Людмил Симеонов

СТАРИЦА

…И сякаш никога не е било:
походката пленителна и лека,
къдриците над нежното чело
и любовта, отминала далеко…

Прижда към сърцето остър хлад -
не е ли всичко сън било, не е ли?
А ябълките пак са разцъфтели
и пръскат в двора своя аромат.

***
Би трябвало да брули леден вятър
и преспи да затрупат път и праг,
но ето че на зимата в средата
кокичето подало зъбче пак,
напекло слънце припеците голи
и сякаш ще разцъфне всеки храст.
И нужен е единствен птичи глас,
за да повярваме, че вън е пролет.

***
Спокоен съм. Ще дойде време, знам -
ще стане всичко „безпощадно ясно”
и всичко сторено от мен до грам
животът ще претегли безпристрастно.

И вярвам аз: след цял живот упорства,
след цял живот тегоби и борби
под пластове от горест и умора
ще блесне златно зрънце може би.