Иван Странджев

***

Все по-често сънувам,
че пътувам за някъде.

ВЪЗДИШКА

на Албена и Красимир

Как ще кажа, че полегнал с мислите си,
върху седем хълма съм живял!
Пада слънцето във гърлото на най-далечния,
там, където вечер те е страх дори да мислиш, че си минал,
пада и във вътрешния двор на „Ламартин”,
на върха на кулата с часовника
пръста си убожда,
пада с топлината на въздишките от камък,
пада,
пада
и градът прелива от безоблачни момичета…
Колко ли слънца минават денем тук?!
Совата на времето прелита и припада
върху шапка на Златювата къща.
Мислите ми бавно се протягат - Пловдив е!
Можеш в него всичко да си мислиш
и да си измисляш,
можеш да си ти и да не бъдеш
- никой няма да познае.
Толкова градът е вечен,
светъл и безгрижен,
толкова полето е заслушано във птиците,
че дори да минеш сам по пътя на живота,
няма сам да се почувстваш.

ПЕЙЗАЖ

Пролетта е нацъфтяла.

Пролетта на всеки поотделно
и на всички заедно.

Това е нарисувал Васко Стоев,
когато е тъгувал през нощта,
измъчван
от тайната на цветовете.
И зад рамото му някой е надничал.

Било е птица
или
Бог.

СЪН В ЗЕЛЕНО

Усмихвам се в зелено.
Как се въздига тялото ми
под свода хармоничен на небето!
В зелено съм -
не знам къде съм.
Не знам и за къде пътувам.
Само е зелено
като дърво,
перо от птица,
облак над тревата…
И толкова е хубаво,
че ще пристигна някъде -
къде ли?
И никой няма да ме чака.
Ще бъда сам,
по-сам от Ной,
със мен ще бъде
само това,
с което искам да живея.

ВЪВ ЕЗЕРОТО

Подпрял съм се върху водата
и виждам,
че дъното й е небе
със облаци
и плуващи звезди.

Дълбоко е
нагоре
и
надолу.

Къртичината бяла на косата ми
стърчи над равното.
Дали показва плитчините
или е само полъх
от отлитаща душа, която
пътя си избира?!

ЗА МИГ

Искам да премина линията, след която мога
да чуя как земята предродилно диша
набъбнала от плод,
да вдигна слушащите шепота на вятъра глухарчета
в небесен облак,
да сляза в най-високото - на реката в бистрата вода,
да се надбягвам с катериците оранжеви по клоните на ореха…

Тук спокойствието ми расне като камък.
Дори змия във камъка се гали.
Тук само ставам цял - под слънцето и над водата.
Лилавият глас на къпинака чувам,
птиците разбирам,
но криле не ми поникват,
а избухва тишина.
Оставете ме за миг
да поздравя приятелски
цялото във тръни и във кал
магаре
върху хълма.

РАЗСЪМВАНЕ

Среднощ. Светът е пълен с тайни.
През храстите
прелитат като метеори
на катерици рижите опашки:
къде ще спрат,
какво ги гони! - Тайна.

Премигванията на бухала приличат
на шифър с непознати знаци -
с кого ли разговаря,
кой ли вика! - Тайна.

Любовните валдхорни на елените
донасят отдалеч
звук, пълен със желания:
начало на любов
или на смърт е? - Тайна.

Минават, като бавни облаци,
среднощните войници на надеждата
с подпухнали очи, разгърдени, безреди
и копчетата им метални
върху небето святкат -
къде ли ще се спрат,
кого ли ще отминат? - Тайна.

След миг,
разкъсана от кукуригането на петлите,
на мрака дрехата ще падне
зад билото на хълма.
Ще я последва
сипкав кучи лай,
топуркането на овцете
в чардаците над пътя,
въздишката на вятъра…
И бледото лице на утринта
ще се покаже, върху бузите със руж,
тепсията на слънцето ще се изтърколи
върху корема на отсрещния баир -
настава мир,
за всички
мир…

Светът е станал по-голям,
но сякаш
без тайните на мрака
е спрял
и си почива.

НЕ МОГА САМ

Изправен сред тревите,
наблюдавам
упражненията на птиците.
Опитвам се да ги повторя,
но цялата земя е вързана за нозете ми.
И ми тежи…
Дали преминалият вятър ще ме утеши,
или пък мъдростта на селското магаре
ще обясни
усилията ми смешни,
какво ли ще направи паячето,
залутано в стеблата
на сухия пелин?…

Когато искам
морето да прекрача
или вадата в полето,
когато искам
да полегна
във облака от аромати на цветята,
усещам как небето
с цялата си тежест
е вързано за раменете ми.
Рибите панически се крият,
пищят пчелите,
прелитат хищни водни кончета…

Във камъните влажни се препъвам
и потъвам,
и потъвам…

Дали ще ме спаси на гларус писъка,
или на жабата пъпчивото двуличие?…
Не знам.

Господи,
за времето,
в което ме запази жив,
всички чудеса ли пропилях.

РЕКА

Тя няма име
и конецът син
на тялото й
по никоя
от картите световни
не ще откриете.
Изтича
между камъните тъмни
и тревите
дъхът на бистрата вода;
изплъзва се
под моста дървен
и ръцете на перачките,
запретнали поли
като въздушни облаци;
бълбука под сърцебиенето
на паячето водно
и гласа на птиците -
изтича пред очите ми,
бърбори.

… говори си сама -
сама се слуша…

Стоя върху брега
загледан във водата,
и не е важно
дали реката е голяма
или малка,
дали за нея са се водили войни
или пък песни са измисляни,
щом мога заедно със нея
надолу да изтичам
и по-надолу,
и още по-надолу -
до морето чак,
при сенките прозрачни
на отдавна мъртвите,
при тайните
на преди мен живелите:
без-имен,
без-словесен,
до прозорците на очилата
пълен със море.

***

Твоите тайни -
да приличаш на пеперуда,
на зелен скакалец,
на дневна луна.

Всеки път ти си
чудо,
аз - самота.

ЛЮЛКА

Леглото ни е вързано за небето -
люлее се от вятъра на нашите въздишки,
плува като облак бял и пухкав,
а сянката му върху земята
прилича на езеро.

Толкова сме заедно,
и толкова сме разделени
както утрото от вечерта,
както водата от жаждата.

Колко е хубаво ти да си птица,
а аз - риба!
Гмуркаме се в дълбоките синевини,
срещаме се между земята и небето,
ти през цялото лято пееш,
а аз мълча
и ми е леко,
леко,
като перце от птица съм
или око на риба.

СЕДЕМ ЧАСА

Потрепват миглите на лилавия мрак
и като капчици тъга
зад тях звезди просветват.
Трепети!..
Изтича в тъмното
на прасковата розовата риза,
дими дървото
и към небето се изнизва
сякаш ангел
със криле от лятна пара,
а в дланта ми прилеп луд се блъсва:
свещена слепота на любовта.
Здравей и забрави!
Като безумни прилепи
се търсят устните ни в мрака.
“Да се целуваме!” - пищи спасението
между две сърца затиснато.
Да сътворяваш думите със пръсти,
с душата си да слушаш шепота на птиците
да се превръщаш във материя неясна…

Годините се стапят като зрели праскови,
приличат на връвчица сладка мед,
на капка щастие!

УЛИЧНА ПЕСНИЧКА

От големите й очи
паднаха две големи сълзи,
като есенен въздух прозрачни,
като птици самотни,
като преглътнат вик.
Бих искал да се удавя в тях,
да полетя във въздуха,
да се обърна със сърцето надолу
и да падам,
да падам
разперил
ръце.

Облаци и сухи листа по небето летяха.
Хора разхождаха себе си по ръба на земята.
Отсрещният хълм мълчеше като гранична зона.
В главата ми бръмчеше позната история:
не бях нито първият,
нито вторият,
някой бях…
или никой?!

Сигурно на прашинка приличам,
на причина приличам,
на песъчинка в бисерна мида.

От големите й очи
паднах ничком
преди да политна…

***

Целуваме се дълго -
малко е, малко е!…
Не ми достига
брегът на солените ти устните.
Езикът на морето облизва глезените ни,
изличава следите ни
и ставаме по-леки от въздуха,
по-леки от сърцата си…
Това ли е любовта?
Това ли е!

Пръстите на ръката ти
като бял дъжд
минават през съня ми.
Измиват кошмарите,
измиват се…
Избеляват като очите ми:
И виждам миналото си -
минава през площади, пълни с хора и цветя,
и музика,
и музика непозната…
Това ли е милостта?
Това ли е!

Дъщеря ми е далеч,
много далеч,
свети
почти на ръка разстояние
и още…
Не мога да я стигна.
/Господи, нека свети!/
Разменяме си SMS-и,
разменяме си празни букви.
Мълчат тревогата и надеждата -
две крила на чудна птица,
блъскат се в разстоянията,
блъскат се във висините…
Това ли е времето?
Това ли е!

Думите, с които си разказваме
познати и непознати неща,
думите, с които разказваме себе си,
думите, с които се храним,
или думите, когато мълчим…
Това ли сме ние?
Това ли сме!

… или всичко друго…
Всичко онова,
което…

СПОМЕН ЗА ПОЛЕ

Какво ли става с нивата от слънчогледи
склонили слънчеви глави
и пътя селски покрай тях?
С къпините избухнали в зелено
пред кичестите брястове
и времето заспало в нас и покрай нас?
Какво ли става
с политналата пелерина
на крачещото през полето лято,
с припадналите гласове на хора -
невидими и най-обикновени,
и стадото животни
вързани за прегорялата трева,
с ръждивото и безпризорно куче на следобеда
легнало замислено
пред манастирската врата?
Какво ли става!
Те бяха с нас!

В далечината,
към селото отсреща,
безшумно плува някаква машина,
камион или пък нещо друго,
нарамил златно облаче от прахоляк,
две-три забрадки бели,
вик или пък смях,
препъва се по хълма,
спира
и после пак…

Те бяха с нас…

Небето беше толкова огромно
и толкова безкраен погледът ми,
и светло беше на душата ми…

Пленителна обикновеност!
А ти си тръгваш, мила!

СЛЪНЧОВА СВАТБА

Как лесно се събличаш, слънчице!
С усмивка пада дрехата на мрака във нозете ти.
Какво ли ще се случи -
навярно ще позная само по лицето ти!

Като прохладно езеро за мойта жажда
ще се отворят устните ти алени,
ще ме накажеш със потъване безкрайно,
със самоудавяне.

Във вировете тъмни на очите ти
ще се премятат рибите на моите желания,
какво ще бъде времето в сърцето ми
ще разбера едва накрая.

Два пъстри шатъра, по-пъстри от небето
ще са ръцете ти над мен надвесени
и ще се стичат по коремите им блеснали
оранжеви и тъмни есени.

Ще се преметне като акробат живота ми
и трудно ще запази себе си под купола,
ще се разбие върху всички зрители
измислената истина.

Как лесно си отиваш!
Как лесно си отиваш, слънчице!
Покрива ризата ти всички хълмове
и идва мрак
във който ще прогледна,
че там където ти отиваш -
няма връщане,
че там където ме остави -
няма да ме има.

***
Прозрачна е измамата на твойте устни,
прилича
на избеляла топлинка през късна есен,
но не е като въздуха,
защото се повтаря.

Бих тръгнал по следите на сезоните,
но истината
ще е винаги във следващия.

САРАБАНДА*

/изпълнява се от вятър
и две върбови свирки/

Нощта е тъмносиня,
луната е червена.
На вятъра децата
се скитат над полето,
във клоните се крият,
надничат зад луната,
косите ти любима,
разресват край реката…

Нощта е тъмносиня,
и бледа е луната
когато във реката
нозете си потапяш -
две риби с гладка кожа,
два остри бели ножа
във пясъка забити,
в сърцето на водата.

Нощта е тъмносиня,
зад облак е луната
на свирки от върбите
щурците репетират -
две песни само знаят -
за смърт едната плаче,
а другата повтаря,
че любовта умира.

—————-

*Старинен испански бавен танц, който се е изпълнявал при погребения и други тъжни събития.

***

Септември си отива.
И колкото в душата ми да рови с пръсти
за сбогом няма нищо да открие -
градините на летните ми спомени са пусти.
Тополите се гушат в синята си голота,
водата на реката не е огледало,
крачолите на улицата свършват
на гробището пред ръждивата врата -
навсякъде е пълно с есен.

Във въздуха прехвърчат
подробности и думи
изтрити от живеене -
безсмислено жужене!

Светът е на привършване.

И не разбирам само
слънцето
зад гробището
или в гробището
пада.

ЕТЮД I

Да приберем къщата.
Под масата е пълно
с парчета взаимност,
намачкани думи
и слепи очевидности.
Паяжините на безразличието
висят в ъглите.
Стрелките на часовника пълзят -
шумът напомня хрипкав плач
на изгубено дете.
Нещо най-после правите заедно.
По-скоро прилича
на странни упражнения:
навеждате се,
загребвате от въздуха,
завъртате се на едно място,
гледате един през друг:
пълно е с празни стени.
Имаш чувството,
че някой отвън те вика.
На двора няма никой
и зад оградата,
и зад очите ти.
По улицата тича куче
с проскубана козина,
в прозореца на съседите
се мярва силует
- случайно е,
запомняш синята му риза.
Би трябвало да завали,
но не вали.
Някой те докосва по дланта -
там нищичко не е написано.
Под часовника тъмнее петно от време.

Толкова е чисто - като в лаборатория за вируси.

***
Ще чуеш изведнъж,
среднощ,
по улицата,
самотна музика
да преминава.
Среброто синьо на прозореца
ще трепне
и за миг,
ще се превърне в звук -
познат
и тъжен.
Какво да кажеш за живота си!
Отминали са толкова неща
преди да се родиш
и още
водите на небесните реки
след тебе
ще изтичат.
Преди да са се случили,
с красиви думи си наричал
всичките любови и надежди,
сега когато си отиват
ти трябва храброст,
за да повярваш в имената им.
Кажи им сбогом,
но не съжалявай,
цветът на дрехите им е различен,
различно е на спомена лицето!
Не си мисли,
че си измисляш!
Тръгни след стъпките на уличната музика -
танцува вечерта,
светът е същият
и друг -
и не е толкоз страшно
да се разделиш,
с което вече си отива.

ПОСЛЕДНО ТИ

И не любов,
аз обич мога да получа само:
да бъда жаден
на брега на езеро огромно,
да ходя гладен
във градини с плодове божествени,
с усмивка на лицето
под ударите на съдбата да треперя,
да се превивам от мълчание,
да стена…
Какво ще ме спаси -
мехурчето прозрачно на глухарче
залюшкано във синевата
или пък острието на перо от птица
разсякло сребърния въздух!

Как пада есента!

Какво остана
от мойто скъпоценно нямане -
годините!
Превърнах се в заможен и безсмислен,
със гърбица от минало
и поглед нямащ сили
да се пребори със далечината.
Отвъд е нещо много,
много
близо,
а тук е хладно,
вече хладно…

От планината слиза
последното красиво облаче -
прилича на измислица,
на обичка,
на божия сълза
върху ухото на баира.

***

Мога ли без теб
да заспивам,
да се събуждам,
да дишам,
по следобедното синьо небе
с молив в ръка да пиша,
да съзерцавам
в бавните часове на деня
планината,
дървото на хълма,
пътя,
да знам,
къде е началото на света,
и къде сърцето ми свършва.

Мога ли,
под нежните пръсти на мрака
да гледам как пада
на вишната роклята снежнобяла,
как на съседния двор вратата
ще изхлипа след вятъра
и приятел сърцето ми как прекосява.

Мога ли,
да прочета на реката думите сребърни,
пред танца на пеперуда
от радост да онемея,
мога ли
няколко объркани сънища да възпея
без птиците и дърветата да събудя,
мога ли
времето си да подредя
между цветята в градината
и в душата,
да погаля лисичката рижа с ръка,
да целуна белия вятър,
да се усмихвам,
да стена,
да се чудя на себе -
сякаш някой от горе думите ми изпраща?…

Мога ли без причина след това да умра
от теб само на една крачка?…

СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ

Вали върху земята нежен пух
от минали въздишки
и невъзможни обещания.
Прелитат непознати сенки.
Прелитат ангели
подобно сенки
и сенки
със криле на ангели.

От чаканото чудо
светът изглежда същия,
но леко потъмнял
и мъничко приспивен.

Ще може ли душата
да е свидетелство за нещо,
което не е преживяла?

Водата ли е спомен,
който свързва
като венчален пръстен
двата бряга на реката?

И ако няма смърт,
дали ще бъдем вечни?

Зад облак бял луната ризата си сваля
и цялата земя е вече слънчева!

СЪСТОЯНИЕ - I

Започвам да повтарям
думи,
жестове,
приятелства и спомени.
Погледна ли напред -
по-ясно виждам детството си
отколкото онова,
което вчера се е случило
или пък утре ще се случи -
кръгът затваря примката си…

Изглежда спомените разболяват.

Отпускам се в познатия уют
и до подробности е ясно
най-опасното
от всички приключения - бъдещето,
и мислите ми не жужат,
а като аспирини се разтварят в тишината…
Започвам да повтарям себе си
с надеждата, че се превръщам
в хълм или дърво,
в бряг на река
със място за започване на мост,
два-три квадратни метра
с изсъхнала трева в полето…
Все повече харесвам познатите неща:
пътя към дома - покрай реката, под кестените, после вляво,
ризата от вчера, с петното от презряла вишня, луната
и разправиите с жена ми.

След толкова години
какво ли има,
което още не е станало.