НЮКАН ВРЪХ
Зимна вечер. Печката в стаята бумти, а навън се сипе сняг. Разлиствам албума и погледът ми спира на твоята снимка, Ле Дон.
Тя ме връща в студентските аудитории на университета, към софийските улици и паркове и общежитията на Четвърти километър.
Разхождахме се, смеехме се като деца, българския език, който ти говореше, бе симпатичен, като понякога ме питаше дали тази или онази дума произнасяш правилно, а аз те окуражавах, като се поставях на мястото ти, мислейки си, дали аз нямаше да правя повече грешки, изучавайки една година чуждия език.
Всички курсисти от випуск 1966 - българска филология, те познаваха - те не можеха да подминат усмивката ти, жизнерадостното ти излъчване, любопитството да узнаят от коя далечна страна си пристигнал.
Между лекциите разговаряхме, ходехме в сладкарницата за боза и кифла, а следобед посещавахме киносалони.
Спомням си нашето запознанство. Беше на лекция в аудиторията, носеща името на Анушка Драгиева. Седяхме на една и съща банка. Ти извади от портмонето си снимки на майка си и баща си, на двете си сестри, на любимото момиче. И когато ме погледна, ми каза:
- Бих носил любовта си на ръце до Черни връх!
За първи път изписа в тетрадката ми за записки българските слова: “Родина” и „Обичам те”. Аз и досега пазя тази тетрадка и се умилявам от студентските спомени, може би най-сладките и незабравими в живота.
Ти ми разказваше как си се промъкнал с френски параход, за да дойдеш да учиш. Шепнеше ми зад гърба на колегата, че баща ти е командир на партизански отряд, за майка си - също с партизанска рубашка. За себе си, шестнадесетгодишния младеж, който е бродил ведно с родителите си, не разказваше.
Всъщност, разказът ти за Виетнам беше удивително по-интересен и без да слушам скучната лекция на професора, страниците за записки оставаха празни, а полетата - все тъй бели.
Летните и есенни бригади ни сближаваха оше повече. Ти се трудеше редом с всички, но и се радваше на ясното българско небе, на полето с безкрайния си хоризонт, на овощните дървета, натежали от родитба.
А в това време американски бомбардировачи като черни птици сеели отровни семена на виетнамската земя. Ти таеше неутолима жажда да имаш същото това синьо и безоблачно небе, но не я споделяше, защото те изгаряше и не ти даваше мира.
Веднъж бяхме в твоята стая. Показваше ми снимки на приятели от Москва, София и други градове. След това ми пусна виетнамска народна музика, като не след дълго я смени с хоро на Дико Илиев.
В това имаше нещо символично, изпълнено с топлина и онази близост, която не познаваше граници и разстояния, която преодоляваше чужди езици и океани и се доверяваше на сърдечното и безкористно приятелство.
Три години бяхме заедно - в един и същ университет, в едни и същи аудитории, пред една и съща катедра. Поредната есен отново ни събра като ято птици - беше, доколкото си спомням 1964 година.
Но теб, Ле Дон, те нямаше. Замени университетския праг с разрушения праг на своята родина. Смени шумните студентски коридори с обарутеното виетнамско небе, звъна на софийските трамваи със заглушаващия писък на куршумите, писалката - със спусъка на горещото оръжие.
Не дочака да завършиш и да получиш дипломата си за специалист по български език и литература. И нищо, че имаше само шест заверени семестри в студентската си книжка, а в неспокойния ти поглед четяхме:
„Аз не мога да остана тук, а моите родители, семейството, близките и сънародниците ми да се сражават за свободата на Виетнам. Как ще ги гледам после в очите? Аз заминавам, а може би някога, когато настъпи мирът, ще продължа следването си в България…”
Ле Дон, ние бяхме на една и съща възраст, бяхме млади, двадесет и две годишни, но трябва да призная, че ти ми предаде първия урок по родолюбие или по патриотизъм, все едно. Условията, при които си живял, те бяха направили по-зрял, по-отговорен и по-мъдър.
Ле Дон, търсих те навсякъде. Ни вест, ни кост, както казват българите. Питах във виетнамското посолство, разпитвах състуденти от випуска, търсих те и по интернет.
И всемогъщият Гугъл не помогна. Надявам се да си жив и здрав и да си остарял и побелял като мен, да имаш съпруга, деца и внуци и да им се радваш като баща и дядо.
Прости ми, но ми минава мисълта, че може и да си загинал - ако това не е вярно, ще живееш по-дълго, както гласи едно българско поверие. Нека е свято името ти! Дори само за най-важния урок, който ми предаде, и който не ми предадоха професори и асистенти, доценти и учители…
И колчем отворя албума, виждам как над теб свистят куршуми, избухват снаряди, изневиделица падат бомби и дим се извива до поднебието като в някакъв ад, от който няма измъкване. И колко болка и мъка се натрупват - и физическа, и душевна.
И колко гняв изригва - вулканичен и мощен, който се преражда в саможертвеност и клетва. Умира близък човек, а не можеш да му помогнеш, друг остава сакат - без ръка или крак, трети изгаря жив, четвърти се лута в кървавата вакханалия, останал без очи, пети потъва в стенания и бавно угасва…
И над стенанията и мъките, над надеждата и безнадеждността, над ранните изгреви и късните залези, над тревожните нощи се издига един въпрос, който не получава отговор и който също умира самотно:
“За какво е тази проклета война, кой и защо я обяви, за какво нападнаха родината ни - за какво умират деца, които още не са пораснали, за какво издъхват нашите баби и дядовци, вместо спокойно да изживяват старините си? За какво са хилядите жертви - погребани и непогребани, защо страната ни се превръща в зловещо гробище, над което ще бият тъжни, печални камбани?”
Затварям албума в късната нощ. А от радиото долита глас: „Нов успех на южновиетнамските патриоти…” Стискам ти ръката, Ле Дон, и си спомням думите ти в аудиторията, които сега звучат по друг начин:
- Ще се боря докрай за свободата на Нюкан връх!
Угасих лампата и си легнах. Дълго не можех да заспя… А когато се събудих на развиделяване, си спомних признанията на генерала, командвал виетнамската армия по време на войната:
„До края на войната път №1 остана 50 на сто неразкриваем за въздушното разузнаване на американците. Видях с очите си, споделя по-нататък той, как петдесеткилограмов войник носеше 100-килограмов товар на гърба си. И още нещо, което е уникално и непонятно - цяло военно подразделение държеше на гърба си мост, по който мина колона от танкове…”
И едва тогава, Ле Дон, разбрах защо си удържал с крехкото си тяло тежките танкове, за да настъпи по-скоро победата.
Защото без свободата как щеше да понесеш на Нюкан връх момичето, което обичаше, своята голяма и неразделна любов?
