КЪМ КАБО ДА РОКА
Който е стъпвал на летището във Франкфурт знае, че оттук поемат хиляди пътници отблизо и далеч в безкрайните посоки на света. В чакалнята на изхода към ръкава за самолета, който ще ни отведе до Лисабон, седим един до друг с жена малко над трийсетте, с кестенява коса, унило лице и отпуснати върху цилиндричен предмет ръце. Лицето й, мургаво и удължено, е закрито от необяснима сянка на мрачно примирение и от разпуснати коси, криещи зениците й. Опитвам се да разгадая причината за тъгата, която разваля красивия й профил, но в този миг останалите пасажери скачат, служителите поемат първите и след преглед на документите ги пропускат към дългия ръкав. Дамата вдига и крепи лакирания цилиндричен предмет, напомнящ на отлично инкрустирана и запечатана откъм отвора дървена ваза с такова внимание, сякаш е малко дете, после двамата се редим на дългата опашка. В самолета с изненада разбираме, че местата ни са един до друг.
- И така, отново към Лисабон - опитвам се да поведа разговор. - Обичам да се връщам там, където мога да стъпя по брега на океана, а и да срещна отново добри хора…
- И аз се връщам… - въздъхва тя. Очите й са дълбоки, поглъщащи и обагрени с кафявата топлина на зениците. Види се, не желае да говори, но изглежда си дава сметка, че трябва да прояви някаква учтивост към спътника си, затова продължава. - Човек има и добри, и лоши дни, но не знае какво му е писано. А когато бъдем изненадани внезапно, без да сме го очаквали, обикновено виним съдбата, а не себе си.
Докато закопчаваме коланите и разсеяно слушаме указанията на стюардесите, не мога да сдържа любопитството си:
- Каква красива вещ носите!… Великолепна изработка, инкрустации, и предполагам, че е изцяло от дърво, иначе не биха ви пуснали на борда…
- Имам специален документ от летищните власти.
Самолетът се засилва като немирно палаво дете по пистата, вдига се с лекота и скоро Франкфурт, реката и прорязаните в зелените поля ленти на пътищата стават бледи, докато накрая се скриват и вместо тях изплуват облаци, които приличат на покрит с малки и по-големи преспи безбрежен океан. Вече сме на дванайсет хиляди метра над морското равнище, стюардесите поднасят кафе, закуски и напитки. Предлагам на жената до мен да се настани по-удобно и да премести красивата дървена ваза с оригиналната винтова капачка, но тя оставя жилетката си на свободната седалка откъм илюминатора и продължава да крепи с две ръце странния предмет. Придърпвам пред нея поставката за напитки и поемам чашата кафе и сандвича от ръцете на стюардесата, като го поставям пред жената, а тя на своя ред ми благодари и ме обгръща с дълбокия си поглед, в който сякаш потъвам и се къпя в светлина, подобна на тази, нахлуваща властно през илюминаторите на аеробуса.
- Не довършихте за вашия съвършен предмет. Изглежда уникален, изготвен по някакъв старинен модел, но орнаментите сякаш съвсем отскоро са правени…
- Вазата, както вие я наричате, е изработена във Франкфурт по моя поръчка. Трябваше да стане много бързо да стане, случаят не търпеше отлагане.
- Но защо?! При това с тази твърде странна капачка на отвора?
- Сеньоре, това не ваза, а урна - въздъхна дамата. - В нея е… брат ми!
Винаги съм имал страх, по-точно респект, от кремирани хора. Това, което дават във филмите по тоя въпрос, си е чиста фантазия, плод на откачени сценарии, обаче точно на мен да се случи да пътувам така…
Не е ли чудо да видиш истинска урна с пепел от човешко тяло в полата на непозната и при това отлично изглеждаща португалка, високо над къдравата бяла пяна на облаците и приспивното мъркане на самолетните двигатели, на път за красив пристанищен град в края на Европа, където пристигащите донасят частица от спомените и надеждите си, в стаеното очакване да се случи нещо, което да ги разбуди, да прогони летаргията в гърдите и мислите им.
Бяхме си изпили кафето, изядохме сандвичите и дори пихме по чаша виню тинто, червено вино от региона на Алентежу, което ни предложиха стюардесите. Жената до мен прие да отпием по няколко глътки, за упокой на брат си, от който бе останало само пепел, но пък кой знае, може би душата му очакваше да го поменем тъкмо в този час, в тази минута.
- Благодаря ви, че сте до мен точно сега - стопли ме с очите си младата жена. - Не се представих. Аз съм Ештрела…
- Кръстена сте на прочутата лисабонската базилика? Името ви означава още и звезда, нали? - отвърнах и подадох визитката си. - Аз съм Андрей; може да ми казвате Андре.
- Благодаря… Относно името ми, то има и преносно значение, на съдба, на късмет…
- А връзката с лисабонския храм?
- Имате предвид Базилика да Ештрела. Обожавам я, обичам да поседя мълчаливо, да си мисля за нещо свое и да слушам записите на църковния хор, които пускат за гостите и поклонниците. Досетихте се, кръстили са ме тъкмо там, в същия храм. Дали са ми за награда и името…
- Моето съпричастие за вашия близък - подадох й ръка. - Нека брат ви намери покой.
- Да, наистина ще е добре да го открие, защото в последната години от живота си изпита много болка. Имаше добра професия, пътуваше често и навярно затова не му провървя да свърти свое семейство. Но парите, яхтите, луксозните апартаменти в тоя живот не са всичко, казвах му го, когато се виждахме за кратко. И един ден проклетата болест го натисна здраво. Напуснах Лисабон, за да съм му в подкрепа. Обиколихме няколко добри болници из Европа, но не се намери лек. Накрая, когато видя, че няма да го бъде, ме повика до леглото си и ми поръча да сторя нещо важно…
Тя не успя да се доизкаже. Внезапно аеробусът се разтресе и бързо взе да губи височина. Падането ставаше изневиделица, сякаш огромното тяло на металната птица бе загубило представа за посоката, забравило бе за мощните двигатели и стремглаво се смъкваше надолу. Пасажерите, които бяха с разкопчани колани, изхвърчаха и се стовариха на пътеката, капаците на багажниците се отвориха и от тях полетяха чанти, сакове, малки куфари. Попаднах сред онези, които се сгромолясаха между двата реда седалки. В първите мигове не усетих, че държа в ръце гладък и продълговат предмет.
Боже, беше каната, по-точно урната с брата на сеньорита Ештрела. Продължих да я стискам, докато аеробусът пропадаше. Не чувах виковете, писъците и стоновете. Види се, този път, след стотици успешни полети по света, на мен, заклетия пътешественик, видял половината свят, ми бе писано да загина в отломките заедно със стотици непознати. Тутакси ме споходи странна мисъл. Е, поне щях да запазя урната на един непознат португалски страдалец, какво пък, ако е речено, на оня свят ще предам неговите останки и ако е праведник, може и покой да намери…
Ештрела и още неколцина пасажери, които бяха забравили да откачат колана си след издигането на аеробуса, висяха от седалките, тъй като огромната метална птица се бе наклонила странично и част от пътниците се бяха строполили едни върху други на пътеката и сред празните пространства между първи и втори салон. Писъци и викове на множество езици кънтяха в пространството и гибелта на всички изглеждаше неизбежна.
Изведнъж, както се бе килнал на дясната си страна, аеробусът се върна в предишното хоризонтално положение, двигателите заръмжаха на пълни обороти и полетът продължи, сякаш нищо не се бе случило. Говорителите разнесоха като блага вест любезния глас на капитана, който успокояваше на английски, немски и португалски, че самолетът е попаднал в турбуленция, оказал се е за кратко във въздушна яма, затова и екипажът проси извинение за причиненото неудобство, но че вече всичко е наред и полетът до летище Портела продължава по предвидения график, като приземяването ще бъде след дванайсет минути, а в момента вече се насочва над Атлантическия океан и плавно приближава откъм устието на река Тежу към една от старите европейски столици. Който желае, може само след пет минути да наблюдава и да снима през мониторите живописните изгледи към старинния квартал Алфама и крепостта Сау Жорже, отново напомняме, при закопчани колани.
- Искахте да ми кажете нещо, което това неочаквано премеждие прекъсна - опитах да продължа разговора, докато подавах на Ештрела скъпоценната ваза, която тя пое с треперещи ръце, после едва чуто добави:
- Задължена съм ви, Андре! Провидението ви избра да спасите това, което нося… - после помълча и добави едва чуто. - Тръгнала съм към Кабо да Рока, това беше последното желание на брат ми. Трябва да отнеса урната при скалите близо до фара и…
- И да я разпръснете…
- Не, не е съвсем така.
- А как?
- Трябва да подготвя три хвърчила, да вържа в малки торбички по малко от праха му и да ги пусна над Oceano Atlantico… Искаше да е както някога, когато идвахме като деца тук с покойните ни родители и мятахме от скалите на воля шарените си крилати приятели да полетят далеч, чак отвъд хоризонта.
- Защо три?
- Заради него, баща ми и майка ми, които вече са небето. Пък и три си е сакрално число. Така е решил. Поясни, че щом оставам, този път ще трябва сама да отида до Кабо да Рока.
- Може би не съвсем, защото и моят път от лисабонския хотел е натам. От гара Росиу, към приказната Синтра, и оттам към най-западната точка на континента. За един човек, който посвещава половината от живота си в пътуване, фотографии и скициране на най-бележитите места, това е хубава мечта, която отдавна трябваше да сбъдна, а все се разминавах с нея…
Щом най-сетне аеробусът се приземи на летище Портела и пасажерите си отдъхнаха, с Ештрела се разбрахме да пътуваме заедно до Синтра и оттам към прочутия морски фар, като помогна за последния полет на скъпоценния ? товар над Атлантика.
- Аз пък ще мина пътьом през Базилика да Ештрела, трябва да отслужат за упокой… Сетне ще се добера до доковете на река Тежу при Паметника на първооткривателите, за да взема от яхтата му хвърчилата. Там, в каютата си, ги държеше като скъпи спомени от детството, украсил беше стените със стари снимки, където бяхме с него и покойните ни родителите, дори имаше една горе при скалите и фара на Кабо да Рока. Пътуваше из морета и океани, както прадедите ни са кръстосвали морската шир, обичаше дори да се гмурка на екзотични места, а ние бяхме редом до него. Такъв беше брат ми…
Тук Ештрела въздъхна, подаде ми ръка:
- Е, амиго, спокойна вечер и до утре.
И се отдалечи към близкото такси.
Щом се настаних в хотела, взех душ да се освежа, сетне извадих таблета. Не беше зле да проуча фамилията на Ештрела, ей тъй, от любопитство. Щеше да е добре да знам все пак на кого подавам ръка. След усилено ровене из социални мрежи и форуми се натъкнах на информация, която ме стъписа. Съобщаваха за смъртта на млад португалски бизнесмен във Франкфурт. Имуществото и дяловете му в компаниите му надхвърляло обичайните представи, но към него, освен сестрата в качеството на пряка наследница, щяло несъмнено да има и апетити от страна на стари и нови съдружници. В този заплетен случай подялбата щяла да е доста тежка, а евентуалните адвокати ще отнесат тлъсти хонорари. Намекваше се за нерегламентирана търговия и препродажба с антични предмети и скъпоценности от целия свят, за лъскави аукциони и крупни сделки, за рисково участие на португалеца в търсене на скъпоценности от потънали кораби, нещо, което е характерно за неукротимия дух на лисабонския съдружник.
Да, на госпожица Ештрела никак няма да й е лесно в предстоящите битки и това с урната е само една прелюдия към големите главоболия, казах си, но умората ме надви и затворих очи.
Към десет на другия ден излязох от хотела, прекосих площада и се качих на горния етаж на гара Росиу, където бяха билетните каси. Купих двупосочен билет. Ештрела ме очакваше сред множеството пътници, прегърнала своя скъпоценен товар. На рамото й беше окачена продълговата чанта, види се, там бяха споменатите хвърчила. Тя отметна коси, изгледа ме с дълбокия блясък на очите си и стисна ръката ми. Щом устройствата сканираха билетите ни, се отправихме по просторния перон към влака, който още с качването ни пое към бленуваната Синтра. Стори ми се, че непознат мъж ни проследи и също се качи от задната врата на вагона, после си казах, че тъй ми се е сторило.
Бях зает да разглеждам с любопитство предградията на португалската столица. Пред очите ми прелитаха стотици нови и стари сгради, железопътни стълбове и непознати лица. Седяхме с Ештрела един до друг, а между нас бе урната с брат й, който сякаш събираше в този странен съд спомени, години, безгрижни мигове на радост. Щяхме да отнесем всичко това към скалистия бряг на най-западната европейска точка. Беше ми криво, но поне не бях сам, а и сестрата нямаше да е сама в скръбта си. Как ли можех да я утеша…
Редяха се квартали, всеки със своето очарование, първо Камполиде, сетне достолепният Бенфика, следваха Санта Круж, Реболейра, китната Амадора, а след тях пред очите ми се откриха спирките на Келуж Белаж, Монте Абрао, Бъркарина, селището с нови жилищни блокове и пране по балконите Адуалва-Късем, градът с ново строителство и голяма гара Рио д’Моуро, работническото селище Мерсейш, двукатните къщи и вили на Конгирау Мартинш, докато накрая влаковата композиция, препълнената с европейски туристи, плавно навлезе в гара Синтра.
Мернах за кратко непознатия, който отново се залепи зад нас и сега ни следваше по перона от разстояние, но си казах, че тук никой не ме познава, нито пък Ештрела, тъй като на гара Росиу не видях този човек, или пък той бе случаен пътник като всички останали туристи, отличаваше го продълговат калъф, може би носеше китара, навярно електрическа, знам го от младежките си години, когато имах подобна и дори я разнасях до репетиционни зали и клубове, или пък мъжът просто държеше стойка на професионален фотографски апарат, тъй като аз самият не съм хващал от години китара с адаптери, а акустичната е далеч по-голяма, следователно и калъфът й е по-обемен. Дали пък любопитен лисабонски папарак не иска да разнищи с булевардни снимки в утрешната преса стъпките на бъдещата наследница? Само си въобразявам, махнах с ръка накрая.
Когато след гара Синтра излязохме на малкия площад и пред очите ни се откриха Паласио Насионал де Синтра и зъберите на замъка Кастело душ Моуруш, се усмихнах, а Ештрела вдигна ръка и каза с гордост:
- Горе на върха, сред зеленината, е Паласио Насионал да Пена. Изглежда близко, но трябва да вземем автобус или такси, за да ви покажа този приказен замък, възпят от писатели и поети…
- Чувал съм, че лорд Джордж Байрон някога е стъпвал тук, и го е осенило поетичното вдъхновение. Ако всичко върви добре и остане време, може би на връщане…
И добавих, че искам да предложа на Ештрела да наемем такси до Кабо да Рока, ще си поделим парите.
- Аз съм ви поканила за това пътуване, нека да е за моя сметка.
Повечето от туристите се бяха отправили към автобусната спирка, но с нашия багаж все пак трябваше да покажем уважение към брата на Ештрела.
Лесно намерихме такси. Когато се настанихме и шофьорът даде газ, видях в огледалото как непознатият с калъфа, напомнящ електрическа китара, погледна през рамо към нас, сетне се извърна и тръгна към дъното на малкото площадче, където го очакваше мерцедес със затъмнени стъкла. Той вкара продълговатия си багаж и се настани на задната седалка, после автомобилът бавно пое след нас. Реших, че сме го загубили и махнах с ръка, стига съм си въобразявал. В покрайнините на Синтра, щом излязохме на възвишенията, от които през стъклата старинният град, с жълтите стени и обагрената в червено кула на двореца Пена, се открои в сребристата светлина на утрото, реших да наруша мълчанието:
- Нямахме възможност да поговорим повече в аеробуса, а и от Лисабон насам едва ли бе удобно, но бих искал да бъдете малко по-откровена с мен…
- Не ви разбирам.
- Не ми казахте, че още от Франкфурт край вас се въртят жадни за сензации журналисти. След смъртта на брат ви апетити, интереси, папараци и какво ли не навярно вече ви дишат във врата.
- Това ли е - засмя се леко Ештрела. - Видях, в интернет какво ли не качват за брат ми и мен. Види се, главоболията тепърва предстоят. Дори веднъж по телефона ме заплашиха. Да съм внимавала с предстоящите фирмени дела, защото може да ми излезе солено. А и самата аз не предполагах, че ще се наложи да търся адвокати, да участвам в делби, при това в чужбина. На всичкото отгоре и медиите…
- Да, човек трябва да е внимателен, защото не се знае как и с какво могат да го изненадат - казах едва чудо, като се престорих, че отговорът ме удовлетворява. - А и адвокатите сигурно си знаят работата.
- Ще видим… Но… нека за малко да забравя неуредените дела на брат си и се съсредоточа върху онова, което трябва днес да свърша там горе, при фара. И още веднъж благодаря за подкрепата ви…
Тук и двамата замълчахме. Оставаха още трийсетина километра, при това табели означава напълно непознати селища, пътят минаваше през гористи местности, после внезапно се откриваха планински хребети, изкачвахме се все по-нагоре, шосето се виеше из планински скатове и се спускаше надолу, а след няколко завоя поемаше пак плавно нагоре и напред към непознатото. Забравил бях дори за непознатия, който ни следваше с мерцедеса, автомобилът вече не се виждаше и дори си казах, че опасенията ми от папараци са напразни и всичко е плод на развинтеното ми въображение. И кой ли би се заинтересувал от някакъв странен мъж с прошарени коси до хипотетична богата наследница, при това още нищо не се знае самата тя накъде и как ще поеме; нека да снимат, какво от това, малко повече популярност никога не е излишна за нечие бъдещо бизнес намерение - думата ми е, то се знае, е за симпатягата португалка, а колкото до мен, парите никога не са ме интересували, виж, ако е за пътуване до другия край на света, стягам багажа и поемам без някой да ме е канил, щом имам евро или долари за из път и хотел, щото колко му трябва на човек да излезе от летаргията и да поеме по широките друмища; не е ли тъкмо в това красивото, не е ли магията в тръпката от поредния полет, от поредния круиз, от изкачването на планини, прекосяването на океани и добиране до най-неочаквани и непознати дестинации… И ако съм имал късмет в този живот, то е, че след дългите години работа поемах далеч от предишните дни, от горчилката, завистта на колегите, разочарованието заради непостигнати материални придобивки. На път бях да преглътна дори решението на дъщеря си да се озове на хиляди мили отвъд Атлантика; но какво пък, нали сега мога да си позволя, макар и като единак, да кръстосвам света, да опознавам места, дето може само да се сънуват, и да ги щраквам с фотокамерата, а и дори да си водя записки. Някой ден, току-виж съм получил вдъхновение и от това излезе някоя прилична пътеписна книга покрай договорите за преводи за някоя лисабонска или бразилска компания, издаваща, разбира се, книги за деца и тийнейджъри. След лисабонската ми ваканция, от изпълнението на тези договори ще се препитавам още някоя година, ще пътувам по света, и ще срещам странни, но интересни жени, такива, каквито нямах късмета да имам в пълния със скучни делници живот…
И без сам да зная защо, наруших мълчанието:
- Защо не ми разкажете за себе си. Вие сте толкова уверена… Изглеждате дори силна. И все пак, нещо там назад в годините, ви се е случило…
Ештрела ме изгледа вторачено, после присви очи и рече тихо:
- За да съм сама сега, нали? Познахте, имаше някога една глупава история. По-скоро, наивната бях аз…
- Нима?!
- Човек си въобразява, че най-сетне е настъпил звездният му час. Изживява нещо за кратко, и когато то внезапно свърши, струва му се, че е дошъл краят на света. Разбива илюзиите си, проклина се и за дълги години зарязва мъжете и проклетата им гордост, самочувствие, суета… Е, не се сърдете.
- Че защо, аз съм доста по-голям от вас. Имам дъщеря на годините ви, с която ме дели цял океан. Съпругата, година след развода ни, си отиде от този свят, малко след като изпратих и родителите си. Май ставам само за добър изповедник на женската душа…
Ештрела ме погледна съчувствено, сетне в ъгълчетата на сочните й устни се появи усмивка и поклати глава:
- Не мисля така, сеньоре. За годините си изглеждате перфектно. Вие май си просите комплимент?!
- Оставете това… - махнах с ръка. - Вчера видях снимката ви и в няколко онлайн медии. Предстоящи сделки и вашата тежка дума в тях, набъркани интереси на крупни бизнесмени. Пишеха дори за самотното ви пътуване към Кабо да Рока с праха на брат ви.
- Искате да знаете дали съм омъжена?… Не, нищо такова. И моите родителите отдавна не се живи. Започнах работа за една от големите застрахователни компании в Лисабон. Градях кариера, бавно се изкачвах нагоре. И каква полза?… Брат ми, който беше истински бохем и въртеше на пръста си бразилки, португалки, испанки и какви ли не хубавици, и сменяше като носни кърпи яхти и скъпи коли, отнесе ли нещо със себе си?
- Като че ли ви е малко яд на него, дори и сега, когато е в тази красива ваза…
- Не знам. Може би… Сигурно заради това, че нито той, нито моя милост свъртяхме дом с близки до себе си, на които да държим и които да обичаме истински…
В този миг интуитивно извърнах очи назад и изведнъж усетих мерцедеса с тъмните стъкла. Беше доста назад, имаше най-малко триста метра, сетне завоите отново скриха силуета на автомобила, който в далечината, между тунелите на дърветата приличаше на притаено сред хълмовете лъскаво черно куче с искрящи из зад завоите очи; разбира се, това бяха фаровете, които просветваха от време на време в сенките на странните дървета с кичести, подобни на цветя корони.
- А аз съм просто един преводач и илюстратор на детски издания, дошъл от Източна Европа. Завърших лингвистика с португалски език в България, специализирах в лисабонски университет. Пътувах до Бразилия, станах дори университетски преподавател в Сау Паулу и овладях езика, захванах да сътруднича на компания, която издаваше детски книги и ги разпространяваше из Латинска Америка, та дори и в Европа… Та днес ми идва на ум да ви нарисувам, докато пускате вашите хвърчила. От това би излязла чудесна илюстрирана история, не мислите ли?
- Не знам. Днес е особен ден… И това пътуване ни в това - ни в онова време…
- Да, права сте, илюстрациите ще почакат. Нека първо хвърчилата да полетят над Океано Атлантико.
- Дъщеря ви е щастлива. Изглежда, докато е била малка, сте й рисували какво ли не и сте я забавлявали повече, отколкото майка й…
- Щях, стига да беше край мен през всичките тези години - въздъхнах. - Да можех отново да повторя живота си, не бих допуснал предишните грешки.
- Изглежда, по това си приличаме с вас, сеньоре.
Тук двамата замълчахме. Минавахме през вилна зона, тук къщите бяха двукатни, градините бяха изпъстрени на места с жълто-оранжеви стрелиции, познати на тукашните жители като райски птици; срещаха се ниски палми, в някои дворове имаше дори басейни. Пътят се виеше все по-нагоре, небесната синева ставаше все по-дълбока и някак загадъчна, вляво изскочи слънчевият диск и заля със сребърни отблясъци платото, към което се движеше таксито. Зад нас, на голяма дистанция, ту се мяркаше, ту се губеше автомобилът с тъмните стъкла. Дали наистина бяха папараци и как ли щяха да ни изненадат? Не мислех все още да предупредя Ештрела, но за да проуча още малко фактите и обстоятелствата, подхвърлих:
- В Лисабон сблъскахте ли се с жълтите медии?
- Какво говорите?! - изненада се Ештрела. - Брат ми не беше толкова известен, колкото неговите съдружници, но и те стояха някак в сянка, рядко говореха публично за бизнеса си. Веднъж, преди време, присъствах на тяхна работна среща в немския им офис, само че бе вече към края си и нищо съществено не разбрах от цифрите и данните за движението на акциите. По всичко обаче личеше, че нещата се развиват добре. И не попитах повече. А и брат ми не обичаше да разговаря за фирмени дейности и търговията си по света и особено в Португалия.
- Това не ви ли се стори странно?
- Не, поне тогава. Сега, когато няма как вече да ме осведоми, а и щом ще поемам някаква отговорност, мисля, че можеше да е по-открит.
- Разбирам. Но, ако случайно ви пресрещнат журналисти, надявам се, че вече знаете какво да им кажете…
Ештрела не отвърна. Навярно смяташе разговора ни за безсмислен. Наближавахме прочутата скалистата земя, най-западната точка на континента. Отминахме храсти с бели армерии, красиви тукашни цветя, цъфтящи върху причудливи храсти встрани от шосето, а и в дворните места на вилните собственици. Кулата на фара вече се виждаше, обляна в сребриста светлина. Червеният маяк с белия пръстен под самия купол и антените си сякаш се беше забил в ненадейно излезлите откъм океана перести облаци. Още два завоя и вече бяхме на върха. Сега пред нас бяха ниските бели сгради, ограждащи кулата, сега тя се открояваше с малките прозорци, первазите и вертикалните ръбове, боядисано в мек зелен цвят, докато стените сякаш нарочно бяха оцветени в бледа и просветлена към бяло охра, в едва доловима хармония с багрите на скалистия бряг. Ниска трева покриваше платото, разсичано от множество пътеки, направени от туристите, и от асфалтова алея, отвеждаща към каменния вертикален монумент с белия кръст на върха. А нататък, отвъд скалистите очертания, беше синята безбрежност на Океано Атлантико.
Днес, види се, щеше да ми е денят на големите емоции; ще направя снимки, ако остане време, може и да скицирам нещо любопитно. Само да избегнем папараците, а Ештрела да се освободи по-скоро с помощта на хвърчилата си от съдържанието на урната и от тягостното обещание към своя брат. Жалко, симпатична жена, красива дори, с тази коса, с чувствените си устни и миловидното лице, което съвсем не подхожда за бизнес дама, дори и за скромен застраховател на вещи и хора. А и фигурата й… Да бях малко по-млад…
Пропъдих нелепата мисъл. Къде се слагах с моите посребрели коси, въпреки спортната фигура и навика да се поддържам с редовно плуване из басейни, морски лагуни и дори океански заливи. Португалците ми бяха сродни с непрестанния им устрем да порят вълните и да гонят безкрая на своите яхти, търговски кораби, военни фрегати и какво ли още не. Поне за малко преди време бях разглеждал до насита Музея на марината - националния морски музей досами манастира Жеронимуш, край брега на Лисабон. Сега щях да си докажа, че още ме бива; може би щях да докажа нещо и на красивата Ештрела. Добре стана, че се съгласих да я придружа, не съжалявах. Дори се бях екипирал с малък бинокъл, обичам да се вглеждам в детайлите, в скрития смисъл на някакъв автомобил, сграда, птица, цвете или дърво, даже понякога ги рисувам, придавайки им странни форми с невидими за непросветения зрител послания. Дано и сега нищо да не ми убегне…
Таксито спря на малкото площадче откъм североизточния края на продълговата сграда, в която се помещаваха билетните каси. Пред тях вече имаше пътници, успели да обиколят местността и да вземат билет за поредния пътуващ обратно към Синтра автобус. Таксиметровият шофьор щеше да ни чака, докато свършим важното дело, с което Ештрела и моя милост се бяхме захванали. Можех да съм спокоен, автомобилът с тъмните стъкла бе останал някъде назад или неговото бавно придвижване зад нас не бе никакво следване, а най-обикновено делнично пътуване на собственик или гост на някое от вилните места. Все пак сложих на врата си бинокъл и последвах Ештрела надолу по алеята към каменния монумент с белия кръст, положен почти в края на скалите с поглед към синьозелените багри на океана.
Бяхме нависоко над вълните, чийто приглушен шум долиташе като уморен плясък на ято чайки. Туристите се бяха изтеглили горе към площадката, качиха се на жълтия автобус и той ги понесе обратно по стръмните завои към Синтра. Тъкмо щяхме да сме далеч от любопитни и досадни погледи.
Тук Ештрела спря, извади от продълговатото найлоново саку - така наричат португалците чантите за покупки, четирите хвърчила, помисли, после върна едното и остави другите три на земята. Подаде ми урната, бръкна в джоба на сакото си и извади три копринени торбички. Тя кимна и аз развинтих капачката на красивата ваза.
Сега Ештрела пълнеше бавно торбичките, вглъбена и с леко треперещи ръце, сякаш се боеше нито една частица да не изпадне от дланта й. Когато пепелта бе разпределена по равно, помогнах да разтворим хвърчилата и да вържем торбичките на подходящите им места. Тежестта бе малка и нямаше да затрудни полетите. Мястото край паметника обаче не беше подходящо, а и изглеждаше далеч от края на скалистия бряг, където вятърът бе силен и обещаваше добро излитане.
- Да вървим по пътеките, така лесно ще се доберем до най-доброто място да пуснем нашите летящи приятели - кимна Ештрела. - Знаеш ли, че на 4 март 1493-та, на връщане от първото си плаване до Америка, Христофор Колумб и екипажът му зърнали по време на свирепа буря къс земя, и това отново върнало надеждата им за спасение. Това било Кабо да Рока, после видели планината Синтра, завили към лагуната на Кашкайш и се спасили от вихрите…
- Да, неведоми са пътищата и на стихиите, и на провидението…
Грабнах хвърчилата, тя постави празната урна в продълговатото саку и двамата поехме по тясна пътечка, която отвеждаше към края на скалите, недалеч от сградите с кулата на фара.
Когато стигнахме скалистия бряг, отново разперихме на земята хвърчилата, развихме тънките въженца и се спогледахме.
- Това остава от човека, прах и самотен полет над океана - прошепна Ештрела.
- Уви, права сте. Е, ще пускаме ли?
- Нека останем така минута-две. Не бързаме вече. А и брат ми, преди да полети, ще иска да помълчи с нас…
Времето сякаш застина, укроти се свистящият в ушите ни вятър, млъкнаха чайките и грохотът на вълните долу под скалите се притаи. Усетих как далечна светлина, колкото точица, играе по дрехата на Ештрела, изглежда някъде откъм от кулата ни наблюдаваше някой от дежурните. Те, види се, имат добри оптични уреди да следят цялата територия на платото и далеч навътре, в океана. Бинокълът на гърдите ми е далеч по-скромен, но все пак върши работа. Вдигнах го пред очите си и неволно се извъртях към фара, но там не се виждаше никой. Светлата точка изведнъж стана синя, тия пък с лазерни устройства ли ни наблюдаваха?… Да не са решили, че ще се мятаме от скалите? Финият светлинен лъч идваше обаче откъм външната стена на най-западната сграда, в чиято вътрешност бе кулата с фара. Да не би папараците да са ни надушили и вече чакат под прикритието си удобния момент да заснемат с далекобойна камера полета на хвърчилата, за които се бе изпуснала в пресата Ештрела? Продължих да наблюдавам белите очертания, но изведнъж синята точка изчезна.
Усетили са се, че ги наблюдавам с бинокъла. Какво пък, да снимат, да правят каквото искат, няма нищо сензационно в този странен наглед ритуал. Не беше нужно да безпокоя Ештрела, а и тя наруши мълчанието, извръщайки се към мен:
- Време е вече!
Ештрела се наведе, вдигна първото хвърчило с пепелта от урната, подадох въженцето, тя затича надолу, а останалото бе работа на океанския бриз, който издигна пъстрите сини криле с малката копринена торбичка и ги понесе над скалите, премина високо над пенестите вълни и продължи да се рее над синята безбрежност. После подадох второто хвърчило и Ештрела отново се затича, и този път сините криле с грациозен полет полетяха над океана.
Беше странно, че нямаше точки от лазерни устройства и като че ли никой не ни следваше. Дали пък не са се отказали!?
Но когато тя пое от мен въженцето и опита да се затича, внезапно се присви, потръпна няколко пъти, сетне тялото й се изпъна и рухна по гръб върху рядката трева.
- Господи, Ештрела! - изкрещях, спуснах се и се надвесих над тялото й. - Какво ти е?!
- Простреляха ме!
Вдигнах глава и видях през бинокъла как откъм ъгъла на крайната западна сграда снайперистът спокойно си прибираше калъфа и дори погледна с някакво странно безразличие към нас. После изчезна тъй, както и се беше появил.
- Но кой може да ти има зъб! Какво ще искат от една невинна жена?
- Акциите на брат ми, парите му в банките, яхтите, колекциите, проклети да са всичките… Тази лакомия, този ненаситен свят…
- Боже, какво да сторя - говорех повече на себе си, изпаднал в паника. - Трябва да извикам спешна помощ, трябва нещо да направя по-скоро…
- Няма! - изхриптя с последни сили Ештрела. - Извади резервното хвърчило! Намери ли копринената кесия?…
- Намерих я! Но какво да направя?!
- Разпредели по равно останалата пепел между третото и четвъртото хвърчило, после ги пусни. Моля те, Андре, направи го! За мен!
Спуснах се да изпълня молбата й. На човек, берящ душа, може ли да скършиш думата?! Трябваше да прегледам кървящата рана, подадох й кърпа да затисне простреляното място и се налагаше спешно да подиря помощ. Вместо това затичах като луд към скалите. Когато хвърчилата полетяха над океана, върнах се при тялото на Ештрела. Тя дишаше тежко. Изправих я, за да зърне как отлитат над вълните и се бавно се стопяват като две сини точици на синята безбрежност.
- Видях ги! - промълви тя. - Красив полет… Сбогом, братко! Вече и аз съм с теб, макар да не ме искаше до себе си.
Последните думи изрече с усилие, после се отпусна в ръцете ми. Сълзите ми сами тръгнаха. Мислех, че си отива и зарових глава в скута й. Господи, как не го предвидих!? Защо се заблудих? Не разчетох онези дребни детайли, които са важни в проклетия и несправедлив живот. Как ще живея оттук насетне? Какво ще правя!?
Угасна и малкото копнеж по нещо ново, хубаво и тъй непонятно и за самия мен. Гледах към Ештрела, вятърът рошеше косите и на двама ни, усещах солта и плясъка на океанските вълни. Всичко е загубено оттук насетне. И няма надежда, няма нищо…
Хълцах с глас. Разговарях със себе си, проклинах лошия късмет и своята непрозорливост.
И както бях заровил глава в косите й, чух гласа на Ештрела:
- Ей, амиго, жива съм, не ме оплаквай, а се стягай да ми нарисуваш полета на хвърчилата. Това с изстрела и снайпериста беше само още едно предупреждение, в рамото ми… Ако искаше, досега да е пречукал и мен, дори и теб. Но няма да им се оставим! Нали сме вече двама…
- Сега не говори, почивай си, докато те превържа и се обадя за помощ - промълвих, смаян от чудото.
- Ще оцелея, амиго! Снощи го сънувах. Чух един глас да ми нашепва, че всичко ще е наред… Каза ми, че имам разправии, но ще получа онова, което ми се полага, и тогава трябва да се погрижа за бездомните деца на Лисабон. За онези, с които някога съм си играла като дете, и които до ден днешен всяко лято, чак до късна есен, продължават да спят из парковете и под стрехите на компаниите край площад Маркеш де Помбал. После ми се яви голям и светъл детски приют…
- Ако някой ден решиш да го правиш, ще бъда до теб…
- И ще изрисуваш фреските по стените!? Нека да са весели, забавни, нека да има много сини хвърчила! Обещай ми!…
Кимнах, изтрих повторно показалите се сълзи от лицето си и погалих младата жена по косите. И благодарих на Оногова, който е невидим, дори непонятен за мнозина, но имаме невероятния късмет, че все пак го има, и продължава да ни пази и закриля. Благодарих му, че надеждата не гасне никога напълно, и за мое щастие, в синевата на небето ми ще продължи да свети една истинска, красива звезда. Моята Ештрела.
