Теодоси Антонов

Над плясъка на вълните на брега кухненският дим, идващ откъм града държава, носеше върху ефирните си плещи миризмите на чесън, мариновани туршии и печена риба. Всичко това, примесено с грохота на корабостроителниците, гълчавата и звънтенето на шпори, наковални и кепенци, придаваше онзи странен уют, при който всеки мореплавател, стъпил отново върху родния пясък, подмокряше очи от умиление.
Само че мореплавателите все още се бавеха.
Никой не можеше да каже защо, или властта, както си мислеха мнозина от поданиците на Негово величество, криеше нещо. В двореца чиновниците бърчеха чела, други техни колеги бърчеха носове, като ги повдигаха към очилата. Вратарите учтиво и гузно отпращаха децата и жените, майките и бащите на отплавалите преди повече от пет години със седеммачтовия кораб “Салют за Негово величество” мъже.
А Негово величество не допускаше никого при себе си. И нему не бе лесно. Половината от държавната хазна беше прахосана за подготовката и осъществяването на това твърде амбициозно според мащабите си събитие. А половината от тази половина капитали потънаха само в построяването на най-големия в света ветроход. Вторият кораб по водоизместимост, по дължина и по разгъната площ на платната бе два пъти по-малък от “Салют за Негово величество”. Та макар и произведен в най-могъщата за момента страна в света.

Минаха още години. Вече никой не говореше за “Салют за Негово величество” и неговия екипаж. Много от съпругите на мореплавателите се бяха изпоомъжили наново или забягнали по други земи, завъдили по още няколко деца. Породистите майки дори си тананикаха последните шлагери, докато опипваха набъбналите си за кой ли път кореми, шиеха дрешки, а новите им мъже потягаха люлки.
Негово величество бе вече на преклонна възраст, а градът държава бе на ръба на разрухата.
Грандиозната задача, която няколкостотинте най-умни, най-здрави, и, би могло да се каже, най-духовно извисени мъже на града държава бяха замислили, явно се бе провалила. Задача, която трябваше да изпълнят някъде там, на обратната страна на Земята.
Вселилият се по-трайно в останалите на брега жители слух, и особено в женските души, гласеше: “Вместо до проучат онзи далечен, още от никого неизследван остров, мореплавателите стоварили огромното си количество провизии, а ковчежниците разпределили по братски полагаемите им се златни монети. После мъжете грабнали оръжието и се заели с прочистването на мъжкото островитянско население. И без да се ослушват, без каквото и да било угризение, подхванали охолен и безгрижен живот с прекрасивите туземки.”
А каква всъщност бе целта на Негово величество: да създаде нова държава - колония, тъй като само техният град държава си нямаше колония. Колония, от която в един обозрим ден трябва да плъзнат кервани от седеммачтови плавателни съдове, кой от кой по-нагизден, кой от кой по-натъпкан със скъпи стоки.

Беше традиционно в мизерията си утро, слънчево, но студено, утро, в което всеки събудил се питаше: а днес какво ще се яде? Далеч, далеч на хоризонта, между няколко безгрижни, пухкави облачета, между ята летящи жерави, някакъв боцман в оставка, от горната махала, посредством сгъваемата си зрителна тръба, бе преброил седемте корабни мачти.
Минута по-късно камбаните над града държава прогърмяха. Изпърво откъслечно, несигурно и объркано. Отпосле какофонията взе такива размери, щото хората, докато се тълпяха надолу по стръмните улици, во главе с Негово величество и свитата му, до един запушваха ушите си. Ушите си те оттиснаха чак долу, на пристанището, където медният камбанен грохот постепенно се сля с разбушуваната сякаш зарад пристигането на изстрадалите мъже водна бездна.
Спусналият се отнякъде леден вятър стягаше залива отвсякъде. Объркани, кормораните се юрнаха към сушата да търсят завет. Белите гребени на вълните заостриха съвсем своите върхове. Небето легна ниско, гъста мъгла разфокусира хоризонта, събра в едно суша и вода, размаза “Салют за Негово величество”.
А поданиците на Негово величество, наблъскани един в друг, потънали във високите яки, едва смогваха с вкочанените си пръсти да закопчават избърсаните шуби, дъфелкоти, лодени и пардесюта. Жените извиваха глави с дългите си шамии, а децата се гърчеха в полите на майките си, забиваха изтръпнали от студа нокти в кърпените панталони на бащите. Скупчени на тълпи, юношите тракаха със зъби, захвърляха дълги фасове, биеха си шамари за разгрявка, понякога крещяха безпричинно с мутиращи вледенени гласове. А Негово величество? Негово величество, придържан от вярната си стража, подгъваше немощни крака под тежестта на половин дузина стари моряшки шинели.

Скована от студа, възбудената до краен предел хилядна тълпа се люшкаше в унисон с океана. Тълпата замря късно следобед, когато, изплували от мъглата, прясно боядисаните, разкривени по детски букви, вече се четяха, та макар и недотам отчетливо, на фона на олющения корпус: “Долу Негово величество!”
Тишината стана още по-тягостна, след като всеки за себе си установи, дори в мъглата, че по палубите на призрачния плавателен съд няма жив човек. Върху палубите стърчаха само губещите се в гъстата мъгла мачти, някои с пречупени върхове, а под върховете им бурята вееше без посока, раздърпани, провиснали, като мръсно бельо корабни платна.

Тишината бе неправдоподобна.
Призрачното чудовище бавно се натаманяваше в неголемия, но достатъчно дълбок залив.
Нямаше помен от кораба, който преди единадесет години всички изпратихме с хиляди почести и залпове - мислеше всеки един от мръзнещите на кея.
Мъглата постепенно започна да се отскубва от залива, като отнасяше воала на догадките със себе си.
В същото време за всеобщо учудване, след като мъглата остана само един досаден спомен, очите на всеки застанал на брега гражданин се отвориха за нещо неочаквано, несъществуващо дори в най-желаните сънища. Измежду оглозганите от ръждата метални части и гнилите дъски, в компанията на дървоядите, от каютите и порутените парапети, дори по мачтите и въжетата се спускаха или се виеха нагоре какви ли не причудливи южни растения. Насред палубите се полюшваха клони на непознати, нискостеблени палми. Между главозамайващите с красотата си цветя от жълто-оранжево до червено и от лилаво до синьо въртяха глави, подобни по цветност гущерчета. С още по-шарена окраска по увисналите между мачтите въжета деряха гърла в рефрен качулати папагали: “Долу Негово величество! Долу Негово величество! Долу Негово величество!”

Леденият вятър не спираше да свири смъртоносната си песен.
По върховете на мачтите, притаявали се досега сред разръфаните с пришити стотина кръпки корабни платна, подскачаха като скакалци дребни маймунки. Усукали на примка опашките си около въжетата, те висяха надолу с главите, превъртаха се, хванати само с едната си лапа, като някои най-ловки гимнастици. Плезеха се на армията посрещачи, храчеха по човешки, после с дълги отскоци разменяха мачтите си.
Това пиршество на юга не бе за дълго. В началото страхливо и тук-там на участъци, после спонтанно и безвъзвратно листата на растенията се свиваха и пожълтяваха, след което побеляха от ледени кристалчета. Животинската твар се гърчеше в конвулсии, като едно по едно птици и животни се откъсваха от своите убежища и тупваха вледенени върху палубите.

Някои граждани от недоумяващото множество започнаха наново да броят мачтите, усъмнили се в достоверността и състоятелността на бързо сменящата се гледка.
Седем са, седем са мачтите - уточняваха хората. Това е корабът, това е - допълваха обнадеждени други.
Корабът пъплеше със сантиметър в час, при това с видим крен - силен наклон на едната си страна.
Когато ветроходът, воден от невидим капитан, се блъсна изненадващо приемливо о каменния пристан, от народа за кой ли път се изтръгна дълго нестихваща въздишка, породена от състоянието на развалината, извисила се току над главите им.

Понеже кренът бе откъм пристана, пустошта по наклонените палуби бе сервирана като на длан. Отчетливите детайли по плавателния съд, загадъчната мистериозна тишина провокираха и без това изостреното любопитство на множеството. Нещо повече: наклонът на долната палуба се бе изравнил до милиметър с нивото на кея, тъй че народът на града държава безпрепятствено се юрна като подгонен да превзема плавателния съд, да търси своите близки и по-далечни роднини. И най-важното - да намери придобитите съкровища.
Дъските на палубите една по една започнаха да се продънват, трюмовете поемаха къде поединично, къде групово разярената тълпа. От тълпата каюти, игрални салони и трапезарии пращяха по шевовете, въжените стълби се късаха като конци.

Когато и последният поданик на града държава прекрачи парапета, кренът на кораба чудовище напредна достатъчно и под напора на многохилядното множество увеличи ъгъла си, стотиците изгубили равновесие хора задращиха по изгнилите дъски на палубата, плъзгаха се по тях, премятаха се и с крясъци и зловещи гримаси цопваха в ледената бездна.

Там водовъртежът около потъващия корпус ги скриваше завинаги.

След като долната палуба загреба вода, седемте дебели мачти натежаха съвсем и бавно, бавно полегнаха върху кея, завладяха с дължината си опустялото пристанище.

Още на следващата секунда стана нещо невиждано. По седемте мачти, станали мостове от потъващия кораб към сушата, пъплеха, отпърво бавно и плахо, като се оглеждаха, ослушваха, святкаха с мъничките си очи, душеха въздуха добре охранени плъхове. По някое време възпълните сиви същества се окопитиха и амбициозно, боричкайки се весело помежду си, напредваха към сушата. В същото време пухкавите животинчета се закачаха, а други игриво въртяха опашки и лукави очички. Предугаждайки светли бъднини, те цвърчаха в захлас, дори предприемаха краткотрайни любовни игри.

Скоро плъховете заеха цялото площадно-пристанищно пространство. И без да се суетят, без видима команда неканените гости се юрнаха нагоре към града държава, душеха въздуха, лишен дори от най-оскъдна миризма на чесън, на мариновани туршии или печена риба.

В същото време новодошлите равномерно се разпределяха по улици, къщи и квартали, по булеварди и площади, по мазета и тавани, по кладенци и канали.
В движение плъховете доброжелателно избутваха най-достойния от тях към двореца. Невероятно бързо, пъплейки нагоре, те съставиха и обкръжение, дори правителство. Потупвайки по рамото новото величие, поданиците почистваха козината му, даваха наставления, сервилничеха. Пожелаваха му ползотворна работа, здраве и дълъг живот.

След броени минути камбаните над града държава прогърмяха тържествено.