ЧЕРНА ХРОНИКА
Цялата ни всекидневна преса с тлъсти заглавия помества на първа страница всичко, свързано с насилствената физическа смърт: застреляни от засада, намушкани с хладно оръжие, разсечени със секира, удушени с ръце, линчувани зверски, ударени с чук или с метален прът, пребити, изнасилени и умъртвени…
Те нямат край. Това е една много тъмна черна хроника, която хвърля в ужас сърцето на всеки честен човек и, като се прибави към нея и поголовната ни беднотия, мизерия и безработица, дето ни е стиснала безмилостно в клещите си, все едно че се намираме в робското средновековие.
И на туй отгоре, като че напук на злощастната народна съдба, на престъпния свят у нас помага с всеобхватния си арсенал всичката литература на ужаса, изпълнила книжните сергии по площади и тротоари, по подлези и кръстовища, където не можеш да видиш нито една, ама нито една българска книга…
Дошло ни е до гуша от вестникарските описания на злодеянието: надълго и нашироко, с хладна пресметливост и предумишленост за сензация (като се заобикаля основното и най-важното) се третират второстепенни въпроси - къде, кога и как е ликвидирана жертвата), колко гилзи са намерени в снега или калта, какви са раните, та как лежи убитият, колко голяма е локвата кръв до него, та и какво е искал да каже (устата му била полуотворена), сякаш авторите на репортажите са съучастници в злокобния сценарий.
Подобно и изчерпателно се анализират и най-дребните нещица при насилствената физическа смърт.
И обратното: никак или много малко се пише в печата за безбожните убийства на българския дух. Докато насилствената физическа смърт се отнася все пак до отделни случаи, то насилствената смърт на духовността засяга целия народ.
Защото става дума за неговата култура, съхранила духовните му ценности. Че какво е един народ без дух и национална култура? - Народ без гордост. Без своя историческа памет. Без корени. И - без собствен поглед в бъдещето. Без криле за възход. Без национален идеал.
Днешните „герои” по вестниците са екземпляри със странни прякори, престъпници и мафиоти, свързани с бизнеса - почти като в Алеково време. Уж все ги съдят за някое прясно престъпление, а пък пресата им помества (от уважение ли?) снимките - не за издирване, разбира се. А къде са истинските ни национални герои от старата и новата ни история?
Няма ги в училищните програми. Насъщни национални апостоли, писатели и техни творби, без които не можем да си представим българското у нас, са осъдени на забвение. Лека-полека първоучителите ни Кирил и Методий, и не само тях, ще ни ги отнеме една друга българска държава.
Там, където даже старите гробища са унищожени, за да няма никакво „бугарско” коренче и парченце, което да показва кой е майчиният и бащиният им род и кой е националният им Господ. Но все пак и на дългата лъжа краката са къси и „кръвта вода не става”.
Днес насилствено се убиват у нас класици на литературата и техни творби, без които е немислим духовният ни живот. Безродствениците не могат да бъдат нито добри граждани на света, нито демократи, защото нямат емоционална същност и горди примери, които да им бъдат мерило.
Не на това ли служи слагането под миндера на Ботев и Вазов, на Смирненски, Гео Милев и Вапцаров, на толкова по-стари и по-нови писатели… Извършва се насилствена смърт на българския дух. Едно от най-скръбните му гробища в цяла България е сечта на паметниците.
Полето на паметниците е опустошено и то така, че там нищо питомно да не може да вирее. Там сега растат само бодилите и буренакът на злобата и омразата, на безродствеността.
С какво бяха виновни паметниците, които се изтръгваха по най-варварски и вероломен начин? Те лежаха, грохнали от насилието, и в Пловдив (на Иван Вазов), и край Националната художествена галерия в София, и на Витоша (на Яворов), и в Западния парк (на Смирненски и Вапцаров). И само там ли?
Паметниците! Отношението към тях не може да се мотивира с класови или партийни подбуди. И наред с толкова поругани и посечени паметници, като в някаква прокоба, изчезнаха и такива малки, но необходими изваяния като на Гергана (до спрялата чешма) в Бояна… Кой ще ги постави вече - същите.
Ами къщите - архитектурни паметници?…
Дотолкова издълбоко е сечено и удряно,че не само на творци и на паметници, но е посегнато и на народното творчество (пример: слушайте музикалните предавания на Радио София. И като го няма там това, което човек търси, той го намира (което също му е по душата) в гръцките, унгарските или сръбските народни песни и музика.
… Сянката на похитената ни духовност витае над опустошена и разорена България. В това е трагичната черна хроника на народа ни. Тази сянка кръжи над градове и села, над планини и равнини, гдето иначе съчка да бучнеш, напролет ще напъпи.
Тази съчка намерете, живи.
