Красимир Власев

…Понеже онзи сняг
блестеше люспесто-пъстървен
в полето било някога дъно на море
и снегорините избутваха край пътя
снега на купчени, напомнящи
из солници солта,
а някъде встрани от тях на припек
се протягаше железопътна линия
без влакове
и двете релси се пързаляха
като следи от ски, ако се съди
по щръкналите щеки на тополите
и в бялата статичност на пейзажа
единствено едва забележимо
растяха сенките - пълзящи страхове,
дошли от детството,
защото
в очакване на нещо да се случи
пропускаме каквото ни се случва
и мислим се, че главното тепърва
предстои,
забравили, че дните ни са букви
и всяка може да е първа - зависи
в думата къде стои, понеже
общото между човеците е словото,
тъй както общото между лъжата
и ръжта е цвета -
третия от слънчевия спектър
и това ще види всеки, който изостри
сетивата си до степен
да вижда звуци и да чува мириса
на майските ливади, по които
южния и северния вятър
играят тенис с топчетата бели
на глухарчета
и всеки порив яростен ги вдига
високо до върха на геранилата,
стърчащи над пресъхналите
кладенци -
последното такова геранило видях
до село Граф Игнатиево,
но то отдавна вече е съборено,
защото сухата му вдигната ръка
напомняше на хитлеристки поздрав,
но полюсите вече са сменени
и
горното е долно и обратно
и
все по-често виждам хора от тръни
грозде да берат, което значи,
че нашият известен свят се дави
в собствената си култура,
като корабокрушенец, жадуващ
трескаво земя, ала единствена земя
е калта под ноктите спластена
и така
потъването бавно продължава
и перспективата за дъно е утопия…