И ТОВА ЩЕ МИНЕ….
***
„И това ще мине” - каза ми някога
и оттогава си стои същото.
Празна е душата,
както празна е къщата.
Аз не съм дарен с твоя свят,
където оптимизъм живее.
Очите ми са черни
и черно тихо слънце грее.
Но само защото вярваш
в тази щастлива енигма
и в светлия идеал,
аз идеала ни ще стигна.
А светът е тъй студен
и червеи го лазят
без светлина.
Светлината, която пазих.
Есента остана спътница
на звездите, а под тях - сирак.
И това ще мине.
Ще мине, за да се завърне пак.
СТОМНА
Един единствен път се счупи
на щастието крехката ми стомна.
Безкръвни жилите в юмрука.
Душата скита се пагубно бездомна.
Разпръснати милиони парчета,
в нея спомени, надежди разпилени.
Със стомната и аз съм на парчета -
парчета бели, с вяра напоени.
Всеки ден я лепя, уви, не умея.
В пустиня лутам се огромна,
а един живот е малко време
да си върна мойта стомна.
СЪН
Сън седи до мен на скрина
и преглежда ме с очи на звяр.
Това е нашата цветна картина
на гърба непосилния товар.
Нощем, щом се увия като лиан,
легна като хоризонта, далечен и прав.
Сънувам и спя радостен, засмян.
На сутринта се събуждам пак болнав.
От очите на нашата картина
гледаш празния ми сън блажен
и мойта жар тихичко изстина.
Цял живот ще спя необезпокоен.
Клепките ми захлупват сънени очи
сърцето глухо е в тъмнината.
Не мигнах цяла нощ, а ето ги лъчите
събират спомена и тишината.
А картината винаги приказлива
и болката, на която съм призван.
Мъката ми като чая се разлива,
който пия всяка вечер тих и сам.
СПИСЪК
Сън спокоен аз сънувах -
в босфорни води заплувах
и се къпех в лъчи от зефир.
Радостта царица е в моя мир.
А около мен треви и клони
се опират в сини небосклони.
Песен нежна минзухари сричат
и, изглежда, всички се обичат.
Буква след буква във свитък.
Кладенецът на живота е плитък,
а в него е скрито спасение,
което въздухът ни ще отнеме.
Но нощта ме буди с писък -
в радостния дълъг списък,
няма място за мечтатели чудати,
единствено на спомени богати.
СНЕЖЕН ЧОВЕК
Искам да съм снежен човек,
за да си отида със зимата,
а когато се върна с черния ек
да бъда далеч от лавината.
Откогато снегът натрупа
и мъката разви свойта осанка,
търся си в мрака хралупа
и намирам все Нейната сянка
А вече замръзват мойте вени.
Гледа ме снегът намръщен.
Напомнят лъчи отразени,
че съм в зимата безкъщен.
А когато трае зимата век
и за да бъда далеч от лавината,
искам да бъда снежен човек
и да си отида със зимата.
ГАСНЕ НОВОИЗГРЯЛАТА ЗВЕЗДА
Гасне новоизгрялата звезда
в книги непрочетени.
Разказващи с мъка и тъга
за съдбата й обречена.
Пада от свода заслепена
и тайно се надява -
ръка далечна и студена,
която пак изгрява.
Самотен вятър пречупен
гасне покрай бреговете.
През нощта урока си научи.
Ти не си звезда, а цвете.
***
На Изток
Слънцето
изгрява,
на Запад
Залезът
е вечен.
