Павлина Павлова

И ЧЕЗНЕМ В СИНЯТА МЪГЛА

По П. К. Яворов

И все така в часа на синята мъгла
деца играят вън, крещят до изнемога.
Животът бърза покрай тях на колела,
но детските сърца са чужди на тревога.
Защото те навлизат в свят на чудеса
и като пътешественици в край незнаен
на всяка крачка вярват, че откриват тайни,
които с радост бързат да ни поднесат…
И мислят си, че всичко да постигнат могат -
душите им далече са от дявола и Бога.
Невинните деца растат край нас.

Те няма как да знаят колко грозота,
прикрита е в живота, бляскаво забавен.
И колко дълги дни и нощи в самота
ще преживее всеки, подло изоставен -
тогава мрак библейски ще го покори,
тогава ще го сепват хиляди въпроси,
които той като товар невидим носи,
но няма как да го изхвърли, изгори.
Ала сега за бъдещето да разкажа
не мога, мили мои, липсва ми куража.
Далечен ми се струва този час.

И неусетно времето ще отлети.
Заети в дребните борби за хляба, късно
ще осъзнаят, че са мъртви смелите мечти,
но невъзможно е отново да възкръснат.
Зад хребетите на живота са били
щастливи и безгрижни, прелестно невинни,
а днес да са нещастни има куп причини…
Сърцето мълчаливо страда. И боли,
разпънато на кръст от дявола и Бога,
то все по-често протестира, изнемогва.
И радва се, деца щом чуе вън…
_____________________________________________

САМООПРЕДЕЛЯНЕ ЗА ТРЕТИЯ ПОЛ

Обърках се: аз “Тя” ли да съм или “Той”?
Май в мене зрее среден род по европейски.
На гей-парадите да стана ли герой,
или да си кукувам в гетото плебейско?

Защо се чудя? Всичко там е веселба,
купон безкраен, радост за душа и тяло.
С перука и със грим ще бъда аз творба
най-най-красива - за вълшебно огледало.

И с този пол неясен ще съм защитен,
закрилян от закони, глезен и обичан.
Ще дефилирам гордо - като манекен -
сладур, бонбон и муцка все ще ме наричат.

Добре, че дядо ми напусна този свят -
той нямаше да проумее тази мода.
Защото дядо знае: щъркели летят,
но Бог създал е “Той” и “Тя” за ползу рода.
__________________________________

МАГИЯТА ЖИВОТ

Под покрива на звездното небе
и под окото зорко на Луната
вълшебна музика като концерт въздига се -
чуй нейната кантата:
тих шепот от подплашени крила;
тих плясък на весла в синхронен ритъм;
тих ромон на дъжда в безброй стъкла;
и с шепот тих листата есен литват;
и тихият скриптеж в замръзнал сняг;
и тихите вълни на житна нива…
Ще искаш да я слушаш пак, и пак,
защото тя е нежна и красива.
Но тихите признания в любов
най-много ще ти липсват, ала вече
не ми изпращай своя влюбен зов,
защото ще съм много надалече…
___________________________________

СЪВРЕМЕННИТЕ ДЕЦА

Те не играят на въже, на дама,
на жмичка, на стражари и апаши,
на топчета, на гоненица, на “замръз”…
Но не в това е истинската драма
на техния живот. Мен по ме плаши,
че нямат ясна цел и благороден хъс.

Снабдени са с компютри, с телефони,
с модерни плазми, с техника различна -
живеят в свой измислен виртуален свят.
Укрити из килиите бетонни,
от скука чатят Фейса апатично,
мечтите им пълзят, вместо да полетят.

А времето изтича неусетно.
Започват да стареят. Постепенно
отплават по течението. Някой ден
откриват в огледалото суетно
снега в косите. Колко мимолетен
е земният им път, нахалост похабен.
___________________________________

ТАНЦЪТ НА ПТИЦИТЕ

Танцът на птиците беше магия -
трептяха
горе, в небето, безчислени крехки крила.
Ту се събираха в топка, а после стихийно
се разпиляваха както ефирна мъгла.

Залезът къпеше в есенно злато гората,
стихнала сякаш да гледа вълшебния танц.
А гласовете плетяха сюита позната
за виртуозни танцьори във зала от гланц.

Бавно смрачаваше. Танцът на птиците свърши -
те се стопиха сред тъмната тайнствена нощ.
Всичко притихна, щом тяхната песен се скърши.
Споменът само напомня въздушната мощ…

… Танцът на птиците беше магия -
трептяха
горе, в небето, безчислени крехки крила.
Ту се събираха в топка, а после стихийно
се разпиляваха както ефирна мъгла…
______________________________

МЕЖДУ ВЯРАТА И РЕАЛНОСТТА

Докато гледах в храма икона на Христос -
предаден и разпънат, самотен, гол и бос,
в очите ми смутени дъждът се настани,
дъждът проникна в мене, дъждът ме промени.

На улицата слънце огряваше града.
От бурята в душата тук нямаше следа.
Душата просветлена, повярвала във Бог,
общуваше мистично с небесния чертог.

Тъй, с възкресена вяра, с пречистена душа
все по-добра се чувствах, реших да не греша.
Във всеки срещнат виждах от висшия модел…

А се оказа някой портфейла бе ми взел…