Христина Комаревска

ПО ПОВОД НА ЕДНА КОНВЕНЦИЯ

Отпийте вода, госпожо адепт,
и вие, милорд милостиви.
Защо ви тревожи нашият двор,
скверни са ваште мотиви.

Не искам да ям от вашия хляб,
дори от хайвера ви черен.
Не може да има внезапен обрат,
дори и в морал ефимерен.

Отпийте вода за вашия гняв -
тя всичко по пътя си помни.
Реката неспирно как си тече
и изхвърля излишни отломки.

ЗРИТЕЛНА ИЗМАМА

Ухае за последно дивият пелин.
Денят преваля, тръгва си и лятото.
Стърнищата горят. И остър дим
очите ми със сажди насълзява.
Размива се пейзажът променен
и залез пурпурен ме заслепява.
На крачка хоризонтът е пред мен.
Сезонът утре - зрителна измама.

***

Дишай като бебе в утроба,
дишай щом разкъсаш тази плът.
Дишай и във пещера усойна
и на припека във злачен кът.
Дишай без почивка и не спирай,
спреш ли - ще те стигне бяла смърт,
даже ако сънищата снежни
приласкават страховете ти във скут.
Дишай кислорода, колкото е нужно -
да не прегорят гърдите ти по път.
И стихът ти грапав да пресипне -
дишай като за последен път.

***

Ида ли ме вика? Ида, ида
с лунен сърп да окося
словесната ливада.
Много бурени се извисяват.
И коприва.
Жари като огън,
а не става за ръкави.
Пее някой,
може и да плаче
без акустика
в мрачни катедрали.
Като малката тревица иска
да пробие
земните прегради.
Да я близне въздуха,
макар да знае
колко Вятърът
е променлив, нетраен -
къса ядно клонки
и филизи млади,
заглушава без пощада
нежни серенади.
Празникът и в делника
се случва,
вехнат и цветя
на слънчева поляна.
Пурпурна дъга
е кръстопътят
над пчелините
от тайната ни явна.

Ида ли ме вика? Ида, ида.
Дъжд се лее животворен.
Малкото на мократа авлига,
полета й плахо да повтори.

***

В зенита на възторга
слива се звукът с мълчание.
И спира колелото
на заблуди
и красиви обещания.

На кота нулева
е злото,
преди да станат думите
по-тежки и от камък.
Мащабът е неизмерим,
космически за страсти
и противостояния.

Изчезват полусенки,
цепнатини и чупливост.
Молитвите са чути
и без памет смислите.
Един единствен миг
на безтегловност.
И …изначално приземяване.