СЛЪНЧЕВ СКРЕЖ
ЗИМНА ЗАРАН
Чак до изгрев тук валяло бяло.
Цяло в бяло, утро е изгряло!
Ни клокочи близкото поточе,
ни от нейде зайче да изскочи.
Ниско слязло е небето. Ето -
с бяла радост топли ми сърцето!
Господ знае как душа се мае -
хубост да не гледаш, грехота е!
/Но си спомням римските повели:
най са черни дяволите бели!
С камък бял ще ме удари някой -
все едно подлец или приятел./
Честно да не гледаш, грехота е -
Господ знае как душа се мае!
Слънцето е гълъбица бяла,
в тая райска заран долетяла!
КАПКА СЛЪНЦЕ
Трудно се живее като птица,
но ми трябват нейните крила.
Димитър Милов
Студ - и куче ще настине!
Грее, пее на снега напук
пъстричък синигер зимен -
капка слънце пърха тук!
Сигурно е щур и гладен.
Сигурно е зъзнещ той -
пък ме сгрява, пък ме радва
в този ден с беди безброй…
Пее дивно волно птиче -
гост за песни в моя двор!
Пее с две звезди в очите,
а в крилете - развигор!
ЗИМА
Сън ли е, или пък нега?
По пъртината мечтана
котарак ли път ни мина,
че се хлъзнахме и двама?
Боже, слънцето къде го? -
Само
пух и перушина
вихрят се навред от него!
Черен гарван на комина
чисти сажди от камина.
С топка снежна, с бучка лед
улучи го за късмет!
СТУД
Сред волен полет падаха врабчета -
крилата болка шареше снега
с последните им капки кръв. -
В очите им замръзнали прочетох
без песни и криле
какво ще е светът…
БЯХ СЛАБ
Наоколо искреше скрежен ден,
ехтеше веселата детска врява,
подхлъзнах се на пътя заледен -
и почерня край мен снегът тогава.
Съвсем наблизо мина мъж - висок и як.
Той вместо бързо длан да ми предложи,
в лицето ми подритна лед и сняг
и се изсмя в кожуха си от вълчи кожи.
Изправих се - от ярост блед и сляп.
Мъжа като снежинка бих премазал,
ако не бях
така жестоко слаб…
Децата първо себе си намразват…
Не помня вече моя детски смях -
гори ме само оня присмех зимен.
Но още оттогава аз прозрях:
най-силно хапе болката без име.
СКРЕЖ
Вървях в Балкана снежен сам.
Трептеше весел зимен скреж
и всяка вейка беше там
ваяние на скулптор вещ!
Макар че пряко бях поел,
дръвче от скреж ме спря само -
не мигвах в оня див предел,
да не ороня туй везмо.
Мълчах, без грижи и без цел,
мълчах сред пресен крехък сняг -
и възглас всичко би помел
като метла на сляп южняк.
Бе дълъг миг и кратък час…
Бе бял край мен светът изгрял -
тъмнеех чуждо само аз,
подобно черен лебед спрял…
Отдавна върнах се от там -
пък още ходя, бързам пеш
през оня снежен бял Балкан.
И все ме радва слънчев скреж.
