БРАИЛА
Разказ от “Щрихи към портретите” 2
Браила е бил най-българският чуждестранен град. Той се намира в Молдова, на северния бряг на Дунав, някъде към края на плавателните възможности на тази река, преди тя да се влее в морето. А след обединението и с княжество Влахия в 1859 г. , остава в Румъния.
Според румънските историци, на това място, в ІV - ІІІ в. пр. Хр. е имало селище на гетите. След това, около І век от н. е е станало селище на техните роднини - даките.
В 101 г. римският император Траян завладял Дакия и я превърнал в римска колония. В 270-275 г. император Аврелиан изтеглил римските гарнизони и поселници на юг от Дунав - в Мизия, а земите на север предоставил на готите.
През Средновековието град Браила се разрастнал и уголемил. Според един византийски историк “търговията в него била по-развита, отколкото в другите градове по Дунав”.
В 1511 г., около 115 години след Търново, и Браила попаднал под турско владичество, та чак до 1829 г., когато, според Одринския мирен договор между Русия и Турция, придобил автономия. А след Кримската война от 1853 - 1856 г. - станал и напълно независим.
През това “автономно” време, след 1829 г., в Браила станало най-голямото българско преселение.
То се дължи на обстоятелството, че руската армия, командвана от генерал Дибич Забалкански, не променила статуквото на юг от Дунава и България останала отново робски зависима. Руските войски се изтеглили на север от Дунав, без да успеят да дарят на българите жадуваната и очаквана свобода.
А доброволците, участвали начело с капитан Георги Мамарчев от Котел във войната на страната на Русия, били застрашени от турско отмъщение, затова напуснали родните си места и тръгнали подир руската армия на север, за да оцелеят.
Най-голямата част от тези бжанци, около 25-30 хиляди души, се спират и установяват в Браила. Така това селище, за кратко време, се превърнало в най-българския град извън България.
(Приблизително толкова - около 25 хиляди души, са били и така наречените Банатски българи, които през втората половина на 18 в. напуснли, поради турско притеснение, Никополския и Беленския санджак и се заселили в Банат - на унгарска земя, която тогава е била под австрийско владичество.
Императрица Мария Терезия (1717-1780), която е била кралица на Унгария и на Чехия, не само ги допуснала в Банат, а им раздала и земи, за да се препитават. Но тези банатски българи се пръснали в цялата Банатска област и не са създали “град в града”, както тези в Браила. Успели са само да си запазят българския език, който говорят и до днес в селищата Винга и Бишнов.)
Български преселници е имало и в много други румънски градове по левия бряг на Дунав, като се започне от Калафат и се стигне до Браила. Но навсякъде те се присламчвали към местното румънско общество и се подчинявали на неговите обичаи и нрави. Само в Браила си създали свое самостоятелно българско общество, отделено от румънското, нещо като “град в града” , или “държава в чужда държава”.
Браилските българи веднага си изградили българско училище, с учители - българи, в което децата се учели на родния си език. Освен това, разговаряли помежду си само на български език. Те си създали още българска болница, български търговски магазини с продавачи - българи, както и български гостилници и кръчми.
Най-известната българска кръчма от това време била тази на Странджата, в която пребивавали българските бунтовници, прокудени от Родината и наричани - хъшове.
Тук бил създаден и български театър, какъвто по това време е имало само в няколко български града - в Шумен, Лом и на още няколко места. Създател на този театър е видният шуменски театрал и писател Добри Войников, който в същото време е бил главен редактор на българския вестник “Дунавска зора”.
Издател на този вестник е бил Димитър Паничков от Калофер, приятел на Ботйов и негов учител в списването на вестници. През 1871 г. Ботйов редактира и отпечатва в Паничковата печатница своя вестник “Дума на българските емигранти”, от който излизат само пет броя.
Освен “Дунавска зора” и Ботйовия вестник, в тази печатница са отпечатани и много книги с политическо и литературно съдържание. В Браила имало и българска книжарница, където се продавали, освен Паничковите издания, и книги на други печатници.
Най-важното събитие, станало в Браила е през 1869 г. , когато се създава Българското книжовно дружество (БКД), което през 1911 г. се преименува в Българска академия на науките (БАН).
Основателите на това дружество са Марин Дринов от Панагюрище, преподавател в Харковския университет, Васил Д. Стоянов от Жеравна, завършил философия и право в Пражкия университет и Васил Друмев от Шумен, български драматург, белетрист и виден политически деец.
“Периодично списание” е било орган на БКД и то също се печетало в Паничковата печатница. От всичко това следва изводът, че в Браила са живяли и творили свободни българи, които са придобили свободата си около 50 години преди сънародниците си от родните предели.
Няколко години след това преселение, в Браила пристигнали турски емисари, които предложили на българите-бежанци да се върнат по родните си места, защото там земята пустеела и нямало кой да я обработва. Но никой от тези бежанци не се отзовал на това предложение. Оказало се, че свободата е по-ценна и по-скъпа от всякакви материални блага…
Въпреки това браилските българи не са забравили поробената си родина и необходимостта тя да бъде освободена. Десетина години след установяването си в Браила, те вдигнли три последователни бунта срещу румънските власти, коио им пречели на освободителното дело срещу турците.
Първият бунт бил подготвен от сръбския кпитан В. Татич и българина В. Хадживълков и избухнал през м. юли 1841 г. Били събрани и въоръжени около 300 четници, които при опит да прехвърлят Дунава и отидат да се бият срещу поробителите на Отечството, били посрещнати на нож от румънската гранична охрана.
Били убити около 80 души, а заловените живи бунтовници били изпратени на каторжна работа в румънските солници. Но това не отчяло браилските сънародници и другите емигранти.
Те организирали през месец август втори бунт, начело с известният четнически идеолог Георги С. Раковски. Създадено е българо-гръцко революционно дружество за борба срещу турските поробители. Създаден е и план през 1842 г. за прехвърляне на четниците в България. Заговорът бил отново разкрит и ръководителите били арестувани.
Раковски успял да се измъкне и да се спаси. А гръцките заговорници били предадени на гръцкото правителство. През следващата 1843 г. започнала подготовката на трета акция срещу турските поробители.
Ръководители на тази акция били българите А. Дешев и известният от първия бунт - В. Хадживълков. Те организирали и въоръжили нова чета, която трябвало да се прехвърли през Дунав на 4 септември 1843 г. Но и този път заговорът бил разкрит, а ръководителите му арестувани и пратени на каторжна работа в солниците…
В Браила имало и българска църква “Възнесение Господне”, в която са се черкували по празниците българските преселници. Тази църква съществува и днес като сграда, макар че е зпочнала да се руши и никой не полага грижи за нея.
В двора на тази църква има плоча, на кояо пише, че някога на това място е имало къща, в която е създадено Българското книжовно дружество от първите трима академици - Марин Дринов, Васил Стоянов и Васил Друмев.
Освен великият Ботйов, в Браила е пребивавал и Иван Вазов на младини. Тогава баща му - Минчо Вазов, го пратил в гр. Олтеница при своя брат и виден търговец, за да го учи на търговския занаят.
Но бъдещият патриарх на българската литература един ден, само с два минца в джоба си, напуснал Олтеница и се озовал в Браила. Прекарал около три месеца сред българските емигранти, които живеели там като свободни българи.
Най-привлекателна за него е била кръчмата на Странджата, където той се срещал и общувал с нейните обитатели - хъшовете. Като плод от това общуване по-късно тойъ написва “Немили-недраги”, която превърнал и в драмата “Хъшове”.
Тази драма е поставена още през първия сезон на Народния театър, след неговото основаване. Премиерата е била на 11 април 1904 г. Кръстю Сарафов е участвал в ролята на Владиков, Гено Киров - Странджата, а самият Иван Попов се представил в ролята на знаменития Македонски. Младата и красива Евгения е представена също тъй от младата и красива дъщеря на режисьора - Мария Ив. Попова…
Странно е, но от браилските българи не са излезли много забележителни личности. Има само трима и те не са особено значими.
Първият е Васил (Василаки) Попович (1833-1897) - учител и училищен инспектор. Учил е в Българското училище в Браила, в Киевския университет и в Московския истрико-филологически факултет.
Дружил с Любен Каравелов, Марин Дринов, Нешо Бончев и Райко Жинзифов. Бил е учител в Болград, Браила, Велес и Пловдив, а след Освобождението и във Военното училище в София. Преподавал е български и френски език и геометрия. През 1880 г. е избран за народен представител от Добруджа.
Вторият е Димитър Великсин (Димитър Великов - 1840-1896г.) - също учител и поет. Учил в рдния си град, в румънско и гръцко училище. През 1869 г. заминава за Париж, където слушал лекции в Сорбоната. Публикувал стихове и статии във френски и румънски вестници. След Освобождението се преместил и заселил в София. И станал висш чиновник. Известно време е чиновник и в Дипломатическото агентство в Букурещ. Умира в Париж, където отива да се лекува.
Третият, Серж Московичи (1925-2014) - психолог, който живее във Франция и е известен в Браила и в България.
За разлика от Браила, в Бесарабия и Украйна са се родили в български бежански семейства много видни българи, които имат след това важно значение в обществено-политическия живот на свободна България.
Такива са, например, Димитър Греков (роден в Болгра) и Александър Малинов (роден в с. Пандекли, Бесарабия), които са били министър-председатели на България. Такива са и генералите: Атанас назлъмов (Болград), Иван Колев (с. Бановка, Бесарабия), Вичо Диков и Янко Драганов (Тулча), Георги Тодоров (Болград).
През тези години, тук в Браила, се появява един важен психологически феномен, който, струва ми се, е валиден за целия свят и за всички епохи. А той е, че богатият и сит човек не участва в бунтове, а революциите се правят от бедните, гладните и угнетени хора.
Десетина години, след като българските бежанци се заселили в Браила, те организират три бунта (1841 - 1843 г.) срещу румънските вдласти, защото им пречели да изпратят чети в поробеното Отечество, които да вдигнат въстание там и да го освободят, съгласно “четническата тактика и стратегия” на великия Раковски.
Много то тези браилски българи са избити от румънската погрнична армия и от румънската полиция, а други - изпратени в солниците като каторжници.
Но 20-30 години след това, когато в браилското общество се появило едно ново поколение, родено и израстнало на свобода, патриотическите комплекси и бунтарските настроения изчезнали яко дим.
А когато четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа тръгнала в 1868 г. да освобождава България, в нея се включил само един единствен браилски българин - Димитър Мънзов.
Той всъщност не е истински браилски българин от Мамарчевия набор, защото баща му - Иван Мънзов, се заселва в Браила чак в 1856 г. И до 14-гдишна възраст тойъ “яде попарата” на турското иго.
Тъй че, когато Хаджи Димитър и Стефан Караджа тръгват през Дунава, за да премахнат това иго, 26-годишният Димитър е бил дълбоко мотивиран да ги придружи и да вземе участие в битката за освобождението на Отечеството.
Няколко години след това, в 1876 г., великият Ботйов повел друга чета, за да подпомогне Априлското въстание във Врачански окръг. В нея се включил също тъй само един браилски българин - Марко Атанасов.
А при избухването на Балканската война от 1912 г., която преследвала великата цел за национално обединение, в Македоно-одринското опълчение се включват като доброволци само трима българи от Браила.
Това показва, че само за няколко десетилетия патриотизмът на браилчани угасва. И те, вместо да стават четници и да мрат по Балкана, предпочитали да учат в чужбина…
