Йордан Нанчев

Елена Алекова не е лесен за представяне автор. Първо защото книгите й не са малко и второ, защото са различни - поезия, проза, мемоаристика, литературна критика и публицистика. А на всичкото отгоре са и истински. Поетичните й книги още повече. Толкова истински, че тя даже се бои да се покаже цялата в тях, да се разкрие докрай и ги охудожествява. И добре, че е така, та човек има за какво да се хване.

Това, според мене е нещо като тест за читателска зрелост и проникновеност. И за човекознание, за човещина, за причастност към съдбата на ближния, на човека, останал, въпреки божествения си произход, самотен, беззащитен и греховен. Но и в известен смисъл свободен, непреклонен.

Може би точно заради това, заради пределната им истинност и самотност, заради свободата и липсата на конформизъм в стиховете й, няма да срещнете името на Елена Алекова в днешните рекламни класации за най-търсена и най-четена книга.

То не е сред популярните и задължително лансираните имена в публичното пространство. Което в този смисъл е по-скоро знак за сериозното качество на нейните творби. Включително и тези, за които днес сме се събрали да говорим. Но тях ги има. Те съществуват.

Оставени сякаш привидно да креят изолирани от талвега на официалната днешна коннюктура, те живеят свой собствен живот, притежават самостоен облик и неповторима, самобитна художествена визия. Както с жанровото си разнообразие, така и с характерния си дързък и провокативен, колкото мисловен толкова и самоироничен стил, неприсъщ и чужд както на масовата графомания, така и на властващото и добре платеното словоблудство.

Стиховете и поемите на Елена Алекова са естествени и одухотворени, чужди и на стихоплетството, и на словесния и образен формализъм. В тях блика неподправена чувственост, породена от обичайния житейски реализъм, от изстраданите и преобразени чувства на копнеж и болка, на скръб и надежда, на небесни мечти и докосване до природата, до радостта и красотата. А в крайна сметка и до истината. Не само художествена, както е в двете книги, за които говорим сега. Но и документална, подкрепена с факти и доказателства.

За „Сънища и скрижали” сигурно ще говори по-подробно колегата Никола Иванов. Достатъчно добре звучи и предговора на Никола Инджов към самата книга, макар той да визира и общо личността и творчеството на Елена Алекова. Но нека и аз да вметна своите няколко изречения за тази нейна представителна и юбилейна книга със стихотворения и поеми, в която са съчетани сбъднатите й и несбъднати сънища за щастие.

Както и скрижалите, образците, художествените й представи за света и за човека в него, за изначалния и концептуален сблъсък между светлината и мрака, за смъртта и безсмъртието, за любовта, за страданието и самотата, за природата.

Все теми екзистенциални и същностни за човешката култура от древността до днес, в които поетесата навлиза по своему с лекота и увереност, с изстраданото познание на личния си опит- житейски и творчески.

Но и с по-детски наивната и игрива провокативност, която по-късно ще се разрази с пълна сила в сбирката „Каквото”, съставена изцяло като пародийна визия на всичко онова, което вече е било, което е и за което човек винаги е готов да си мечтае.

Сънищата на Елена Алекова са някогашните й стремления, приказните й представи за срещите и разделите, за пътуванията и за завръщанията, претворени в митичната образност на предвечни сияния в „безпредела… на пределните неща”, сред „пропасти и ясни висоти”, в които „не значат нищо земните раздели, безсмислена е даже любовта”, а „човекът се разпада на посоки,/ на атоми, на птици, на звезди, на шемети, на радости, на болки, на чувства отпреди да се роди”.

Такава поезия е трудно да бъде обяснявана с думи. Тя трябва да се преживее мълком „в безкрая между двата свята/, в безкрая между двата бряга/, между мига и вечността”, където се разтваря всичко тленно и нетленно - телата, спомените и мечтите, желанията на плътта и поривите на духа. Животът и смъртта се сливат в „безкрайна магнетична тишина, която дава форма на нещата”. И очертава тяхната рамка, помага ни да разберем света, в който живеем. Свят, който ни озадачава, изумява и дори плаши.

„Затворя ли завинаги очи,/ завинаги ще се събудя вече” е сакралната поанта на едно от най-кратките, но все така многозначителни стихотворения, последвано веднага след това от друго със заглавие „Бъди”- „Бъди напук на себе си, защото/ дори и в бездните от самота/ човекът е обречен на живота/, тъй както е обречен на пръстта”.

А обречеността струва ми се е един от ключовете към тези недосънувани сънища и недоизречени скрижали, а може би и към поезията на Елена Алекова в тази книга и въобще, която не е толкова поезия на героичния жест и запомнящата се образност, колкото поезия на чувството и на внушението, на настроението, което струи и завладява, което остава да звучи като ехото на малка нощна музика.

„Сред спусналата се стремглаво нощ/ светът е разнолик и неочакван./И нищичко не струва пукнат грош/ в безстрастното сияние на мрака:/ дали ще се събудим от съня/ или в нощта навеки ще потънем;/дали към ада ще ни отклонят,/ или в крило на ангел ще осъмнем…/Светът, светът е хаос, мрак и дим,/проблясък след танцуваща надежда./ И ние сякаш с нея се въртим/ като деца на детска въртележка./ Сред спусналата се над всичко нощ/ отвъд нещата и отвъд безкрая/ светът не е нито добър, ни лош,/а само с нас безцелно си играе”.

Извинявайте за този дълъг цитат, за тези „объркани строфи”, изречени със закачлива усмивка и връщащи ни към корените и към върховете на словотворчеството, но такива са и страховете, и надеждите на поетесата, която е готова да се справи с тях, изричайки ги както на шега, така и с вяра в спасителната сила на словото.

Понесла греховете на света, измъчвана от ужаса на пълния мрак, изкушавана във всичко, поставена под изпитанието да остане самотна и неразбрана, лирическата й героиня устоява чрез неистовата си вяра в доброто и в справедливостта, знаейки, че има сила за това, уповавайки се на своя вроден усет и на небесната си предопределеност. В това е нейната исконна и непроменима същност.

Тя е готова всичко да прости и всичко да изстрада, но да си остане все така неподвластна на житейската и битовата приспособимост, на удобството да си еднакъв, на пошлостта и суетата. На никаква цена тя няма да изневери на себе си, на своята доброволно поета и осъзната мисия, на призванието си да е „един несбъднат и раним пророк”. „Аз съм пътник през свят илюзорен”- казва самата тя на друго място. Но заедно с това е и галено „Дете на Бога”. А това е най-важното.

„Ако Той не беше влюбен в мен,/щях ли днес да съм небесна птичка/ и да пея звънко всеки ден/ с ясно чувство, че си имам всичко./ Щях ли като цвете да цъфтя/ в царството на бурени и сенки,/ако не струеше от глъбта/ Неговата благодат над мене?/ Тъй че дръзка мисъл ме теши/ и живея още, както мога:/”Нищо няма да ме съкруши-/аз съм галено дете на Бога!”

„За всичко имам сила, чрез Онзи, Който ме укрепява”, казва и апостол Павел в Посланието си към филипяните (4:13).

Такъв, както виждаме, е и финалът на цитираното стихотворение, с което започват сънищата и скрижалите на Елена Алекова. Така е озаглавен и уводният цикъл- „Дете на Бога”. След него идат „Зад зелената ограда”, „Нещо повече”, „Скрижали”, „Мостовете на Загреб” и „Природа”, които също впечатляват с оригиналното си звучене, с посвещенията, с библейската образност и молитвената си тоналност, но за тях няма да кажа нищо повече, за да не просроча десетте минути и да ми остане малко време и за центонините в „Каквото”…-другата книга на Елена Алекова, обявена в афиша на вечерта. Защо „центонини” обаче не съм разбрал и досега.

В „Енциклопедичен речник на литературните термини”, издаден през 1993 година от Иван Богданов съществува обяснение на „центон” от латинското “cento” - наметало, съшито от разни парцали- излязъл от употреба жанр на хумористичната поезия, литературна игра, стихотворение, съставено от стихове на познати творби от един или от няколко автори, подбрани по начин да му придадат вид на завършено произведение.

И това ме удовлетвори изцяло, защото струва ми се, че почти докрай съвпада с всичко, което прочетох в „Каквото”. Една пародийна книга, в която са събрани редове от много автори, включително и от предишни стихотворения на самата Елена Алекова. Както и цитати от Светото писание, от народни и стари градски песни и приказки, от древни източни легенди или просто отделни заглавия.

Едно своеобразно продължение на „Сънища и скрижали”, едно забавно смешение на реалност и представи за реалността, но вече със средствата на шегата, на пародията и художествената провокация.

„Това, което живея -/или…което ме живее -/ не е това, което мисля./Истинското/ се случва.Тук и сега./ Неуловимо./ Всичко друго е/ мнение, гледна точка,/въпрос на интерпретации…/Живея живота./Животът ме живее./Сънища.”

Сънищата и животът, но от обратната им страна. И от другия край на света, където “долното става горно и горното-долно”. Животът като сън и сънищата като живот. Не е ли все едно и също нещо- „малко тъжно, малко смешно? Или все едно и също нищо - „днешно, бъдещо-предишно”.

Тая печална игрословица за парадоксалното единство на нещата, които са „ едно и също нещо (нищо)” може да се отнесе и за любовта, и за поезията, и за родината…За света в който живеем и едновременно с това умираме, в който сме били, в който сме и от който си отиваме. С тъга и с усмивка. С вяра и с безверие. Животът и смъртта, погледнати изотзад, отляво и отдясно, отгоре и отдолу. Смисълът и безсмислието на всеки труд под небето. „Суета на суетите, казва проповедникът; суета на суетите, всичко е суета. Каква полза за човека от целия му труд, с който се труди под слънцето”(Еклисиаст 1:2-3)

Е, мисля, че нещо такова е искала да ни каже и Елена Алекова със своите центонини. Или центони? В които се смесват ироничното и самоироничното, елегичното и химничното, лековатото и сериозното, думите и стиховете, словото и поезията. А като цяло това са наистина „Весели песнички за живота./Тъжни залези./ Две и две е равно на четири./Гара за двама. / Любовта…/Накъдето и да се обърна…/ Все по-малко от живота…Все по-много от смъртта”…

Ето това е един от тези многобройни примери за причудливото смешение на стилове и образни представи, на елементарен битовизъм и философска визия, на заемки от чужди текстове и собствени интерпретации. Повторени многократно - едно в друго и едно през друго. А често и противопоставени едно на друго. На места в тях се долавя и известна принуденост, маниерност, леко принизяване на слога, своеобразна заядливост дори. Дали да не я наречем и ревност!

Но такъв е животът. Такава е и женската природа. Каквото и да ни говори, в каквото и да иска да ни убеди. Дори когато ни омайва с рими и куплети! Елена Алекова безспорно е от тези, които умеят да го правят добре, да си играят с думите, да ги осмислят или обезсмислят, да ги оживотворяват.

А иначе „Каквото беше - беше…И изтече” - това е тъжният рефрен на тази уж весела книга. Началото му е и нейното заглавие- „Каквото”. Тук, както виждате, отсъства миналото време. Няма го „беше” с неговата отчайваща невъзвратимост. За да я има все пак и надеждата, че има бъдеще, че нещо предстои. И кой знае? Нещо хубаво би могло пак да се случи.

Вижте и епитафията: „Животът е сън. Сънят-кошмар./Дойдох, видях…Преживях го.” Но има и послепис. Има „И после…”:

„Когато Господ ходеше по земята/ и беше щастие, звън, невероятно…/Кога падна този непрогледен мрак?/Рибка на сухо…/Рибка в тиган…/Антракт!/Когато Господ ходеше по земята./Когато Господ ходеше по водата./ Години, луди-млади, непрежалими…/ Прах- на вятъра…Две-три пукнати рими…/ А Господ…в нечия младост, в нечий ден/ пак, пак ходи по земята.Възкресен.”

Това е чудото на Възкресението. В това е и надеждата в „Каквото”.

А моята надежда е, че не съм прекалил с търпението ви…

Хасково, 25 октомври 2016 година