Тогава: на война като на война

Панко Анчев

Докато бе млад и силен, българският неолиберализъм умееше да се гримира и да се представя като умен, възпитан, добродетелен и благодетелен избавител от диктатури, тоталитаризми, идейни заблуди.

Той обичаше да поучава, че на бедния няма нужда да му се дава наготово, а трябва да бъде научен как да печели пари и постига успехи, за да се нахрани и напои охолно. И мнозина им повярваха и се поддадоха на сладките му лъжи. Тръгнаха и докъде стигнаха? До днешната всеобща простащина, бедност, мизерия.

Помните ли как изглеждаха в първите дни и месеци след промените в края на 80-те години новоизлюпените демократи, радетелите за пазарна икономика и „отворено общество”? Помните ли колко ошмулени и окъсани бяха тогава и какви станаха по-късно?

И как няма да станат, когато вече бяха призовани под новите знамена - същите тия, които преди се мъчеха да се харесат на „предишните”; същите, които теоретизириха с научен плам върху проблемите на социалистическия реализъм, образа на комуниста в литературата и как угоднически донасяха какво са чули и видели в писателските среди.

След като понапълниха джобовете си с пари, дадени им за да извършат „незабавната смяна на система”, те смениха козината, опериха се и се окуражиха, набраха смелост.

Щото по-рано системата им пречела; не ги приемали в Съюза на българските писатели, не ги хвалела критиката, редакторите им поправяли изреченията по цензурни съображения, не им давала да стават началници.

Благодарни на новите си попечители, ден след ден опорочаваха не само миналото от 1944 година насам, но и нацията, езика, литературата, духа, културата.

Тяхното естетическо мракобесие твърдеше, че културите са две, но едната, онази, която нарекоха „комунистическа” и неевропейска, трябвало да бъде унищожена, защото е обременена с минало, традиции, славянство и български дух. Такава култура била ужасна, противна, чужда на „европейските ценности”.

Появиха се идеологеми от рода на „нов цивилизационен избор”, „разрушаване на естетическия канона, „новия прочит”, „интерпретацията и затвореното четене” и на ред други измишльотини, които те папагалски повтаряха.

Дойде тяхното време и те заживяха щастливо и богато. Стигаше им, че им плащат, осигуряват им командировки, конференции и стажове в Америка, награди и хвалби, направиха ги професори и им дадоха камерите и микрофоните, за да говорят, говорят, говорят.

И с парвенюшко усърдие вършеха делото си, макар повече от тях да бяха просто недоучени „учени”. Но нали точно такива бяха нужни. Тя бяха избрани и трябваше да заслужат падналата върху тях чест. И я заслужиха.

Не че им беше кой знае колко трудно: просто изопачават и поругават историята, обругават писатели, обявяват за терористи и авантюристи националните герои, предават национални идеали, утвърждават себе си и себеподобните си маргинали за водещи писатели, четат лекции и произвеждат малограмотни българи.

Неолибералите овладяха медиите и университетите. Със щедрата помощ на чужди фондации започнаха да издават свои вестници и списания, в които успешно наложиха своята представа за литература, естетически стойности и значими автори и книги.

Те бяха част от властта и чрез държавата признаваха и отличаваха единствено тези, които вървяха подире им и повтаряха теоретичните им простотии. И така повече от двадесет години.

Сладкият живот обещаваше да няма край.

Но дори времето да е твое, то пак тече и изтича, телата остаряват, а световната слава отминава. Всичко омръзва, когато е изкуствено, лъжовно, безнравствено, опустошаващо и опошляващо. Идват нови хора, а парите на чуждите фондации намаляват. И май скоро ще свършат.

Няма ли пари, нервите се напрягат, избухват дрязгите, недоволствата. Сегашната държава по-рядко ги забелязва, не се грижи за тях, не ги брани от разните му там „комунисти”, „националисти” и обременени съзнания.

О, ужас, онези, които трябваше отдавна да са смазани, убити и изхвърлени от историята и живота, били живи, още дишат, силни и дори се опитват и то успешно да ги отнемат хранилките и ги оставят гладни и жадни.

Тези, които довчера колеха и бесеха, сега мигат уплашено, виждайки как киличмето изпод краката им е издърпано, а никой не ги брани. И започнаха да униват, да губят позиции, да се карат помежду си и дори да се разделят и воюват като врагове.

Михаил Неделчев, който някога ги поведе и дълго им беше пътеводна звезда, учител, идеолог и дори председател на сектата „Сдружение на български писател”, създадена за да разруши Съюза на българските писатели и присвои имотите му, болезнено усети и осъзна бедата и реши да повика неволята.

Поводът да надуе с последни сили тръбата бе нескопосната завера на група шуменски литератори - поети, доценти и професори, негови ученици, съмишленици и последователи да придърпат наградата „Иван Пейчев”, учредена от шуменската община и (о, ужас!) Съюза на българските писатели (същият този Съюз, който напук на всичко и на всички не само не се разпадна, но и толкова се е окопитил, че претендира да се налага дори и там, от където бяха го отстранили - литературните награди).

Заверата прави опит да подведе и измами кмета на общината, заблуждавайки го, че не е нужно, дори е вредно, да се спази договорът със Съюза на българските писатели, предвиждащ в него да участват трима представители на СБП, утвърдени от неговия Управителен съвет.

Защото ако се спази договорът, ще трябва да се разгледат и предложенията на СБП, а не само тези на сектата на Михаил Неделчев. Така няма да е трудно да се даде наградата на „наш човек”.

Ала сметките им излизат криви и „без кръчмаря”, измамите им биват разкрити и разобличени. Председателят на СБП Боян Ангелов уведомява кмета, че е извършена недопустима манипулация, че договорът е потъпкан и журито е съставено без представители на СБП, избрани и утвърдени от неговия Управителен съвет.

За щастие кметът е човек зрял и разумен и отменя решението на самозванците. Какъв ужас за неолибералите! Каква паника ги е обзела, каква треска ги тресе, се вижда от статията на самия Неделчев „Памет за Иван Пейчев”, поместена в портала „Култура”.

Види се, че паниката е неудържима, затова и думите сами излизат, без авторът да мисли и проверява фактите. По неолибералния морал колкото повече хулиш и попържаш, толкова си по-убедителен. Кой ще тръгне да проверява фактите и да го опровергава.

Чуйте как анализира случая този идеолог на неолиберализма и неолибералната естетика, този адепт на демокрацията и кажете: смел и принципен ли е или треска го тресе и паника го е обзела:

„Удивително е нахалството на тези хора, които твърдят, че са писатели, че се занимават с литература…”, „Те очевидно нямат никакъв респект пред големите личности от литературното ни минало” („те” - това са писателите от „казионния” Съюз на българските писатели), „Разгръща се из цялата страна някакво насилническо брокерство около наградите и конкурсите, което присветва със сигналните си лампички ту тук, ту там по картата на България”, за да стигне до „същността” на своя тръбен зов, който всъщност си е един най-обикновен донос до властта, предупреждаващ я да внимава с тези „негодници”, да не ги слуша и да не се подава на провокациите им, защото ще стане опасно и ще се наруши установеното статукво: „Уважаеми ръководители на град Шумен, Боян Ангелов не ви е никакъв като представител на институция на властта, той не може да ви диктува каквото и да е. /…/ Моля, подкрепете (при утвърждаването на вече взетото решение) своите съграждани - „градски”, и това поредно прекрасно българско въплъщение на самата поезия - Иван Пейчев!”.

Според Неделчев Иван Пейчев е „въплъщение на поезията” не заради самата поезия, а „за цялата му прекрасна скандалност, за абсолютното му несъгласие със соцреалистическите догми и с битовата униформираност на живота ни от 50-те и 60-те”. И нито дума за антифашисткото му минало, за драматургията му, да не говорим за същността на неговата поезия. Той почти го е изкарал враг на системата и предвестник на неолиберализма.

Изящен стил и съвсем обективен подход, няма що. И висок морал, чисти принципи, благи помисли!

В същия тон и стил, със същите думи припя и БНТ с предаването си „Библиотеката” (то е един от най-гръмогласните рупори на неолибералната и постмодернистката литература!), за да защити „правдата”.

А правдата е, че им е отнет монополът, а човечеството не се трогва от това.

Преди близо тридесет години неолибералите обявиха война на българската литература, на традициите и националната българска култура.

Тази война раздели творците, смрази ги един с другиго, постави едни в привилегировано положение, а други принуди да водят окаян живот.

Неолибералите повярваха, че времето е тяхно и че техни завинаги ще са и литературата и културата.

Сега Михаил Неделчев алармира, че войната не само не е приключила, но трябва да продължи с още по-голямо ожесточение.

Но и той, и другите като него трябва да разберат най-сетне, че всяка подобна война винаги завършва с тежко и унизително поражение за този, който я е започнал! И че е време да се простят с илюзиите си!

На война като на война!

И ако са си въобразявали, че щом на тяхна страна са чужди фондации и правителства, ще победят лесно и ще сринат граденото от други, жестоко са се лъгали.

Ние имаме по-силни съюзници: отечеството, историята, традициите, вярата, надеждата и истината. И онези велики българи, които те с просташкото си самочувствие и неолибералната си наглост обявяват за терористи и авантюристи!

Дори и Патриархът на българската литература е с нас!

Всеки, който е вдигал ръка срещу тази сила, винаги е получавал заслуженото.

И този път ще си го получи!