Ружа Велчева

Обедната жега подгони стадото юници към навеса в края на пасището и скоро из въздуха се носеше само сладкият звън на преживящи мокри муцуни….

Васил въздъхна доволен - време беше за почивка. Хвърли раницата под клонестото меше. Прегорялата от жегата трева изпука под тежестта му и скоро гърбът му се намести удобно върху корубата на чворестия ствол. Протегна така силно длъгнестите си крака, че ставите му заплашително изпукаха. Васил се подсмихна и се закани на кокалите си - стари сте, но…. здрави! Бог да ви помага - още дълги години ще ми служите!… Така че, по-кротко….

На слънце останаха само избелелите муцуни на маратонките му. Време беше май да ги сменя, но още имаше хляб в тях… Ще издържат до първия сняг. Юниците се слязат долу, в краварника, и тогава той ще сдаде обекта….До другата пролет!… Но дотогава има още мегдан време!…

Васил нахлупи до носа си сламената каубойка, притвори очи и заслушан в приспивното преживяне на укротените от жегата животинки, се отдаде на размисъл…

Някога, още в юношеските му години, баща му, виден хирург и професор в медицинската акадамия, му беше завещал два много важни закона - никога да не си мие ръцете и никога да не отказва на жена. „Така ще си изградиш имунитет и към вирусите, и към жените, а това е гаранция за дълъг живот…”

Мъдър мъж беше баща му и Васил, като добър син, беше се придължал винаги към тези закони. С вирусите се пребори и сега, вече превалил 70-те години, имаше желязно здраве. Виж, с жените не беше така просто….Три живота беше живял досега Васил, и трите бяха белязани от непрестанни битки с три жени… Жени, които беше последвал, за да не им откаже…

При тази мисъл Васил така заразително се разсмя, че враните, скрили се и те от жегата в клоните на дъба, щяха да изпопадат…

Харесваше му този негов четвърти живот. За първи път беше доволен от себе си. Контролираше електропастира с дълги, понякога едночасови обходи. Красотата на земята около него го обгръщаше почти любовно и той пееше… Юниците явно харесваха гласа му, защото наклоняваха глави и притихваха… Минаваше целия репертоар на патриотичните песни, понякога си тананикаше и диско….

Някога, като ученик, свиреше на саксофон и беше несподелена мечта за всички негови съученички. А той, отличен ученик, толкова беше отдаден на математика и на музиката, че не виждаше копнежа в погледите им. Беше пропуснал онези първи трепети на юношеството. Затова съвсем лесно попадна в капана на абитуриентския си бал.

Една негова съученичка уж срамежливо го покани да я изпрати до квартирата след тържеството…. Сочна и засукана, в науките беше доста назад, но изкуството на изкушенията й бяха доста добре познати… И Васил, спазвайки един от двата закона на баща си да не отказва на жена, провлачи уморени от танците крака след нея по тъмните вече улици на градчето им.

Пред входната врата тя със загадъчна усмивка го покани да изпият по едно кафе на раздяла. И той пак не отказа. Така изпи най-дългото и горчиво кафе в живота си. След месец, под звуците на тъпани и кларнети, се наложи да мине по същите тези улички, с една единствена крайна цел - гражданското отделение на кметството. Бъдещият му тъст беше усетил, че дъщеря му е изтеглила голямата печалба с това среднощно кафе и бързаше да не изпусне златната рибка!…

Така започна първият живот на Васил. Бърза любов на едно кафе, кандидатстуденски изпити и ето го в крайморския град студент с бременна булка и първи изпити. Не усети как се изтърколиха петте години. Проекти, колоквиуми и изпити се преплитаха с пелени, шарки и перманентни скандали….

Когато се дипломира и пристигнаха в балканския град вече с две деца, кафето беше почти изпито и в устата си усещаше само утайка и безкрайна горчилка. Разводът беше просто една изстрадана закономерност и той сложи точка на измъчения брак. Така завърши неговият първи живот…

Отърсил се от непоносимото вече бреме, здраво се хвана за кариерното си израстване и като че ли вече дишаше по-спокойно. През вечерите играеше карти с колегите, пиеха върла балканска ракия с крехка сланинка и се радваше на свободата си.
Но дяволът не спи, готвеше му нови изпитания.

На едно от поредните вечерни събирания с приятели, видя, че има една красива блондинка край масата, която цяла вечер му изпращаше съвсем ясни сигнали, че не й е безразличен. Когато сбирката приключи късно след полунощ, тя срамежливо го помоли да я изпрати до жилището й.

Той пак си спомни заръката на баща си да не отказва на жена и галантно я поведе в нощта. И тя му предложи да изпият по кафе. Без да се замисли прие поканата й. Влезе за кафе и там остана.

Така започна вторият му живот. В кариерата вървеше с бързи крачки нагоре. Скоро му предложиха по-висока длъжност в родния град. Устроиха ги с просторно жилище. Заплатата беше много добра. Скоро им се роди дъщеря. Всичко беше наред, а нещо не достигаше, за да се чувства щастлив и спокоен.

Подводни камъни все по-често блъскаха дъното на семейния кораб и от трусовете понякога му се завиваше свят.

В комбината, където заемаше много висока и отговорна длъжност, ставаха нередни неща, корупция и далавери вършеха отговорни лица, с които той не можеше да се пребори и затова с радост прие да оглави създаването на нова служба в съседното малко градче, сгушено в Балкана.

Жена му категорично отказа да се прости с удобствата на големия град. Взе си дъщерята и просто си замина. Така набързо приключи и вторият му живот.

Вятърът на промяната след 1989 година довя нови надежди за Васил. Заряза държавната работа и се впусна с двама приятели от малкото градче в мътните води на търговията. Беше време за правене на бързи пари.

Третият му живот започна с едно телефонно обаждане. Стара приятелка дълго плака в слушалката, че са починали родителите й и тя сега е САМА, много сама… Видяха се и тя плака и на рамото му. Търсеше подкрепа. А когато една 37-годишна девственица проплаче и потърси подкрепа от него, той как да откаже.

Така мина и трети път под венчило. Ах, този закон, предаден от баща на син, как да откаже на жена, търсеща подкрепа и любов!?…

Всичко вървеше добре до момента, в който гръмнаха единия от съдружниците му на пъпа на градчето. Другият съдружник затъна в дългове и Васил усети, че може и той да бъде следващия, проснат на паважа….

Трябваше да реагира бързо и сигурно…

Без да се сбогува с никого, дори с вече бременната си съпруга, запали колата и изключи двигателя едва когато зад гърба му останаха и приятелите, и градчето, и Балкана и дори бъдещото му дете, което всеки момент щеше да огласи света с тънкото си гласче!…

Заряза колата в едно непознато селце далече на юг от Балкана. Излезе на магистрала за София само с една раници на гръб. Скоро една цистерна спря и той след 3 часа потъна за дълго, за цели 5 години, в огромния търбух на столица.

Бяха наистина мътни години и вече като анонимен кофражист, изкара всичките тези години без някой да чуе нещо за него.

Плъзнаха слухове, че е отвлечен от конкуренти и кредитори, подочу се даже, че може е мъртъв и захвърлен някъде из България…

Както и предполагаше, жена му продаде колата и с тези пари изкараха с четвъртото му дете доста години…

Когато след 5 години прекрачи прага, забравен от всички, видя вече порасналия си син, който го гледаше учудено и с известно подозрение… Израснал като маминото момченце, така и не можа да се сприятели с баща си. А и жена му беше изтрила в сърцето всички други чувства, освен безграничната майчина любов към момчето!…

Тримата така и не можаха да свикнат, че вече са заедно. Купиха къща в едно китно село, а Васил пак нарами туристическата раница и този път се запиля далече, по строежите на Словения - нали си имаше вече нова професия - майстор-кофражист.

В бригадата имаше всякакви от Балканите, шиптъри, черногорци и македонци… Той беше единственият българин, но добре сработваха и като начало всичко беше окей. Имаше пари за него, а повечето изпращаше в България, на жена си и беше спокоен, че няма да гладуват.

Докато строежите намаляха, надниците стигаха едва за него и един ден чорбаджията им даде по 100 евро да могат поне да се прибер по родните си места.
Така завинаги се прости с кофраджийството и се оказа средностатистически български пенсионер с пенсия колкото да не умре от глад. Синът му беше вече голямо момче, но така беше залепнал за полата на майка си, че не искаше нито да учи, нито да работи… А майка му - орлицата, не виждаше и не чуваше никого и нищо, освен порасналото си момче…

И Васил усети, че и с третия му живот е приключено. За последен път нарами раницата и затвори семейната врата завинаги. Край! Три жени и четири деца - беше се отчел пред обществото. Повече никакви жени!

Вече трябваше да се прости с напътствията на баща си, свързани с жените и да изживее по свой вкус последния си, четвърти живот.

На автогарата си купи местния вестник и дълго прехвърля обявите за работа. Видя, че търсят пазач на стадо от 100 юници с електропастир в една кравеферма. Все пак инженерната му диплома щеше да е от полза. Наеха го без проблеми.

Парите не не бяха много, но стигаха, да преживее. Селцето му хареса. Младите юници бяха кротки животни и не задаваха въпроси, не искаха нищо от него, само да ги пази от чакали и злосторници.

Големият, широкият, злонамерения свят остана някъде далече, зад мрежите на електропастира. Нямаше телевизор, избягваше новините по радиото и понякога само пиеше по една-две водки в селската кръчма, където старците обикновено говореха за пенсии, болести и пиене.

В душата му настъпи най-после вселенски мир и тишина…

Васил свали каубойката, дълго три запотената си глава и хвърли бърз поглед към пладнуващите юници. До една от тях видя нещо голямо и черно и сърцето му подскочи… Куче ли е, чакал ли е?… Затича се към навеса и от това, което видя, така силно се разсмя, че чак поиска с пълно гърло да запее…

Първескинята кротко ближеше току-що родената си рожба и скоро то се изправи на тънките си крачета… Толкова красота имаше в тези първи стъпки на теленцето. Красота и величие, подарено от Майката-Природа!…

Трябваше да звънне на ветеринаря долу, в кравефермата…

Докато го чакаше, прочисти гърло с глътка вода и запя любимата си песен „Откак се е зора зазорила….”

„Трябва непременно да намеря думите на онази песен за Райна Княгиня…” - помисли си Васил и погали с много нежност мокрото гръбче на теленцето…

Широкият свят, останал далече там, зад електропастира, загадъчно се усмихна на Васил, поел за първи път по своя воля към своя последен, четвърти живот…