небосвод.
Охрид е сълза на Плиска.
Две съдби - един народ.
Яворов върви до Гоце -
четник смъртен с Божество.
Македонските отроци
учат се на мъжество.
Тук едва ли може някой
във дълга им да съзре,
че са плът и кръв от Дякон,
който в нас ако умре,
страх и студ ще вледенее
робските души.
Ботев със Балкана пее.
Свободата не крещи.
Свободата иска воля,
вярност до последен дъх.
Тя се бори. Тя не моли.
Тя е наш съдбовен връх.
Спри за малко! Нека мине
тази сляпа нощ през мен.
Утре в пътя си ще имаш
любовта на слънчев ден.
ПРОФИЛ
На арх. Иван Калпачки
Езерносини, високи очи
гледат с душата на мъдър славянин.
Бистър поток покрай тебе звучи.
Спомени тичат през росни поляни.
Ронят росата. Разцъфнали дни
с облаци бели палуват в простора
и залюляват те две планини
с люлки, люляни от птици и хора.
Само така се красиво расте
с корен в земята правечна.
Ти по душа си голямо дете
в нашия свят безсърдечен.
Влезе в сърцето ми като артист,
който от върбова свирка изтръгва
жалба на славей и шепот на лист,
с есенна багра посърнал.
Минал през много страни и дворци,
нищо не те съблазни да забравиш
родните летни лирични щурци,
селските къщи с лозници и здравец.
Времето бъдно е чист кадастрон.
Днес проектираш живота така, че
верен на своя природен закон,
никой бездомно в света да не плаче.
ПРОЛЕТНА ПЕСЕН
На Милена
Красиво, предизвестно пролетта
най-цветните си страници отвори.
Не с плод греховен - с плод на любовта
сезонът първородно проговори.
Ръцете си превърнах в люлка и
по цели нощи люлчено ти пеех.
Без песни нямаше да устоим
на бури и безплодни суховеи.
Светът край нас - измамно справедлив,
погрешно и замислен, и заквасен,
повтаряше един и същ мотив
натрапчиво,
до лудост едногласен.
Но ти света с усмивка надари.
Дойде като очаквано кокиче.
Открай-докрай земята озари,
тъй както в песента едно момиче.
И толкова години капка срам
не падна върху твоята природа.
Превърна своя небосвод във храм -
днес храм на Син и майка Богородна.
Това ми стига, за да съм един
баща, достигнал дверите на рая.
Извива се игрива струйка дим -
душата ми се слива със безкрая.
БЪДНОСТ
На правнука Константин
Струма с тихи струни
тихо в мен звъни.
Нощи пълнолунни.
Бели планини.
Бели хоризонти
над мъгли и мрак.
Като свиден спомен
идва пролет пак.
Идва южен вятър
с дъх на аромат.
Обичта е святост.
Вярата е бряг.
С обич и със вяра
птица съм. Летя.
Небеса отварям
с дъхави цветя.
Преспа в знойно лято
бързо се топи
и към необятност
морска се стреми.
Знам - ще се завърна
някога пак тук,
в порива на зърно,
в песен на капчук,
като облак кротък
в бъден летен ден,
като пулс в потомък,
от любов роден.
ЗЕМЕН ДАР
Полегнали правечни канари,
морени уморени дремят кротко.
Зора очакват да ги озари
и слънчева целувка да ги стопли.
Нагоре клекът спира да пълзи.
Тревата продължава към небето.
Пропукани от мълнии скали
поднасят на звездите земно цвете.
ОБЛАЦИ
Гърмяха, смяха се, ръмжаха,
замерваха земята със стрели.
Сега отдъхват горе в планината
зад остри като мълнии скали.
Високото планинско било -
възглаве и прикритие за бой -
възвръща им изгубените сили,
изтекли в изтощителен порой.
Навярно нощем сънища сънуват.
Войници на различни ветрове,
понякога безпаметно пируват,
друг път воюват като врагове.
Неясна е съдбата им небесна
и все пак те от нас са по-добри.
Дъждовни ноти - и поникват песни.
Шумят зелени ниви и гори.
ВСЕ ПО-МАЛКО
Най-добрите думи онемяха
като птици есенни във мен.
Дъждове удавни заваляха.
Зъзна денонощно вледенен.
Изтощен от битки - нямам сила
зимата в душата да стопя.
В милото отечество - погнило -
непробудно със народа спя.
Кой ще ни събуди?
Няма пролет.
Бялата разстреляхме в тунел.
Този свят е нелечимо болен
или нелечимо полудел.
Ден след ден разпада се човекът.
Тържествува властно алчността.
Магистрали - много, но пътеки
все по-малко има любовта.
2016
НЕ СЕ КЪЛНИ
Не се кълни във нищо и във никой.
На себе си не вярвай даже ти.
Под камъка усойница е скрита,
готова смъртно да те връхлети.
Лъжа е всяка вярност до смъртта ни.
Човекът е закърмен първо с грях.
Случайно ако някой е останал
безгрешен сред греховни - е за смях.
Легенда е Итака. Няма смисъл
да търсим Пенелопа нейде там.
Вълните лицемерно в нас се плискат.
Морето не изпитва капка срам.
Какво остава ли? Къде да търся
спасение във този сбъркан свят?
Не го намирам и във село Хърсово.
Там мъртвите от жал за нас не спят.
2012
ЕСЕН В РИЛА
Елените се скитат без посока.
Край вълците на метър отминават.
Дърветата от връх до корен мокри
не дишат. Страх ги е да шават.
И става невъзможно да се върне
изгубеният полет на крилата.
Нагоре ако дланите обърна,
ще легне във ръцете ми мъглата.
ДОБЪР ВЕЧЕР
Добър вечер, безсънни води,
вледенени потоци във миг на излитане.
Планината, разголила бели гърди,
все нагоре,
нагоре ме вика.
През преплетени храсти съзирам сърна -
неизплакана мъка.
Дълбока.
Със подгънати леко напред колена
тя изчезва, рисувайки скокове.
И звездите след нея в нощта
метеорно напускат небето.
Колко кратки са тези неща,
а как трайно в душата ми светят…
СМЕХЪТ НА БАНСКО
Нощта отваря хладните си кръчми.
Мъжете се събират до един.
Засядат в тях и всеки си поръчва
Поток рачия, бликнал от Пирин.
Шегите в надпревара си намигат.
Превръщат планината във мезе.
Един смешник Луната чак достига
и сам се мъчи да я изгризе.
От нея се завръща пак при Глазне,
че тя при комунизма ще тече
не с Н2О. Водата е заразна -
поп Щерю туй на Бога ще рече.
Това не стига. Бяла Якоруда
невести бели ако не даде,
ще ревне всеки като гладно гуде
и своята жена ще изяде…
Олизаните килнати каскети
привеждат се над масите и смях
люлее Банско.
Люшкат се дървета,
а ехото повтаря:
ах, ах, ах…
САМОТНОСТ
Бабинска улица. Няма мъже.
Къщи с единствен жив корен.
Нито по стълба, ни по въже
могат да идат там горе.
Лягат си вечер с надеждата, че
Господ не ги е забравил.
Тяхното време обратно тече.
Търси изгубена младост.
Идват понякога тук синове
вино за празник да вземат.
Идват и бягат Валят снегове,
скриват скръбта черноземна.
Майките всичко прощават. Дори
молят за нас още милост.
Вечер кандилото кротко гори
със Богородична сила.
ЗАКЪСНЯЛА ИСТИНА
Връстници мои, хребетът е близо.
Ще стигнем там и сетне накъде?
Последните години се изнизват.
Смъртта страхливо още ни краде.
Но тя се приближава. Тя ни дебне.
Смъртта е винаги със нас във крак.
Трагично осъзнали вредността си,
трагично ще си идем. Няма как…
Войници бяхме. Днес сме от запаса,
наметнати с износен идеал.
Жестоки листни въшки са опасли
живота ни - по чудо оцелял.
И гледаме се някак странно гузно
под присмеха на лоши и добри.
За чуждата престъпност сме омръзнали
на всички - и на себе си дори.
1989
ЗА ТЕБЕ
Триста коня в безпътни посоки.
Триста степни коне в мен препускат.
Ту се спускат над пропаст дълбока.
Ту в небесните бездни се блъскат.
Вихрят вихри.
Неистово цвилят.
Хоризонтът искри от копита.
Те безумстват, че конските сили
взема кой ли не - без да ги пита.
Над полетата пламват светулки.
Млечен път в тъмнината чертаят,
а щурците със звездни цигулки
все за тебе, Родино, ридаят.
ПОСЛЕДНО УТРО
На баща ми
Бе всичко предрешено…
Без съмнение -
животът имаше броени дни,
но той отново вземаше решения
и мислеше за тия равнини,
които незасети бяха още
с по-едри от Зорница семена.
Сънуваше воловете си нощем.
Очите им със кротка светлина
облъчваха умиращите клетки,
затопляха изстиващата кръв.
Замислен,
тъжен,
търсеше полето,
което винаги е будел пръв.
За миг поиска сам да се изправи.
Ръцете си към Слънцето простря,
но как без рало крачка да направи!
Дзигварът* плачеше, че той умря.
———-
*Дзигвар - впряг на два вола за оран
МАЛЕ
Ти си най-високият връх на душата ми.
Кълбото на твоя живот се търкаля
застрашително бързо по стръмното.
Единият край на нишката е в твоите слаби ръце.
Другият - най-тъжният край е все още в кълбото,
което препуска надолу…
И ме е страх, че идва денят,
когато ще зъзнем от студ,
защото
кои други ръце, майчице мале,
могат да плетат толкова топли чувства
от нишката на своя живот!
Мале…
СТОЛИЧНИ МРАВКИ
Изворче, поникнало от камък -
тихи мравки в столичния град,
беззащитни като крехък пламък
бликат,
вият се,
текат.
Как ли са достигнали дотука?
Камъкът какво ще им даде?
Радост ли ги движи, или мъка?
Откъде извират?
Откъде?
Столичани нищо не усещат.
Всеки бърза. Всеки е зает.
Но във мен все още има нещо
от света на селския човек.
Спрях се и не мога да отмина
този тънък мравешки поток -
детски спомен, бликнал под Пирина.
Първият голям за мен урок.
Нямах още молив и тетрадка.
Във полето - люлка и буквар,
моят мъдър и божествен татко,
най-добър на мравките другар -
кротко ми говореше. Аз слушах.
Всяка дума беше капка дъжд
над поле, пропукано от суша.
И пораснах някак изведнъж.
Избуяха пориви красиви.
Житото над мене изкласи.
Боже, колко бедни, но щастливи
зеленеят детските ми дни.
МАЙЧИЦЕ ГОРА
Чинар - дълбоко изкорубен -
и стволът зее като пещера.
Такава рана трудно се лекува
дори сред тебе, майчице гора.
Ти често си ме виждала посърнал
и знаеш,
и разбираш най-добре,
че никой друг не може да ми върне
високото,
зеленото море.
Щом вятър люшне песенни върхари
на буки и брези,
на смърч и бор,
душата като пъпка се разтваря
и пее в твоя многолистен хор.
2016
КОЛКО Е ХУБАВО
На Гроздана
Дъга многоцветна - подкова небесна.
Препускат кобили.
Росата звъни.
Във полет се любят птиците песенни.
Наздравици вдигат над мен планини.
Ах, колко е хубаво!
Как ми се иска
светът ни и утре да бъде такъв.
Ухае на пролет.
Небето е бистро
и Слънцето свети без капчица кръв.
2010
ПРОЛЕТНА МУЗИКА
Приела дързостта на върховете,
душата търси слънце и криле.
Светкавици разсичат ледовете.
Надава стон смраченото поле.
Камшици заплющяват.
Силни,
горди -
препускат облаци в победен път.
Бушува буря.
Нейните акорди
какво ли тази нощ ще възвестят!
Дърветата събудени се вдигат.
В тях сокове възкръснали текат.
На зимата студените вериги
от капките със трясък се ломят.
От всяка капка пъпка наедрява.
Последен гръм.
Преваля полунощ.
Цъфтят звезди - небето зазорява.
Земята гука във небесен кош.
ЕСЕННО ЯТО
Градът разцъфна от чадъри.
Изля се дъжд.
Пороен дъжд.
Отсреща в хълмове бакърени
удари гръм
и изведнъж
дъга от есенно багрило
изви венец над всички нас.
Летяха гълъби и мило
целуваха се.
Само аз
не знам защо усетих болка.
Какво събуди в мен тъга?
Крайречни есенни тополи,
не се плашете от снега!
Аз пазя циганското лято
от зли,
от брулни ветрове.
И пърха златното ви ято
във мен без снегове.
ЗЛАТНА ЕСЕН
Отронва лист високото дърво.
Лети въздишка към земята.
И есенното топло зарево
угасва примирено във тревата.
С корона златна зрелият сезон
предлага сладостта си на човека,
а зимата - красив планински кон,
разтриса бели гриви във небето.
Не вярвам, че ще бъде зла със нас.
Снежинките - игриви пеперуди,
аз нямам право, нито имам власт
далеч от себе си да ги прокудя.
2016
И НЕЩО ДРУГО
Последен мой,
единствен мой приятелю,
не искам да си мислиш, че си сам.
При твоя север идвам с южен вятър
утеха - не, а порив да ти дам.
Един до друг през пепелни пустини,
през кал,
вода и вълчи снегове,
щастлив съм, че на този свят те има
тъй праведен сред много грехове.
Но най-напред те моля: Съвземи се!
Бъди, какъвто винаги си бил.
Сега е зима - време да се мисли.
Земята тържествува през април.
Какво от нас децата ще получат?
Какво от тях - децата им добри?
На дън морето се намира ключа.
Сам себе си със него отвори.
Познавам те и весел, и невесел,
обичан,
борбен,
влюбен и немил.
Животът няма как да бъде песен,
когато във черупка си се скрил.
Душата на човек е пеперуда
избягала от златния пашкул.
Разбира се - и друго,
нещо друго,
което всеки сам е съградил.
2016
ПАРАНГАЛИЦА
Дърво високо във гората съхне.
В подкорието червеи пълзят.
Не може силен вятър да ги духне.
И слънчеви лъчи не ги горят.
Кълвачите от ден на ден редеят.
Останалите живи спят без срам.
Дървото съхне. Червеите пеят
в отара на съдбовния ни храм.
ПРИ РУПИТЕ
На пророчицата Ванга
Звучеше музика. Небесен орган
разливаше божествени акорди.
Опелото не търсеше утеха.
Душата на пророчицата бавно
възлизаше нагоре като облак,
а слънцето се спускаше надолу,
надвеси се над гроба и заплака …
Скалите вулканични се надигнаха
от скръб навярно още неистинала.
Внезапен сблъсък на скали и слънце.
Светилото на Бога - жива лава,
се пръсна, вкамени се и угасна.
И стана тихо, непонятно тихо.
Звездите тази вечер не поникнаха.
Единствен храмът - тази бяла птица,
излъчваше сияние небесно.
***
На сестра ми Елена, която на 95 години
взкресява песните, пяти от майка.
Няма прошка от кого да искам.
Глух съм бил за песните на мама.
Мъката й жар във мен разискрена
винаги такава ще остане.
Как можах да мина покрай нея,
без да знам какво богатство носи.
Трудно е виновно да живея.
Разтопен се чувствам като восък.
Тя е пяла песните си лете
и със песни жънела житата.
От сълзите на надгробно цвете
Слънцето изписа днес дъгата.
Този ореол е знак небесен,
който идва, за да ми припомни,
че живот, оставил хляб и песни,
майките превръща във икони.
ЩЪРКЕЛИ
Косове дръзки в нощта чуруликат.
Дрянови пъпки се пукат във мрака
и минзухари в шубраците бликат.
Пролет е! Пролет! Лозите проплакват.
Вирнали клюнове, щъркели тракат.
В полога звезден те Слънцето мътят.
Мои крилати, очаквани братя,
вие не сбъркахте никога пътя.
Вашите плавни криле се завръщат,
за да прогонят досадната зима.
Ту се въздигат, ту рязко се спущат…
Колко си хубава, мила Родино!…
2016
БОЛКА ЗА МОЯ ГРАД
Одумват ме, че съм си счупил крака.
Прекалено съм бързал.
Иронично шушукат: Той сега е гипсиран!
В тази метафора има малка неточност.
По-важно е каква е мисълта -
гипсирана, или свободна?
По-важно е каква ми е душата,
дали не се превръща в таралеж,
щом чуе стъпки, приближаващи към нея.
Но нека да оставим бабаитството.
Боли ме, че лежа.
Че моят град без мене се променя.
Че други носят тухлите, които
аз трябваше в строежа да вградя.
Тежи ми, че на други им е тежко.
Че някой друг желязото извива
и друг изкачва стъпала опасни,
а аз, подобно на мечок през зимата,
лежа във своя дом затоплен,
когато вън вилнее остър вятър
и вирнати в небето кулокрани
през облаци оловни и мъгли
проправят път на Слънцето към хората.
О, срамно е във този град, където
за първи път момиче си целунал,
сега, ранен в голямата атака,
да чакаш звън камбанен за победа.
1986
НАШИЯТ ЗНАК
Изтърбушихме целия град.
Видяхме всички негови вътрешни болести.
И главният хирург на битието каза:
- Операция!
Нужни са нови артерии.
Ново сърце.
Нов организъм!
И се започна всичко наново.
Хиляди кубически метри пръст.
Хиляди тонове железобетон.
В забързания,
в задъхания ритъм - малко объркан ритъм,
малко негодувание и недоверие.
И както винаги - дребничка злоба.
Неспособност да се гледа зад хоризонта
на днешния ден.
И надежди,
никнещи като кокичета, когато е зима.
И увереност,
че красотата се сътворява трудно.
Особено когато ние не сме достатъчно красиви.
Вчера някой паднал в изкопан ров - злодумстваме.
Днес не сме имали пет часа вода - протестираме.
Прекъснати са телефонните връзки - крещим:
- Как е възможно?
Всичко това никак не е приятно,
но е възможно.
Има и други възможни неща,
когато е фронт.
Нашият град сега е фронтови град -
на строители.
Главният архитект развихря своето въображение.
Главният изпълнител, измъквайки се от калта,
започва да нарежда тухла до тухла,
мечта до мечта,
цвете до цвете.
И всеки започва да вярва,
че пролетта на нашия град е много,
много близо - не там, зад южните хълмове,
а някъде в нас,
във сърцата ни.
Че тя зависи от нас
и нямаме право да я пропуснем.
Нашият град има много цветя,
разцъфтели от песни на птици.
И на студенти.
Миналото не е оставило една монета поне.
Едно древно гърне не намерихме.
Бедно -
скъперническо минало.
Никакъв знак ни от победен,
ни от победител.
И това ни кара да се замислим сега:
Какъв ще бъде нашият знак
в бъдното време,
което ще населява града на моята първа любов.
