Георги Н. Николов

„Портрети и позиции” е нарекъл Пенчо Чернаев новата си книга, дело на изд. „Българска книжница”, С. 2017 г. В нея, на корицата, той споделя: „Винаги съм искал да се зарадвам с автора за сполуката му, да му стисна с благодарност ръката, да го посоча и на читателите. Тогава изпитвам удовлетворение и радост. За какво ми е на мен литературна критика, ако това не мога да кажа и да направя…”

Тези слова са идейно и нравствено мото за всичко, споделено в сборника. Отдавна в годините неговият създател е утвърден като проницателен, добронамерен и открит в диалога с писатели и читатели събеседник. Ангажиран в деликатната и отговорна роля публично да се дават оценки на творбите. Да се открояват добрите им страни и се посочват все още непокорени върхове там, където сме очаквали това да се случи. С открито споделени позиции, без полуистини, недомлъвки или излишни хвалебствия.

„Пенчо Чернаев е критик с изострени сетива за ценностното у всеки автор, включен в съдържанието на книгата - споделя в увода си Благовеста Касабова - И с тънък усет за оригиналното в естетическата им стилистика, за отношението им към заобикалящия ги свят и възможностите им да отличават значимото от манипулативното”.

Именно този подход ненатрапчиво, ала категорично и убедително, осмисля двете взаимно допълващи се части на „Портрети и позиции”. Първата - „Гласове и отзвуци”, е мозайка от кратки литературни „характеристики” на наши съвременници - безспорни майстори на перото.

Върху силуета на времето, в цялата му многозначност, среща си дават Драгомир Шопов и Матей Шопкин, Велин Георгиев, Христо Черняев, Светлана Йончева, Никола Радев, Петко Тотев, Нели Горбанова, Филип Марински, Стоян Бойчев, Николай Тодоров, Владимир Свинтила…

Изброявам само част, а би трябвало да спомена всички автори, включени в тази първа част. Защото създаденото и създаваното от тях е взидано във фундамента на истински стойностния дял от съвременната българска литература. Олицетворен с опазване и възвеличаване на националната ни идентичност, славна история, родова памет.

На културните традиции, духовно богатство и ярки черти на народностния характер, предавани от поколение на поколение. Пак тук е съвремието в цялата му многолика същност, противоречия и надежди за бъдното. И пак тук са втъкани негативните процеси на делника, обезлюдяващи плодния чернозем.

Каращи селски улици да тънат в страшна тишина, а бивши училища напразно да се взират с избодените си очи към тревясал друм - дали някога ще дойдат пак деца? Защото страшно звучи, като прощален камбанен стон, посланието на Христо Медникаров пред болезненото лице на емиграцията:

Идвайте си, докато все още
светят две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи
двама старци трепетно ви чакат. „Идвайте си!”

Подборът на имената в „Гласове и отзвуци” съвсем не е случаен. Неговият замисъл е да открои процесите в социалната пирамида на държавата. Да посочи мястото на обикновения човек в гражданското общество и реакцията му към предизвикателствата на съдбата. Върху яркото пано от величаво минало и трудно настояще да открои въжделенията му за чаканото утре, когато много неща ще се променят.

И разбира се: пак тук е ролята на личността, привидно „обикновена”, често трудно видима се сред тълпата, но с богата душевност и надежди да направлява случващото се. Да бъде господар на собствения си живот, извисена над пороя от негативи и спънки, които обаче не могат да заключат в схоластични рамки полета на мисълта…

Тези идеи на авторите по естествен път преливат и във втората част на книгата - „Из критическия бележник”. Съществува мнение, че рецензията в жанровата си същност е мимолетна публицистична изява. Но подбраните размисли за Чавдар Добрев и Иван Гранитски, Красимира Кацарска, Банко П. Банков, Лидия Николова, Димитър Златев, Иван Вълов, Лиляна Стефанова и пр. са само увод към по-мащабно вникване в художествения процес.

Изведен от тематичните предпочитания на автора, застъпени в поредната книга, доказани с ракурса му на световъзприемане и с ненатрапчива прогноза за по-нататъшното му развитие на литературното поприще. Моделиран е индивидуалният му силует във времето и личното пространство.

Отчетливо е показана ценностната система на съответния творец и с кои свои морални компоненти ще завладее тя вниманието на читателите така, че да бъде трайно запомнена. Не са подминати и негативите на т.н. „писоарна лирика” на Андрей Слабаков: своеобразна подигравка с лириката въобще. Но това е и напомняне, че истинското изкуство не може да бъде мачкано в уличната, жаргонна кал.

Че целта му е да извисява, а не да принизява аудиторията, не да вулгаризира, а да търси и възпява истинските стойности на реалността. Затова пък приятна изненада извиква присъствието на Краси Зуркова. Млада белетристка, представителка на българските писатели в диаспората, чиито заглавия трябва да се познават и у нас…

Много са достойнствата в сборника „Портрети и позиции”, а чрез него отново разбираме каква трябва да бъде значимата литературна критика. Защото често се говори, че днес тя почти не съществува. Че е хвалебствена, поръчкова и далеч от обективни позиции.

С перото на Пенчо Чернаев си припомняме как трябва да се отделя важното от дребнотемието. Как да бъде откроена нечия книга с надеждата, че следващата ще е още по-добра и вълнуваща.

И как всичко това се оценява в дълбочината на националния литературен процес, който Чернаев възприема с ума и сърцето. Нещо, убеждаващо ни още с първите страници на творбата, предназначена не само за тесен кръг специалисти…