ВЕЧЕРИ
I.
Залезе слънцето. Гората притаи се, умълча.
Самотен бръмбар чер прелита ниско над земята
и над самото ми ухо прокоба глухо избръмча
с зловещия си бас и отлетя. Лежа в тревата.
Светлей на изток: да изгрей луната веч се кани;
но колко бавно се здрачава: че на смърт ранен
умира, цял във смъртоносни, люти рани,
умира в страшни мъки бавно летний ден…
И там, где неговите рани се димят червени,
дърво самотно надалеч се рязко очертава -
на хоризонта чак, - с клоне недвижно разпрострени,
в томление, че самота до смърт го угнетява.
Пурпурно-златна, тежка и грамадна пълната луна
във теменужен здрач се пипнешком издига и трепти;
унесена и замечтана лей лениво светлина.
- За тебе мисля аз, далеч си ти и мъка ме гнети.
II.
От разтопено, ярко грейнало злато слепят стъклата;
килим от рози заникът простря във стаята ни тиха,
и трепнаха тапети чудни по стените от позлата;
пурпурни рози твоите златисти къдри окръжиха.
Мразът чертае лес от сребърни ели върху стъклата;
комините развиват бавно нежни синкави воали.
Ела във старото кресло да гледаме в далечината,
в дим розов, първата звездица тихо как ще се запали.
——————————
сп. „Хризантеми”, бр. 9, 1918 г.
