Панко Анчев

1.
За разлика от западноевропейското Българското възраждане започва, развива се и приключва в основни линии в условията на иноверско робство, липса на аристокрация и твърде слабо проявление на буржоазно-капиталистическите икономически отношения, в които трябва да се роди и главният носител на ренесансовия дух - буржоазията.

Т. нар. „буржоазия” в значителната си част принадлежи на поробителя и през ХVІІІ век, в чиято втора половина датираме началото на нашето възраждане, можем да я видим много повече в големите градове на Османската империя, но почти е незабележима по българските територии.

Българските търговци, лихвари и занаятчии, измежду които се формира и националната буржоазия, са част от икономиката на империята и не са в състояние поради своята скромна икономическа сила и енергия да образуват около себе си ядрото, от което да произлезе и националната българска буржоазия. Понеже не са много и местата из българските земи, които са благоприятни за модернизирането на стопанския живот сред българското население.

Процесът обаче се развива все по-интензивно, макар и с преодоляването на най-различни трудности, които обстановката в Османската империя поставя пред него. Много са факторите, които го стимулират и правят необратим и неудържим.

Европа живее по друг начин и е невъзможно да не влияе положително и да не дава импулс и пример за подражание на българите. Подражават тези, които имат досег с Европа било като търговци, било в друго някакво професионално проявление, посещавали са я и са чели вестници или книги на някои от европейските езици.

Идеите обаче преминават всякакви граници и не винаги е необходим пряк контакт между хора и култури, за да достигнат до мястото, в което ги очакват с нетърпение. Така става и през Българското възраждане.

Българското възраждане започва с написването на „История славяноболгарская”, но е очевидно заченато по-рано, за да бъде възможно да се появят хора като преп. Паисий Хилендарски, в чиито глави да узрее идеята за националната държава.

Такива люде е имало без съмнение в Хилендарския манастир в Света гора, а и в другите атонски манастира. Те са обсъждали тази идея, развивали са я и са уточнявали до най-малките подобности, за да може преп. Паисий да й намери най-точния словесен израз в своята велика творба.

В самата България също е имало вече нейни радетели - иначе нямаше да разберат творбата и охотно да я преписват и я използват в своята проповедническа работа.

Буржоазията може да се появява бавно и бавно да се увеличава нейният състав, но това не пречи българите да се обуржоазяват, придобивайки буржоазно съзнание, и да се държат като хора на модерните времена - най-малкото в идейно отношение.

Буржоазното съзнание не е класово, а е съзнание на определен начин на живот и мислене, мироглед, поведение, идеология. Когато то стане привично, човекът се превръща в личност и скъсва с религиозното съзнание и средновековния начин на мислене и поведение.

Буржоазният човек мисли националистически; той има съзнание за принадлежност към това ново образование, наречено нация. Нацията замества религията и вярата в Бога, които през Средновековието го правеха част от здрава и надеждна общност.

Вътре в нея той се чувстваше сигурен и защитен. Там той беше близък с хората, които вярват в неговия Бог. Чрез вярата той принадлежи на рода и феодалната единица, на селото. Той се идентифицира най-напред като християнин, а после и като принадлежащ на общностите, в които живее. Но и тези общности са християнски - иначе не биха могли да бъдат негови!

Буржоазната епоха обърна този модел. Разколебаната вяра и рационализирането на съзнанието, което приема и оправдава познанието на истината единствено върху опита, а не върху вярата и религията, намират нови опорни точки и принадлежности, чрез които човекът да се идентифицира и съществува.

Формирането на нацията бележи разширяване на земния кръгозор на човека, неговото излизане из затворения кръг на предишното съществуване; то е преодоляване на разстояния и сближаване в родство по кръв на хора, които не се познават взаимно, не се виждат постоянно, намират се далеч едни от други.

Те вярват в един Бог, защото са родствени по кръв. Това, което е станало, е изключително важно за бита на буржоазния човек. Модернизирането и индустриализирането на стопанския живот, т. е. превръщането му в икономика, която произвежда блага за всички и всички би трябвало да имат възможност да се ползват от тях, изисква други сили на сцепление и друго съзнание за общност. Градът става територията, която го приютява най-удобно и му осигурява и надеждност, и свобода, за да живее според желанията и потребностите си.

Нацията създава друг тип държава - националната, която се различава от феодалната или античната по това, че е държава на „всички” граждани, на буржоазните хора, а не на определен владетел. Тя не е съставена от „феоди”, а именно от граждани, които притежават еднакви права и са равни пред закона. Те сами избират кой и по какъв начин да ги ръководи и управлява.

Този модел се утвърждава и в българския свят. Това става доста по-късно от Западна Европа и по-бавно, но все пак достатъчно уверено. Ала не и равномерно по всички български земи в Мизия, Тракия и Македония.

До Освобождението дори виждаме как България и българите живеят в различни епохи - именно заради неравномерното протичане на процесите на обуржоазяване на българина и създаване на българската нация.

Причината очевидно е иноверското робство на западащата полуфеодална османска империя, която се съпротивлява чрез държавния и икономическия механизъм на новите тенденции, пречи на тяхното проникване и практическото им приложение и проявление.

Различията между отделните райони са толкова големи, че се създава впечатлението за съществуване наистина в две различни епохи. Това са го виждали и водачите на национално-освободителната революция.

Те са страдали от пасивността на народа и са призовавали той да бъде „събуден” от вековния сън, за да види новите реалности и осъзнае робското си положение.

Причината обаче не е била в народа, а в обективно съществуващата обстановка и неравномерността на обществено-икономическото и политическото развитие на българския свят.

2.
Проблемът за формирането на нацията и националното съзнание е почти само маркиран в историографията, а не е изследван подробно. Понятието „нация” е твърде абстрактно и трудно определимо, за да бъде поставено в центъра на задълбочени проучвания, които да проследят интензитета и продължителността на процеса на нейното създаване, както и той да бъде детерминиран в неговото начало, възход и окончателно приключване.

Трудно е да се намерят преки и надеждни факти, които да послужат като доказателства за една или друга теза. Никой не оставя документи, че участва в процеса на обособяване на нацията или за неговото приключване. Ала остават достатъчно „следи” в литературата, бита, документите, които трябва само да се прочетат по друг начин, за да се свържат с изследването на процеса, за който тук става дума.

Литературата е най-достоверният свидетел и изразител на процесите и явленията в историята и на нея винаги можем напълно да й се доверим. Стига, разбира се, да я изучаваме като такова свидетелство и изразител.

За да я изучаваме с тази цел, е необходимо да умеем да я четем по друг начин - не само в нейните открити сюжети, теми, словесни конструкции, в духа и идеите, които носи и изразява.

Преп. Паисий пръв поставя проблема за възстановяването на българската държава, след като четири века българите са живели под чуждо владичество и са забравили дори кои са, какво са имали и каква могъща е била тяхното някогашно царство.

Но той извежда този проблем пред „българина”, пред „рода български”, които трябва да го откроят и възприемат като важен, за да го разрешат. Необходима е преди това българите да се осъзнаят като различни от другите народи и особено от гърците.

Те знаят, че са различни от турците, защото вярата им е различна една от друга. Но не и от гърците, които са като тях православни християни. Разликата е достатъчно значима и непреодолима, за да бъде напомняна.

Тя държи далеч един от друг българския и турския народ и е невъзможно те да се сближат дотолкова, че да се слеят в едно. С гърците обаче е различно. Защото и за тях, и за нас вече не е достатъчно да се определяш като православен християнин.

Тази идентификация вече е слаба и несъществена за буржоазния човек, за да предпази българите от опасността да бъдат погълнати от гърците, които вече се опитват да го направят.

Гърците са по-напреднали в културно отношение, по-образовани; те имат съзнание за своето превъзходство, основано на богатата им история, могъщата им някога държава, на училищата, които са създали и на националното си съзнание.

Те се хвалят със своето минало, защото то набляга на различието им от тези, които са по-малко образовани, културни и достойни. Няма значение, че тези народи са също православни, изповядват една и съща религия, вярват и служат по един същ начин на Бога, понеже Църквата им е една и съща.

Преп. Паисий подчертава това различие, но заявява, че то не е в ущърб на българите, както гърците им натякват. Различието, което в историята, а и сега е преминало във вражда и заради което са се водели войни, е стародавно.

Българите обаче няма от какво да се срамуват - просто са длъжни да познават историята, в която има достатъчно факти, опровергаващи гръцките хвалби и надменността им. А е казано от св. ап. Павел, че „Няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28; срв. Кол. 3:11). В Иисус Христос всички са едно и различията, които безспорно съществуват, не са съществени и не бива да се подчертават.

Но през втората половина на ХVІІІ век това вече не е така. И преп. Паисий се обръща към своите братя българи с призива да не вярват на това, което гърците им говорят. Кои гърци говорят това? Свещенослужителите, йерарсите, духовниците, образованите, които отдавна са се отделили не само като различни от нас, но и като превъзхождащи ни. В тяхното национално съзнание ние не сме „едно в Христа Иисуса”.

Случило се е нещо изключително важно и съществено, което свидетелства за радикална промяна в идеите и представите на българина. Сблъскваме се с нов тип мислене, защото общественото съзнание се е променило!

„История славяноболгарская” потвърждава това различие, съгласява се с него и дори го възхвалява, но подчертава, че то е резултат от историческата ни съдба и от коварството на тези, които ни определят като „по-долу от себе си”.

В миналото не е било така - дори е било обратното и това трябва да се знае и помни, да ни дава самочувствие и ни окуражава в усилията ни и ние един ден да имаме своя собствена държава. Да имаш своя държава означава, че си народ свободен, развит, образован, културен, равностоен на европейските. Но това е извоювано право, а не дарено по милост и снизходителност.

Българският свят е навлязъл в нова действителност и започва да наглася своето съзнание към нея. Преп. Паисий разказва за славните български владетели от миналото, но аналогията с това минало е само в голямата идея, а не в подробностите от нейното осъществяване.

Българите са длъжни да знаят нещо съществено за себе си, за да възбудят отново достойнството и съзнанието си за значимост. Подразбира се обаче че новата българска държава не може да е като средновековната.

Тя ще бъде нещо различно. Средновековната се владее от един владетел, който я ръководи и олицетворява. Сега тя трябва да е на всички. Преп. Паисий не се впуска в подробности, защото и на него не му е ясно каква ще е тя.

Пък и не е още необходимо да се разсъждава за нейния модел и за пътищата, по които ще бъде създадена. Сега е важно да се знае и помни, за да не се срамуваме от себе си.

Затова и именно преп. Паисий Хилендарски е началото на Българското възраждане!

3.
Преп. Паисий Хилендарски мотивира и борбите за църковна независимост, които ще започнат през второто десетилетие на ХІХ век. Преди да започнат обаче е необходимо националното съзнание да укрепне и нацията да се оформи в по-висока степен.

Сега е само началото и продължението показва особеностите на българския модел на Модерната епоха, т. е. на българското възраждане и формирането на българската нация и българското национално съзнание.

Св. Софроний Врачански и преп. Паисий Хилендарски са съвременници, но са толкова различни един от другиго, че наистина представляват два етапа в ранното ни Възраждане и в развитието на новата българска литература. Св. Софроний е илюстрация на сложността и дори драматичността на тези процеси.

Той е духовно лице, йерарх, църковен писател от средновековен тип. Неговото творчество е изцяло свързано с богослужението и проповядването на православната вяра.

Той го създава ревностно и с присъщо на християнина подвизаване и вдъхновение за прослава на Бога. По нищо не личи, че именно св. Софроний ще бъде един от най-големите писатели на новата ни литература, изразител на новото обществено и личностно съзнание.

„Житие и страдание” не е писана като литература, а като лична изповед на български епископ пред румънския митрополит Доситей. И няма как да бъде друго. Защото по времето на св. Софроний (т. е началото на ХІХ в.) литературата още не е прекрачила границата на Средновековието, а писателят още е само Божий служител, а не изразител на личните си преживявания и вълнения.

Ако св. Софроний беше писал своето „Житие и страдание” като литература, той щеше да се изрази по друг начин, а не както е тук - просто и на говорим български език.

Литературата все още е съчинение, което не пресъздава живота, не го описва, а го представя като изпитание на вярващия и подготовка за вечния живот. А св. Софроний разказва случки.

В литература го превръща публикацията на творбата в ръкописния сборник „Изповедание на трите вери” и особено във в. вестника на Г. С. Раковски „Дунавски лебед”, бр. 55-61 от 17. Х. - 1. ХІІ. 1861 г.

Св. Софроний разказва много драматични, трагични и смешни истории, ала най-важното му свидетелство според мене е за осъзнатото различие на българина, от което произлизат всичките му неприятности.

Той го осъзнава и подчертава. Но не се изпълва с гордост и радост, макар че и не се гърчее, за да се спаси от страданията и несгодите. Достатъчно му е да отстоява с хитрости и изобретателност, но и с молитви, това свое различие.

Българинът е роб на турците и те прилагат правата си над него като към добитък, макар че от време на време проявяват и милост и човещина. Българинът не протестира, а само страда, кае се и се чуди как да се избави от неволите.

Картините, които св. епископ рисува, са покъртителни. Навсякъде безредие, смутове, размирици, несигурност както за българите, така и за обикновените турци. Всички са подложени на премеждия и страдания. Животът е страдание и преодоляване на безброй изпитания и нещастия. Никакъв героизъм няма у този Божи човек, а само смирение и изобретателност.

Св. Софроний описва материалния живот, своя бит и премеждията си. Той е архиерей, но живее като всички и дори по-зле, защото санът му го прави по-уязвим.

„Житие и страдание грешнаго Софрония” влезе в литературата като образец на произведение , писано на говоримия език. То повлия по-сетне върху формирането на книжовния език върху основата именно на говоримия, а не на черковно-славянския език.

Видя се, че така литературата придобива повече изобразителни възможности, става по-разбираема и е способна да изразява всякакви състояния, настроения и чувства. Защото говоримият език е богат на нюанси, лексика, изобразителни възможности.

Малко по-късно архм. Неофит Бозвели ще въведе образа на майка България като свят образ на родината, измъчена, страдаща, останала без сили, но знаеща и помнеща миналото.

Мати Болгария оплаква себе си, за да събуди жалост и готовност за действия у своите синове. Тя се мъчи да им внуши, че вече не е достатъчно да знаеш кой си, от къде идваш, какво е миналото ти; сега си длъжен да отстояваш своето национално право на съществуване и пребъдване.

Това е нова степен на националното осъзнаване. България не е само минало, но настояще и бъдеще, за които трябва да се води борба с потисниците и враговете. Архм. Неофит ги посочва конкретно - гръцките духовници и техният патриарх.

Страданията на Мати Болгария са силите, които трябва да отворят очите на синовете й, за да се осъзнаят като нейни деца и заживеят от тук насетне с това самосъзнание.

Защото страданията са причинени от хора, които са различни от тях. Няма кой друг да спре посегателствата над нея освен тези, които произлизат от утробата й и са длъжни да я бранят и утешават.

Антигръцката линия е силно прокарана в тази забележителна творба на ранното ни Възраждане. Тук се проявява открита враждебност към гръцките духовници и константинополския патриарх, която не подобава на един православен монах.

Но този монах вече е отворил борбите за църковна независимост, в които трябва окончателно да се утвърди българското самосъзнание и българската нация.

4.
Г. С. Раковски е името, с което Българското възраждане преминава в нов етап от своето историческо протичане. Раковски е новият тип личност, новият начин на мислене, новото съзнание за себе си, обществените дела, национално-освободителната революция, предназначението и служението на литературата, утвърждаването на нацията и националното съзнание.

Той е българският ренесансов гений, дал силен тласък на българската история. Благодарение на него тя придоби нов смисъл, а народът и човекът започнаха да я осъзнават като неотвратим процес на прогресивно развитие.

В същото време той осмисли мястото на българите в историята и доказа основанията им да прилагат в своя полза т. нар. „историческо право”, като им преодстави солидни научни и политически аргументи и доказателства в полза на претенциите им.

Г. С. Раковски е в пълна мяра истински буржоазен човек с буржоазен ум и начин на мислене. Той е свободен гражданин (именно гражданин!), възприел като свое лично достижение правото да бъде свободен, равен на другите и готов да служи на идеали и политически принципи.

Михаил Арнаудов го нарича „еготист”, т. е. човек на егото, на личното аз, на самочувствието и съзнанието за превъзходство и незаменимост (Вж. Михаил Арнаудов. „Раковски и „Горски пътник”, из историята на българското литературно възраждане”, в „Сборник на българската академия на науките”, кн. ІХ, клон историко-филологичен и философско-обществен”).

Това е типично буржоазно качество, което през Средновековието бива осъждано като грях, защото е породено от суета и гордост. Но сега е добродетел, позволяваща да преценяваш самостоятелно живота и да гледаш на всичко около тебе като на конкретни хора, земи, планини, събития. В тази конкретност се разкрива и другият мащаб на света, възприеман от новия човек.

Нови са измеренията и на българския космос!

Не само българският народ има своята история, която всеки българин трябва да познава и да се гордее с нея, но и отделният човек е личност с биография и история, които го са го формирали и са му дали мястото сред другите хора.

Личността е всичко, което носи в себе си: чувствата, преживяванията, взаимоотношенията, мислите, политическите възгледи, но най-вече (както се очаква през Възраждането) любовта към отечеството и готовността да се бори за свободата му.

У Раковски има и още нещо, което, ако не се среща са първи път в новата ни литература, то поне е най-отчетливо изразено и показано у него - носталгията по отечеството, когато човек е в чужбина. Отечеството е родното място, но и цялата българска земя! То е мило и незабравимо и е като жив човек, с когото раздялата е трудна и мъчителна.

В „Горски пътник” Г. С. Раковски среща на едно място представители на различните краища на отечеството, събрани да станат хайдути и отмъстят на поробителите и насилените, но и да подбудят към борба многострадалния народ.

Първата среща на участниците в четата е самопредставяне на хайдутите, но и самоидентификация чрез мястото, от което те произлизат. Дванадесет души идват от дванадесет различни района, намиращи се големи разстояния един от друг, със свои обичаи, култура, говор.

Всички са български! Всички страдат, защото са български. Но и във всичките живеят смели и храбри момчета, готови да пожертват живота си и пролеят кръвта си за свободата.

Нацията се оформя по класическия образец за всички европейски нации. Отделните области се обединяват от едно съзнание и едно общо чувство на принадлежност към големия български род, а не само на родното село или семейството, майката, бащата, братята или сестрите. Семейството и родът сега е целият народ! Този вид родство е нацията.

За да се обедини по този начин, е необходимо особено съзнание, което преодолява различията и може да събере в едно абстрактно цяло хора с родство „по дух и кръв”. Това цяло се е превърнало в българска нация почти окончателно в средата на ХІХ век.

Казвам „почти окончателно”, защото все още му липсва най-важният спояващ елемент: книжовният език. Езикът е български, ала е говорен в особеностите на съответната езикова област. Различията не са съществени, но за нацията са недопустими.

Затова е и толкова активна работата по формирането на националния книжовен език. Г. С. Раковски е един от най-активните участници в тази работа. Той изследва езика теоретично и в исторически план, а в творчеството си предлага своя модел за него.

В поезията си и специално в поемата „Горски пътник” Г. С. Раковски предлага своя версия на книжовния език. Според него в неговата основа трябва да бъде старобългарският или черковно-славянският, за да се подчертаят стародавните традиции на литературата ни и да се отграничи литературата от битовия разговор.

Защото тя е възвишено творческо дело, което не може да бъде вулгаризирано и да произлиза от битовото ежедневие, за да се пише на говорим език. През Средновековието литературата е следвала това правило и е постигнала изключително висока художественост и изящество на изказа.

Езикът на „Горски пътник” не е „език на Г. С. Раковски”. В публицистиката си той пише на друг език, а никой друг не говори и пише на него. Това е почти изкуствен език, създаден специално за демонстрация на концепцията на писателя.

В него се чуват интонации от различните български езикови общности с преобладаващото присъствие на старобългарския (черковно-славянския).

Моделът на Г. С. Раковски за единния български книжовен език разрешава споровете около другия модел, при който основата е говоримият език, за преобладаващо при фонетиката или морфологията участие на едни говори за сметка на други. А такава дискусия се води твърде усилно по онова време, при която се търсят логични аргументи в полза на едни или други езикови общности.

Концепцията на Г. С. Раковски се оказва обаче трудна за осъществяване при липсата на образовано аристократично съсловие, което да владее и си служи с архаичния език, да пише литература на него.

Той изисква други естетически критерии, друга интелектуална нагласа, възможна единствено в образовано общество. Друга трябва да бъде тогава и системата за езиковото обучение, а тя е непосилна за средата, в която се намира в зародиша си българската нация.

Могъщата интелектуална фигура на Г. С. Раковски се стреми да обхване и изрази същността на българския национален гений с неговите натрупвания през цялата историята от съществуването на българския свят.

Това е възможно единствено при новото състояние на националното съзнание и изобщо на високата степен в развитието и утвърждаването на българската нация.

Тя не се задоволява с обща оценка на своето минало, а има нужда да знае всичките подробности за себе си и то не само ония, които пряко я възхваляват, но и които я показват като задълбочена, зряла, умна, уредена през цялото си съществуване.

Такава я изучава и Г. С. Раковски. Изследванията му върху историята на българския език или върху българското обичайно право, зафиксирано в българските народни песни и умотворения, за българското законодателство през Средновековието и др. са не просто заради необходимите аргументи в подкрепа на тезата, че миналото ни е било славно и че то ни дава основание да имаме и днес свободна държава.

Те са заради потребностите на националния ум да навлиза в дълбините на знанията за себе си, за да ги използва като необходим социален и национален опит и върху него да изгражда настоящето и бъдещето си.

Г. С. Раковски наистина е друго равнище на националното съзнание.

5.
Съществен момент в оформянето на българската нация и националното съзнание е засиленият интерес към фолклора. Първоначалната подбуда за издирване и събиране на това народно богатство идва повече от интереса на чужденците - особено на руснаците.

Учени-слависти като Юрий Венелин (той издава през 1829 г. своя забележителен труд „Древные и нынешные болгары”), като сърбина Вук Караджич молят просветени българи да записват народни песни и им ги изпращат.

Издаваните в Русия и Европа сборници с фолклорни творби подкрепят агитацията в полза на нашето освобождение, защото доказват високата степен на интелектуалното и естетическото ни развитие.

Българите са не само живи, но и създават неповторима красота чрез словото си и с всичко, до което се докосне техният изключителен талант. Благодарение на това внимание отвън и българските интелектуалци започват да обръщат внимание на фолклора, който не са забелязвали.

От двадесетте години на ХІХ век българският ум започва да изучава себе си. Това е безспорен знак за новото състояние, в което се намира. Най-напред той открива себе си на различни места. Там той мисли по един и същ начин, установява едни и същи морални и нравствени ценности, борави с едни и същи категории и език.

Хората живеят отдалечени едни от други, но това не е отслабило родството помежду им, защото е скрепено не само с кръвта, но и с ума, начина на мислене и езика. Те имат обща история, но и еднакво настояще. Битът им е сходен, защото общественото им устройство е по едни и същи правила и норми.

Затова и в народното творчество се срещат едни и същи сюжети, мотиви, герои. То е практически едно и също по всички територии, където живеят българи.

Фолклорът се издирва, записва и издава не толкова за да се запази за потомците - той и без това живее вечно като устно творчество и се предава от поколение на поколение, а за да може да се изучи като проява на художественото съзнание на българите и като система от правила, норми и закони на българския бит.

Г. С. Раковски пръв започва да го изучава по такъв начин - особено сватбените песни и обредите. Амбицията му е да докаже, че българите имат свое добре уредено законодателство още преди официалното християнизиране. Т. е. отпреди ІХ век, когато цар Борис покръства българите и въвежда християнското законодателство като официално в държавата.

Когато един народ е създал своя правна система, регулираща строго и безотказно човешките отношения, той е високо културен, развит, образован. Фолклорът показва, че дори и законите и правото като система да не са записани и подредени, действат безотказно и по справедливост и морал. Защото народът ни е притежавал високо правно съзнание.

Всъщност, правното съзнание, когато е изработило достатъчно ясни, отчетливи и действени правни норми, е знак за висока степен на обществено устройство, разпределение на властите и способност да регулира вътрешните проблеми и противоречия. Това иска да представи на своите съвременници Г. С. Раковски.

Но от друга страна той свидетелства за един много важен момент във формирането на българската нация и на нейното съзнание. Българската нация се подготвя за своята национална държава и търси собствени традиции, които да приложи в бъдещото си устройство.

Без такива традиции тя няма да е жизнена, устойчива и активна в предстоящото битие. Държавата ще се устройва от нацията и обществото, а те са длъжни да бъдат готови за това.

Очевидно е, че националното съзнание и българският ум мислят за тези неща, подготвят ги, изясняват ги. Провежда се грандиозна по мащаб подготвителна работа, която помага за съзряването на националното съзнание, а от друга - дава на нацията възможностите, чрез които тя след време ще извърши дълбокия исторически поврат и ще бъде готова за него.

Разбира се, и до началото на Възраждането българите са имали своето правно съзнание, което са прилагали, както подчертава и видният историк на правото Михаил Андреев в своята книга „Българското обичайно право”, С., 1979, „в областта на семейното, имущественото право при наследяване, санкционирало е и провиненията срещу установения ред по пътя на съдебния процес”. (стр. 74).

Но чрез Г. С. Раковски формиращото се национално съзнание осмисля по новому това право, за да извлече из него основания за характера на новото обществено устройство и неговата защита от посегателства и нарушения на реда и нормите.

Великият писател и мислител събира националното богатство, за да го използва в съзиждането на бъдещето. Г. С. Раковски е качествено ново състояние и равнище на българския ум и на подготовката за национално-освободителната революция.

Не е случаен научният интерес на Г. С. Раковски, а и изобщо на Българското възраждане към държавното устройство на средновековните български държави - и особено към съсловното деление и взаимоотношенията между съсловията, към държавната йерархия и отношенията по вертикала на държавната власт.

Наблюденията и изводите му са, че българите са устройвали държавата си като демократична, като са избягвали йерархическите подчинености, които биха провокирали напрежения и подчертавали някаква унизителна зависимост. Този принцип трябва да влезе в устройството на бъдещата национална българска държава, понеже е справедлив и съответства на духа и характера на българския свят.

Поразително е колко задълбочено и научно обосновано прави Г. С. Раковски изводите за българското историческо минало и колко умело очертава всичко онова от него, което представлява ценни традиции и необходимост да бъде заложено в бъдещото устройство на българския свят.

Това бъдеще придобива именно с Г. С. Раковски оформен вид, обоснованост и перспектива да бъде осъществено. Националното съзнание се е изградило на достатъчно висока степен, за да може да прогнозира, но и да конструира модерното настояще и бъдеще, да представя модела на едно реално общество и държава, които много скоро ще бъдат създадени.

От тук насетне можем да говорим за почти оформена нация и проявяване на национално съзнание у българите.

Започва нов етап в българската буржоазна и национално освободителна революция.

А това означа и на модерната българска литература.