Христо Черняев

Какво ли не преживя България през последните години. Едно голямо рушение по всички посоки разнищваше и материалните, и духовните й устои. Тя продължава да носи кръста си като измъчена сиромахкиня, без опора, без подкрепа отникъде. Тези, които идват уж да й помагат, всъщност я ограбват и разоряват.

Такава гибел е равна на национален апокалипсис. И се намират политици, дето твърдят обратното. А дъното, за което говорим вече толкова време, е продънено и повече няма накъде.

Няма и къде да се стъпи. Буквално като ураган почти във всеки дом (изключенията са известни) нахлуха с главоломна сила бедността, гладът, безработицата, нищетата и ужасите.

Тоталното бедствие помрачи душите и погледите на хората. Някога (през войната) имаше черна борса, но тя беше тайна и преследвана, а сега черната борса се узаконява и е явна.

Бруталната злоба на политическото и народностното безродие сложи вериги на невинни хора и ги прати зад тъмничните решетки. Няма съсловия, защото няма нищо нормално и законно.

Има само две класи - бедна и богата. Стана тъмно. Свободата може ли да бъде без кавички, щом мирише на долари и на предателство спрямо Отечеството. Подробностите на съвременното българско средновековие са ясни до болка на всички ни. Извършиха се погроми над паметници, над изкуства и творци.

Да, но по ефира звучи музика без край. Нали тя трябва да промива мозъците ни, та да забравим кои сме, да забравим, че сме имали и хляб, и смях. По радиото интервюират всеки начеващ естраден певец колко песни имал, колко време и как ги е творил и доволен ли е от успехите си (той нали си е и автор на текста, и на музиката - с една дума, поет, композитор и певец).

Друг е въпросът кое от всичко това има някакви качества. Той, човекът, се чуди какво да отговаря, мъчи се да каже нещо, че не му стига и пипето за такава работа. А да сте чули по радиото и телевизията гласа на българските писатели?

Живите от тях са живи, но живи погребани. Били се криели. Нищо подобно. Бяха ги скрили и зачеркнали, така както направиха с Ботева и Вазова, със Смирненски, Гео Милев и Вапцаров, с Радевски и Хрелков…

България стана наистина разграден двор и чужденците - един след друг - й дават съвети. Съветван отвсякъде, българинът не се чувства като у дома си. Дори стана така, че той си мълчи и трае, а в повечето случаи за „тази страна” се „застъпват” нейните емигранти по далечни земи. Така изглежда поне от пресата.

Разбира се, че това е добре, но то не изкупува мълчанието и мъката на цял един народ в днешните граници на България. Какво значи свобода и демокрация, когато нямаш къшей хляб? Какво значи Отечество, когато те упрекват, че си патриот? Че не мислиш планетарно.

Ами че даже тревичката не вирее без свой корен. Нито дървото. Нито човекът. То пък за какво ли ни е планетарното мислене, когато нямаме пукнат лев да си идем на гости до родните места само на стотина километра.

През цялото това мрачно време от началото на „демокрацията” до днес все пак в пресата светеха, макар и от време на време, имената на писатели, които защитаваха българщината и истината. Трябва да ги помним.

Така, както помним завинаги стиховете на Дядо Вазов: „Българин да се наричам/ първа радост е за мене…” Защото в тези прости и святи стихове радостта е породена от изначалната родова тръпка. Защото сме закърмени с първичното мляко на майка България.

Творци, които през последното двадесетилетие усърдно защитаваха и защитават българщината, са Христо Радевски, Николай Хайтов, Дончо Цончев, Дамян Дамянов, Стефан Продев, Илчо Димитров, Любен Георгиев, Васил Цонев, Здравко Чолаков, Атанас Наковски, Стефан Поптонев, Георги Братанов, Александър Миланов (Поклон пред светлата им памет!), Чавдар Добрев, Никола Инджов, Велко Вълканов, Николай Христозов, Лъчезар Еленков, Иван Цветков, Панко Анчев, Методи Георгиев, Матей Шопкин, Цветан Северски, Велислава Дърева, Минчо Минчев, Атанас Мочуров, Таньо Клисуров, Анита Коларова, Ивайло Христов, Кирил Момчилов, Велин Георгиев, Иван Вандов, Румен Воденичаров, Елена Алекова, Тихомир Йорданов, Петко Тотев, Тодор Коруев и други.

Нека не забравяме, че за да бъде гражданин на света, човек преди всичко трябва да бъде гражданин на Отечеството си. Тъкмо затова творческото слово на писателя е топло и истинско, когато е осенено и одухотворено от българските си корени.