Йордан Петров

През размирната 1876 година турците по българските земи съвсем освирепели. Те потопили в море от огън и кръв Априлското въстание. Подложили на жестока сеч и поругаване много села и градове. Злобата и отмъщението на поробителите се стоварили с цялата си безпощадност върху бедното и съвсем беззащитно християнско население.
След редовната турска войска плъпнали сердарски потери и орди обирджии. Дълго след въстанието те ходели по селата, задигали добитъка и убивали всеки българин.
Лоши дни, по това време, настъпили и за хората от село Голяма Канара, Лозенградско, което било на пътя за Лозенград. През него от край време минавали и сердарски потери, и башибозушки орди, и всякакви надъхани за кръв и лесна плячка апаши.
Додеяло им на селяните от Голяма Канара да тръпнат при всеки вражи набег, и за да се предпазят от душманите си поставили далече в полето свои съгледвачи. При появата на османците те навреме известявали съселяните си да избягат и се скрият в близките гори.
Жените и децата бързо се изнасяли на скрити, сигурни и безопасни, известни само на тях места. Горите край Самодивските ливади приютявала много от тях. Там изчаквали да дойдат и пастирите. Мъжете в това време се втурвали да скрият бързо стадата си и чак тогава, освободени за кратко от грижи за животните настигали семействата си.
При един от поредните турски набези зла участ сполетяла тригодишната Марийка, дете на пастира Стоян. В суматохата на бягството никой не се сетил за нея. Едва на горската поляна майката видяла, че Марийка я няма.
- Къде остана детето ми? - изпищяла тя. - Дали се е изгубило по пътя, или е още в селото?!
Това сега никой не знаел.
Жените шумно обсъждали случилото се. Тревогата на майката била голяма. Безпокойството й по изчезналото дете растяла. Много деца по време на тези жестоки турски набези загивали. Изчезвали от този свят без следа.
Към нея гузно се приближил съседът им абаджи Бялко. Той припряно обяснил, че е видял Марийка да плаче и се щура из улиците на селото и я отвел в къщи. Там вече нямало никого, и за да не се случи нещо с нея, да не излезе тя ненадейно пак навън и се загуби из опустяващото село, той я затворил.
- Къде? - извикала майката.
- Във вашата плевня - виновно навел глава Бялко.
Усещал, че е сбъркал. Чувствал вината си.
- Мислех - после, като прибера домочадието, да взема и нея.
- Господи! - изпищяла още по-отчаяно майката. - Горкото дете! Ще загине!
- Заключи ли вратата на плевнята? - попитали мъжете.
- Не помня - отвърнал Бялко. - Може и да съм сложил резето. В бързината всичко може да съм направил.
Жените се затюхкали.
- Не е трябвало да заключваш - казали те.
- Исках, като побегнем, да я прибера бързо, - оправдал се Бялко - да не я търся после кой знае къде.
Така говорел и говорел той, като че ли това сега можело да помогне и го оправдае. Да върне на обезумялата майка изоставеното й в пустото село невръстно дете.
- Вместо да се лутам напразно после като хукнем - мънкал Бялко - мислех си само как бързо ще я намеря и я отведа с нас. Така мислех.
- А после…?
- После… - с усилие се опитвал да продължи той.
Нещо го давело в гърлото и му било все по-трудно да го каже на глас.
- После… не се сетих за нея.
Той с мъка, едва, едва процеждал думите.
- Забравих я! - виновно казал Бялко. - А да се връщам вече беше късно. Турците приближаваха селото.
Той млъкнал и не проронил нито дума повече.
На тумби, на тумби пристигали и мъжете.
Всеки търсел семейството си. Бързали да се уверят, че при тях всичко е наред и че от домочадието им до един са успели се изнесат от нападнатото село.
Това сега било най-важното.
Като чули какво се е случило с Марийка, препатилите от много набези сурови мъже категорично отсекли:
- Ще загине момиченцето. Съвсем невинно и напразно.
- Язък за детето.
- То и на улицата да е, и в плевнята, все е на гибел.
- Така е - въздишали жените. - Горкото момиченце. На улицата турците веднага ще го убият.
Мъжете били по-прями.
- Чуят ли я да плаче в плевнята, става още по-лошо. Ще я подпалят. Живо ще изгори детето.
Дошъл и бащата на Марийка - Стоян. Казали му ужасяващата вест, че тригодишното им дете е останало затворено само в плевнята им.
За всички момиченцето било обречено. Преди още да са се уверили, че не е живо, всички вече го смятали за мъртво. Само бащата не мислел така.
Как да приеме такава съдба за детето си, как да е примири с нея без да положи усилия за спасението му. Как да го отпише от този свят. Като баща да опита, да направи каквото може. Да опита всичко.
Въпреки увещанията, Стоян се върнал обратно.
Тичал към селото.
Бързал. Не се спрял нито за миг. Дъх не му останал. Шубраците раздирали до кръв лицето му. Краката му се разранили. Той вървял през камъните и дирел най-прекия път.
Когато стигнал до покрайнините на селото, видял, че турците вече шетат из него. Много къщи били запалени. Пожарът обхващал все повече домове. Горяло християнското село.
Запалена била и къщата на съседа им, абаджи Бялко. Димът подухван от вятъра се разстилал навсякъде по земята.
Огнените езици на пожара ставали все по-дълги и рой искри хвърчали със злобно свистене високо в небето. С няколко скока Стоян се озовал до вратата на своята плевня и махнал резето. Припряно се втурнал напред, но вътре било пълно с гъст, лютив дим.
Нищо не се виждало и Стоян продрано викнал:
- Марийке!
Непрогледен дим застилал пространството пред него. Като черна завеса скривал всичко, което в този миг трябвало само да обходи с поглед и намери детето си. Това сега не било възможно. Нищо не виждало. Нищо.
Чувало се само зловещото пращене на сламения покрив.
- Марийке,-e-e - викал обезумелият баща, защото в този миг само викът можел да стигне до детето му и ако то все още е вътре да му се обади и долази до краката му.
Вратата на плевнята зеела безмълвна.
Бащинският дълг надделял и Стоян панически се втурнал в непрогледния дим да търси детето си. Трескаво затършувал в мрака, искал да спаси малкото дете. Лутал се в мрака, ровил в яслите на воловете, под тях. В мръсотиите и постилната слама напипал сгърченото като кравайче тяло на момиченцето.
Надвесил се над детето си, но в него нямало никакви признаци на живот. Не било ясно жива ли е Марийка или не. Не усещал дъха й, не знаел дали все още диша.
Дали защото неговото сърце пулсирало така силно, че щяло да се пръсне, но той не усещал пулса й. Едвам смогвал да си поеме дъх и не знаел жива ли е в ръцете скъпата му рожба или не.
Изправил се и трескаво продължил своя бяг. Не спрял да тича нито за миг. Обратният път бил по-труден. Умората от ужасния ден тежала. Стъмнило се.
Изведнъж блеснала светкавица и треснал гръм. Небето отново било прорязано от ослепителна мълния и на нейната светлина умореният баща мярнал трепналите за миг клепачи на Марийка. Те помръднали едва забележимо и на него дори му се сторило, че тя ще ги отвори и погледне.
“Жива е!” - парнала го спасителната мисъл и той с удвоени сили продължил.
От почернялото небе се отронила студена капка дъжд и тежко тупнала на земята. Друга сякаш опарила бузата на Стоян. След нея се посипали още и още. Те зачестили и от обхванатото в черен мрак небе рукнал дъжд като из ведро. Той мокрел до кости, но търсещият спасение баща не спрял.
Ледено топче ударило силно ухото му, друго го улучило по главата. После се посипали неспирно и от болезнените им удари телцето на Марийка се свило още повече, а да се скрият от тях нямало къде. Наоколо било само голо поле.
Като удари с тояга ги усещал и Стоян. Той се сетил за това какво правят селяните, сварени на открито от градушка и без колебание свалил ризата си. Бързо я напълнил с трева и с тази набързо пригодена възглавничка покрил детето. Сега ударите на ледените топчета не достигали до отпусналото се в прегръдките му дете.
С този стар, много стар способ, с който пастирите от памтивека се спасявали от внезапно връхлетяла ги сред полето градушка сега помогнал и на тях. Тънкият слой трева сега надеждно ги защитил.
Стоян продължил напред, дирейки заслон или сушинка. За жалост, до Самодивските ливади за него и малката Марийка нямало никъде заслон, нямало никъде сушинка. Изнуреният баща продължил.
Той вървял в тъмното, през раздиращите го шубраци и трънаци, воден единствено от сляпата надежда да пренесе през огън и вода тлеещата искрица живот в невръстното му дете.
Изнемощял от умора той едвам се добрал до Самодивските ливади, коленичил и с последни сили дрезгаво прошепнал:
- Къде е баба Каля лечителката? - той подал свитото телце в протегнатите ръце на най-близката жена.
Успял да каже само:
- Носете го при нея - и паднал в несвяст.
- Живо ли е детето? - наскачали жените, но капналият от умора баща вече не можел да им отговори. Усилният път на връщане го съсипали.
- Бързо,бързо при баба Каля! - викали жените и показвали посоката, в която се намира лечителката.
- Само тя може да помогне - веднага се притекла да помага и жената на абаджи Бялко.
И тя като мъжа си се чувствала виновна и изпитвала угризения, че в суматохата не се е сетила да вземе Марийка от плевнята…
- Не губете време!
…Дъждът не спирал се изливал все така като из ведро.
На заветeно място, под ниша, край една скала горял огън. До него баба Каля старателно изтривала ръцете си с ракия. Подали й ревящо момченце и тя внимателно бръкнала с ръка в гърлото му. Пръстите й с дълги нокти леко се завъртели и като ги извадила, лечителката успокояващо заговорила:
- Не плачи, момчето ми. Ето че ти вече нямаш сливици. Сега ще дишаш спокойно - и лечителката отново измила с ракия изцапаните си с гной и кръв пръсти.
Особено старателно тя изтрила ноктите си, които в тази операция под открито небе й послужили като хирургически нож.
Чула се приближаващата гълчава. През плътната дъждовна пелена бързо притичали жени. Носели на ръце момиченцето. Подали на лечителката малката Марийка и застинали прави в очакване. Баба Каля я гушнала и пипнала слабата детска ръка, за да улови пулса.
- Жива е! - рекла тя. - Щом в такава градушка е стигнала дотук, до това свято място, всичко лошо й се е разминало - казала спокойно тя и това спокойствие веднага се предало и на другите.
- Ще живее ли? - попитала все още тревожно майката.
- Как няма да живее! Та, нали от Господ е отредено на Самодивските ливади да намират спасение толкова много българи!
Огънят припламнал като внезапна мисъл.
Баба Каля чевръсто развързала шарено извезана торба с билки, която била винаги близо до нея.
Бръкнала сръчно в торбата и извадила от там стиска известни само на нея шумолящи листа и треволяци. Околните мълчаливо следели нейните движения. Не откъсвали поглед от нея. Ръцете й в този миг не избирали билките, те свещенодействали. Майката на Марийка все още ридаела и отчаяно кършела ръце. Не можела да спре сълзите си.
- Не плачи! - скарала ? се лечителката. - Човешката душа и под нокът се крие - и пуснала във врящото котле стиска подбрани от нея листа. Добавила още и снопче сухи треви.
На другия ден дъждът спрял.
Небесното светило изгряло и се издигнало високо, високо. То огряло всичко наоколо и стоплило с лъчите си бегълците на Самодивските ливади.
Майката на Марийка галила в скута детето си, а слънцето като че ли леко докосвало смъкналата ? се от главата ? забрадка и подалите се уморено из под нея коси. Сега, на утринната светлина те изглеждали като посребрели. Слънчеви зайчета играели и по бледото личице на момиченцето. То отворило очи и първото нещо, което видяло, било кротката усмивка на баба Каля. Старата жена разбърквала с дълга дървена лъжица кашата във врящото котле и хвърляла от време на време съчки в огъня.
Налягалите около нея жени и деца още спели. Само майката на Марийка, уморена и съкрушена от преживяното през вчерашния ден, не можела да затвори очи. Тя тревожно се взирала в бледото лице на момиченцето и скрито избърсвала от бузата си по някоя неволно изпуснала се сълза.
- Не бой се! - тихо рекла лечителката. - Лошото вече наистина е назад. Няма от какво повече да се страхуваш. То е вече минало.
Сълзите в очите на майката пак напирали и тя не можела да ги удържи.
- Нали ще живее - изхлипала тя и отчаяно се вгледала в отдрехналото се личице на детето си.
- Не реви! - скарала й се баба Каля. - Разбира се, че ще живее - и като извадила една ябълка, я показала на майката.
- Погледни! - рекла тя - Ако сега детето вземе тази ябълка, значи доброто е надвило злото, значи няма от какво да се боиш.
И тя подала на момиченцето сладкия плод.
- Вземи, мъничката ми! На вземи!
Марийка мълчала и не посягала.
Срамежливо и колебливо поглеждала ту майка си, ту към лечителката.
- Виж! - подсетила я майка й. - Баба Каля ти дава ябълка.
Момиченцето все така не помръдвало.
- Искаш ли ябълка? - попитала лечителката .
Бледите устни на тригодишното дете се размърдали и то едва-едва отронило:
- Искам аболя - и плахо посегнало напред със слабата си ръчичка.
Баба Каля сложила сред малките пръстчета на детето сладкия плод и се обърнала към майката.
- Видя ли? Нищо страшно няма. Жива и здрава е вече твоята Марийка. Жива и здрава е. Нищо страшно няма вече за нея.
Жаравата в огъня бавно посивявала. Тя я разбутала леко, посочила я с ръка и казала:
- Ей, като тези въглени е нейният живот - тлеят, но не гаснат. Много живот има още момичето ти, oт мен да го знаеш.
Тя замечтано присвила очи и продължила:
- Много години още я чакат твоята Марийка. Що живот има пред нея. Ум да ти зайде. Има да върви, да върви по своя път и пак да й остане - погледнала я като че ли да й внуши нещо важно: - Те, децата, минали през големи премеждия, после все дълъг имат живот. Радват се на дълбоки старини.
Лечителката погладила посребрените си коси, отметнала назад глава и добавила:
- Но имат и голям дълг в живота. Това го държи и крепи и ще го крепи докато са на белия свят.
Тя се взряла в очите на майката и тихо, много тайнствено, почти съзаклятнически, като че ли да й внуши нещо много важно рекла:
- Него има детето ти да изпълни, на него е обречено. Затова ще живее. Докато го изпълни.
Баба Каля хвърлила в огъня последните съчки и ги подтъкнала да ги разпали. Те леко изпукали. Малко ярко пламъче весело заиграло и бързо се устремило нагоре.
В ранната утрин дошъл и бащата на Марийка. Стоян носел в ръка менче топло издоено козе мляко.
След него бавно крачел абаджи Бялко, който едва крепял на гърба си голям наръч дърва за огъня. Лечителката поела менчето и го сложила над огнището. Абаджията уморено свалил товара от раменете си и се запретнал да разпали притихналия и загасващ вече огън. Скоро той лумнал с големи и ярки пламъци с много искри.
- Гледай, Стояне! Гледай - казал Абаджията като посочил пламъците. - Като огъня е нашият живот. Подтъкнеш го леко и той така силно ще лумне, че не можеш вече го загаси.
Стоян замислено отвърнал:
- Tук на Смодивските ливади той гори и сигурно няма да загасне. Но и другаде трябва да гори така силно.
- Почакай и това ще стане.
- Да сме благодарни днес, че с Божия помощ спасихме Марийка, а утре, де ще, дойде ред това да стане и с България.
- Трябва често да си срещал смъртта, добре да я познаваш, за да я надхитриш и тук - казал Стоян и обгърнал с поглед хората наоколо.
- Да я надвиеш и тук на Самодивските ливади се иска много кураж и умения.
- Свято място са това Самодивските ливади.
- Свято е, но и лечителката ни си я бива. Магьосница е нашата баба Каля, магьосница е - отвърнал Абаджията.
- Зайдел беше живота на Марийка, зайдел, - признал Стоян. - А тя го свърна. Голяма магьосница е щом можа това да направи - да отърве детето от костеливата ръка на смъртта.
- Наистина спаси момиченцето.
Веселите езици на пламъка пъргаво играели по дъното на бакърчето. Абаджи Бялко коленичил пред баба Каля и горещо й целунал ръцете.
- Излъгахме и този път смъртта, бабо Кальо, - казал високо той.
- Да си жива и здрава.
- Златни ръце имаш.
Бащата на спасеното момиченце признателно гледал лечителката и мислел за наистина златните ръце на тази жена. С много разум и сръчност останали от предците й от древна Тракия била надарена тя. И с голямо сърце на лечителка.
- Не говори така - сгълчала го баба Каля. - Животът винаги се връща тогава, когато трябва.
- Така е. Никога по-рано - отвърнал с разбиране и благодарност Бялко и хвърлил още дърва в огъня
- Като надвиваме смъртта дори и тук, - казала му баба Каля - ние се учим да живеем .
Бащата на Марийка се прокашлял и с тих, близък до шепот, глас добавил:
- Едно е само да кажеш това, друго е силно да го искаш, а трето и четвърто е да го направиш не къде да е, а на гола поляна.
Баба Каля погалила Марийка по косата:
- Мъничка е, но ще порасне - занареждала лечителката. - Много път ще извървят нозете й, много дни са пред нея.
Лечителката говорела тихо, а думите й кънтели в съзнанието на майката. Струвало й се, че спасението на детето й е божа поличба.
- Живот, пренесен през огън и вода, - казала лечителката - трудно гасне! - и тя замечтано се загледала в горящия огън.