Иван Д. Христов

В сборника за народни умотворения, наука и книжнина, издание на Българското книжовно дружество, книга 21, София, 1905 г., е публикувано цялостно и пълно описание на “Родопска сватба” от П. Апостолов.

Кой е Панайот Апостолов? Роден в родопското село Добралък, той е една обаятелна, с природна дарба и обществена активност личност, живял в края на деветнадесети и началото на миналия век.

Обучаван и възпитаван в добралъшкото училище от именития чепеларски даскал Димитър Апостолов, той израства като учител, читалищен деец и общественик. Бил е писар, секретар - бирник и кмет в общината.

Местните жители го тачат като почтен и достоен човек, с изразено народностно самосъзнание и милеещ за българщината.

За неговата нравствена чистота и житейска принципност красноречиво говори написаното от него пожелание в албума на неговия кръстник и близък приятел свещеник Христо Попдимитров.

Споделяйки житейската философия, “че не трябва отчалование, защото всеки се е родил на този свят, за да се грижи и мъчи лятос за зимъс, зимъс за лятос, днеска за утре, утре за другия ден и т.н., непрекъснато до гроба да поминава с колкото намери и кога както се случи”, той мъдро поучава:

“Не мисли болестта за нищо,
а твоето здраве.
Не мисли голямо богатство,
а ежедневна печалба.
Не мисли пълни житници,
а пет - шест кила сеитба.
Не мисли сюрии говеда,
а само една крава.
Не мисли многото разходи,
а добри приходи.
Не мисли юнаци синове,
а дребни дечица.
Не мисли стара майка,
а млада здрава булка.
Не мисли как ще бъдеш днес,
а как си днес до утре.”

Завидна е дарбата на Панайот Апостолов да обединява хората, сладкодумно да разказва и пее.

Той оставя малко, но интересно книжовно наследство. Активно сътрудничи в тогавашните родопски списания “Славееви гори”, “Родопски напредък” и други с дописки, алегорични разкази и автентични фолклорни материали.

Публикува в печатницата на Кишкилов - Станимака, брошури с алегорично съдържание: “Дървеницата” и други.

За съжаление събраните в ръкопис легенди и предания под заглавие “История на с. Добралък” остават неиздадени поради ранната му и внезапна смърт.

Останалите невръстни осем деца не са могли да съхранят това неоценимо богатство, но са запазили и предали на внуците си умението на добри разказвачи и певци.

Най-големият от синовете му - Александър Панайотов - с право бе наречен “добралъшкият летописец” от писателя Николай Хайтов.

Най-ценното, което е написал Панайот Апостолов, е описанието на родопска сватба, която по думите на изтъкнатият родопски книжовник Стою Шишков е “типична добралъшка сватба със свързаните с нея традиции и голямо песенно богатство”.

С обнародването на “Родопска сватба” П. Апостолов остава верен на автентичността и достоверността на фактите. Тя е изпъстрена с богатото песенно творчество на родопчанина, което я прави истинска народна сюита.

Това е едно подробно описание на всички обреди и обичаи, съпътстващи сватбата. Един от тях е ритуалът, свързан с най-съкровеното и интимното в живота на младото семейство - “честта на момата ” или “тайнството”, за което по думите на автора “не трябва да се разправя, но без него не би било пълно описанието на родопската сватба.

Ето откъс от онази част на описанието, поместен под заглавието “Блага ракия”, който говори сам по себе си:

“…Като наближи полунощ, шушнешком се поисква позволение от баш кума /първостепенния кум/ и той позволява. Един мъж и една жена от роднините по отделно и на само научават младоженците /мъжът - зетя, а жената - невестата/ що има да вършат сега.

Прибират се от стаята всички меса, ако има такива, и всички остри неща, като игли, ножове, жила и пр., с които младоженците биха могли да си доставят от другаде кръв.

След това ги затварят сами в стаята, а на вратата поставят пазач - “кападжи”. В това време освен другите дохождат при гостето и песнопойките, които изпяват на всекиго по една от горепосочените песни, здравуват, дават китки и получават подарък.

Освен това направя се и хоро, на което се хващат и такива, на които никак не се играе.Те се хващат на хорото нарочно, за да произведат голяма и продължителна врява и шум, та да се залиса всеки и да не разберат що се върши с младоженците.

Последните, щом като изпият тайната чаша, стават , а полученият знак, който свидетелства, че до нея минута невестата е била истинска мома, се гледа да се запази напълно. Този знак се нарича “момско” или “невестино лице”.

То остава на ризата на невястата. Тази риза невястата съблича, сдипля я тъй, че да се вижда момското, и я покрива с една чиста кърпа. Всичко това туря в едно решето.

Младоженците, като наредят момското, обличат се, поприберат, натъкмят се и почукат на вратата, за знак, че работата е свършена вече и че влизането е свободно. Кападжията, щом разбере това, заедно още с други лица влиза при младоженците и внимателно преглежда чисто ли е или не невестиното лице.

В случай, че момското не е чисто, отчаяни всички се размърдват и всеки отива при своите добитъци и им съобщава, като казва така: “Чуйте, конкьове, чуйте, говедца, чуйте, овчици, чуйте, пиленцета, чуйте, люде, чуйте, дечица, чуй, земьо, чуй, месечинко, чуй, слънчице, чуйте всички, че невестата ни не излезе мома.”

Това се прави тъй, защото вярват, че който потаял подобно нещо, бил налитал зарар по добитъка му. Тъй отчаяно и без сърце се съобщава тая грозотия както на кумовете, тъй и на нейните родители, и тъй веселбата ставала замислена и срамна.

Ако зетят знае, че на тая лошотия причина е той сам, работата е по-лесна /остава само срамът/, а в противен случай лошотията няма край, освен срамовете ами и зетят не приема невястата!

Мъчно може да се погоди работата освен с много пари, които невестините родители трябва да дадат на зетя. Имало е случаи, че такива невести са били качвани на голо магаре и били закарвани обратно при баща им.

Този невестин срам не може да не се извести из цялото село и докато тя е жива, всеки с него затъква устата й, когато тя дръзне да се разправя сериозно за нещо…”

“Родопската сватба” на Панайот Апостолов е вярна картина на суровите нрави и обичаи на хората от планината в миналото.