Иван Странджев

ИСПАНСКО СТИХОТВОРЕНИЕ

На художника
Матей Матеев

Къде отиваш, коннико самотен,
на любовта със острия кинжала във сърцето си
през тази тъмна нощ,
къде отиваш?
Реките на надеждата от пясъци преливат.
Зад всеки храст e скрита по една измяна
с напукани от жажда устни,
и конят ти ще полети
с измислени криле от пяна
над пусти пътища
и къщи.
Къде отиваш, коннико самотен?
Не виждаш ли,
луната свети
с цвета на уличница болна
и силуети
на стихнали желания и страсти
по пътя ти се лутат.
Пред теб е празното поле,
зад теб - кръвта ти разпиляна
и пълното ти с мрак сърце
е само рана.
Къде отиваш, коннико самотен,
по-беден от останалия без сълзи,
по-сам от птица без небе,
по-гладен от преялия със власт?
Като вода животът ти ще изтече,
като измислен глас.
Слез на земята, коня развържи,
ще се разпаднат сенките на мрака,
смъртта ще се усмихне
и първите лъчи
на слънцето
ще съсекат душата ти.

***

Тихо,
бавно
изтича сърцето ми.

Само сянката му остава.

Свършва…

Мравките на самотата
влачат последните букви
от мъртвите думи,
последните сламки
от свършилите ласки,
жаждата
от последните капчици обич.

Свършва.

Празно е.
Вятърът свири с криви пръсти на сърцето ми.
Музиката прилича на скърцане на врата,
на разбиване на чаша в стена,
на припадък.
Прилича ми.

Свършва - празно и голо,
само сенки на минали неща:
любови,
докосвания,
тайни места…

Време за чистене на паяжини.

ЕСЕН

Сезонът на разделите -
все още с малко лято.
Плодовете са създадени
преди да кажем сбогом,
преди да бъдем тъжни дълго време,
преди да се затворим като охлюви…

Мъглата се разлива - топло мляко -
върху готовите за път дървета
и жилавите храсти.

От сладост въздухът лепи -
жужат последните пчели,
мушици свирят тънко…

В тишината бавна на стихналите страсти,
под избелялото небе,
тревата гасне…

ГРАД В ГЕРМАНИЯ

Живял съм в този град.
Не помня имена на улици,
но помня къщите -
излъчваха достойнство и хлад.
Валеше често дъжд.
По пръстите на здрача
се стичаха мъниста
от есенна печал
и само няколко безлики минувачи
пресичаха площадчето
с небе от черен плат.
Във тъмните шинели на дърветата
като войнишки ордени проблясваха
на булеварда бронзовите лампи.
За победени и за победители не се говореше.
Едно момиче всяка сутрин,
по-тъжно от политнало листо
и по-прозрачно от предчувствие,
пресичаше със облаче от мляко в мрежата
небесносивия ми поглед
и се стопяваше във къщата отсреща.
Понякога лицето й като луна,
се плъзгаше в стъклата на прозорците…

И толкова…

Опитвах се по нея
езикът на мълчанието да науча.

Не казвам кой е този град.

ДЕЛНИЧНИ СЪНИЩА

1.

Сънищата ми приличат на война,
в която винаги убиват мен.
Надвесени над стичащия се в земята
вече бивш живот,
дори ония,
които ме убиваха,
скърбят.
Плътта ми свършва,
а в мен е безразлично.
Животът казва край
и начинът е без значение пред факта.

2.

Но краят е щастлив.
Събуждам се.
С две-три хиляди години
по-стар от вчера.
Леглото, във което съм сънувал,
прилича на хралупа,
лодка,
блато…
Няма край…

3.

Изтича слънцето в ръкава на небето.
Луната като фокусник показва двете си лица.

От нежностите няма смисъл…

НА МОСТА НА РЕКА МАЙН

В центъра на Фрнкфурт,
пред небостъргачите на Дойче банк
/наясно, като за световно,
със дебити и кредити/
и “моливът” на панаира
насочен към небето,
/но няма думичка написана от него
върху синята хартия/
покрай мен преминаха
няколко изгубени звука
от позната песничка.

По моста летяха лимузини,
вътре с добре гледани хора,
безшумно се плъзгаха трамваи
с контрольори като войници,
препускаха на тристата си коня
рокери подобно архиоптерикси -
извън закона
бяха само тези няколко
подскачащи звука
от позната песничка.

А реката отплува,
отплува…

КАРТИНА 2010

Безкраен зимен ден.
Мъглата е напълнила до връх
коритото на пролома.
Звуци
с образ на река
под тъничка черупка лед;
на кашлица хриплива,
в мъглата се провират…
На църквата кръста,
като мачта на потънал кораб,
от дъното прозира.
Къде ли е отишла вярата ни!…
Сиво е
и зима…
Ръцете ми са пълни с дрехи за пътуване
и спомени,
обърнати наопаки,
с разнищени конци,
подали лакти,
черно-бели драски
и копчета провиснали.
Къде ли искам да изплувам?!
На кой ли бряг?!
Спасението пропълзява върху онзи хълм отсреща.
Сякаш зеленее!
Прилича ми на март
или на нещо друго
забило крехките си коренчета във мъглата …
… А някой си свирука - сякаш идва
или си отива…
И не пита.

ТЪГА ПО СЕСАР ВАЙЕХО

Искам да съм във Париж
през тридесет и осма,
когато мъглата
като разтопен метал
налива болка във дробовете
на Сесар Вайехо.
Да търся отражението си
в тъмните води на Сена,
светла скръб да ме попива,
като устните на шляещото се момиче
до телефонната кабина,
да се прегръщам със Париж
по стълбите на Sacre coeure,
костите да ме болят предпролетно,
да се задавям с безразличието на света,
да гледам как Вайехо
минава сгънат в себе си,
като нечетен вестник,
по “Сен Жермен”,
палтото му как пада над нощта,
забавя се до някое дърво, шепти си нещо с него
и капчици гореща пот по устните му светят,
да проверя сърцето му червено как работи за Испания,
и как пътуват в него ешелоните
натоварени със гняв и справедливост,
да се разпъна върху кръста
на честната му вяра
и вместо него да умра.

ПРОГЛЕЖДАНЕ

Онова, което ме убиваше безмилостно,
не ме убива вече,
макар че не съм по-жив от преди.
Срутват се камъни по сивата дреха на хълма.
Хълмът става по-нисък и по-съгласен с ветровете и дъжда.
Слънцето изсушава водния път на реката
и тя е по-синя и по-бавна.
Ръката ми вече може само да взема,
а не да подарява - по-суха е и по-кафява.

Онова, което ме издигаше високо в небесата,
не ме издига вече
и светът от височината на петата ми изглежда друг,
сякаш непотребен.

БУРЕНИ НА СТРАХА

Във клетката от щедри обещания
дъхът на свободата е измамен.
Цъфтят желания като след дъжд
и раждат бурени.
…Дори смъртта не ни спасява.

БЕГЛЕЦ

поема

Прекосявах градове със сънища и хора.
Приятелите пиеха последната си чаша, пълна с мрак
и със възторзи,
и бяха със сърца обърнати нагоре,
за да се вижда как кръвта им свършва.
Но аз не спрях при тях,
не се удавих в нощите на неуспелите им думи и закани,
не станах пясъка на техните часовници,
защото всеки път ни прави други и различни.

Аз съм беглец от себе си подгонен…

Пристанищата бяха пълни със жени и обещания.
В горчивите им пазви светеха луни,
но нямаше любов.
Годините се нижеха по огърлиците им като оправдания
за грехове. Коремите без плод висяха алчни.
Политах в бездните на нямо безразличие.
Хрущяха под телата ни небесните чаршафи,
като жирафи гълтахме последното: „Обичам те!”
и се разбягвахме в нощта като заситени жирафи.

Моряците излизаха на сушата и казваха,
че всички острови спасителни са свършили,
и никой в корабите си не искаше да ги качи, за да отплуват,
морето псуваха
в гърлата тъмни на изгнили кръчми.
А под медузите на уличните лампите
проблясваха стоманените остриета на ками и алкохолни жестове
и тъмни локви страст оставаха да светят край оградите.
Не се огледах в тях, защото имах време
колкото една въздишка и защото
лицата им приличаха на хлябове замесени от кал и лошо вино.

Аз съм беглец от себе си подгонен…

Оставаха след мен отворени врати,
отворени обятия
и рани,
но стаите, леглата и въздухът им бяха празни.
Жените тръгваха през юли,
а най-далечната им поза беше в ранна есен.
Като презряла пита мед
се стичаше на слънцето окото по паважа.
Дърветата размахваха крилете си зелени,
ловяха се за светлината,
след всеки техен опит за летене
растеше с децибели тишината.
Раздялата ме гледаше с безброй очи и никое от тях не каза
защо на самотата сребърните гвоздеи
в душата си все още пазя.

Сънувах сънищата на забравени и мъртви.
Във гърлото ми се забиваха със хищни нокти
клетви и пароли.
Очаквах цели векове народът ми да проговори,
но той мълчеше,
и мълчеше,
и мълчеше…
Забравата се хранеше със сребърни монети,
с месо от тялото ми
и се напиваше геройски с мойта кръв.
Вместо звезди, по раменете на предатели и слепи
блестяха еполети
на страха.

Като зрънце за посев бях свободен да избирам
и избирах
къде да впия корени в земята.
Със телескопа на зеленото си тяло гледах всички тайни
и слушах звуците,
които ме събуждат и убиват, множат и връзват.
Но всеки избор ме превръщаше във роб на себе си,
на теб,
на вас…
Луната през деня приличаше на пита хляб,
разчупена от гладен.
И не посегнах да заситя слепия си глад.
Не се престорих и на сит,
защото още птици кацаха по раменете ми.

Пропадах в книги, в имена. Зад страниците им прозираше
единствено гора и мъка.
Какви ли бяха думите,
с които искахме да наречем любов, омраза, бог,
река, небе, доверие и хляб,
щом всичко се разпадаше на прах
и прах,
и прах…

Вечерното небе, като цветчета от разцъфнала череша,
звездите ронеше върху ми. Бях сам,
по-сам
от неродилите дървета в късна есен,
от нож без ножница,
от пепелта на нежни думи…
И виках: Искам да живея! Искам да съм жив!
Да бъда празничен и ваш!…
Небето зееше, като отворена врата -
последният беглец
беше изстъргал върху прага
остатъците от разбитата си кръв.
Миришеше на знамена разкъсани,
на благовония
и скръб.