Георги Н. Николов

Първите сведения за българи, установили се на континента-държава, датират от 1876 г. Тогава наши сънародници - бегълци от турските зверства след Априлското въстание, се установяват в щатите Куинсленд и Тасмания. В последвалите исторически етапи, по политически и икономически причини, по стъпките им тръгват още групи от различни краища на страната ни. Заселването им следва всички закономерности на емиграцията: в интегриране сред местното общество, търсене на работа, създаване на землячески групи, издаване на вестници и впоследствие - и книги с различно съдържание. Независимо от малкия им брой днес - около 6 хил. официално регистрирани, те успешно запазват националния си дух и самосъзнание. Съдържанието пък на художествената литература, която се твори и печата най-вече в старата родина, е разнообразно и достойно да се познава, популяризира и съхранява. Без да претендирам за изчерпателност, по азбучен ред ще посоча имената на д-р Борис Младенов, Виктория Забуковец, Георги Гълъбов, Изабела Шопова, Марсиа Малинова-Антони, Мария Стайкова, Станка Николова и Стефан Кожухаров, за жалост вече покойник. Той обаче по време е начело в тази интелектуална галерия от майстори на перото. Нека се запознаем с тях с по няколко биографични думи:

Поетът Стефан Кожухаров е роден през 1924 г. в гр. Павликени. Завършва Военно училище и по-късно се записва в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, откъдето е изключен по политически причини през 1949 г. Следват години емиграция през Югославия, Гърция, Италия до Австралия. Трайно се установява в Сидни, бил е мебелен полировач и по-късно: асистент в Научно-изследователски институт за хранителна промишленост. Умира в Сидни на 5.ІІІ.2014 г. Център в стиховете му са неволника и отечеството, образът на старата майка, останала далеч, огорчението, че съдбата му е изпълнена с нечакани разочарования и превратности. Можем да припомним цяла галерия български автори по света, изповядващи подобен тип плакатна най-вече лирика. Но в сборника „Изгнаник и Родина” - избрани творби, отпечатан във Варна през 1998 г. като второ издание, срещаме и заглавия с корени в старата ни история, с фолклорни мотиви искрена жажда за живот и интимност. По текстове на поемата „Сезони” от Стефан Кожухаров хор „Мартеница” изпълнява своята едноименна соната, пожънала огромен успех сред австралийската публика и през 1997-ма е номинирана за музикалната награда за най-добра световна фолклорно-традиционна музика (ARIA awards). Съосновател на дружество „Родина - Сидни”, учредено на 10 март 1978 г. Стефан Кожухаров е единственият българин, награден с Ордена на Австралия за заслуги към общността. Особено вълнуващо е стихотворението му „На първо либе”:

Виктория Забуковец е родена на 17 ноември 1930 г. в София. Баща й - Стефан Цолов - завършва Семинарията в София и е бил свещеник. След Втората световна война семейството емигрира в Австралия. Била е учител по стара история, английски и немски език в Presbyterian Girls College, St Aloysius College и Seymour College. Тя е сред първите, които започват работа в етническо радио (декември 1976) и подготвят програми на български език (1977). Организатор е на националната конференция на радио-асоциацията на Австралия (1979). Виктория Забуковец е новелист и поет. Член e на групата на писателите на Южна Австралия. Наградена е с ордена на Българската православна църква “Св Св Кирил и Методий” II-ра степен (1975) и ордена на Австралия “60 години от края на Вторатата световна война” (2005). Издала е романите „Светлината на черното мастило” (2009) и „Втората вълна” (2015) - „The second landing”, Australia (1993) и стихосбирката “От наблюдение до разбиране” (2014 г). Централна тема в белетристиката на Забуковец е емиграцията: посочени са корените, които я зараждат - в случая Втората световна война, теглата на обикновените хора и надеждите им, че след преселението над всички тях ще се усмихва зората на трайния мир. Що се отнася до лириката й, тя е изтъкана от социални прозрения и ясна непримиримост пред дисхармонията на обществото.

Борис Младенов е роден през 1939 г. в с. Лехчево, бивш Михайловградски окръг. Гимназия завършва в Михайловград (днес Монтана), след което е войник в Перник и с. Чорбаджийско, Момчилградско. Кандидатства литература, журналистика и медицина, приет е медицина във ВМИ, София. След дипломирането си е изпратен по разпределение в Окръжна болница - Михайловград, а след година - в градската болница на Берковица. След свършването на провинциалния си стаж е приет с конкурсен изпит в Катедрата по пропедевтика на вътрешни болести към ВМИ, София и по-късно - в новосъздадената Клиника по хематология като асистент-преподавател. През октомври 1991 г., с настъпването на промените у нас, емигрира със семейството си в Австралия. Тук се установява в гр. Сидни. След успешно издържани приравнителни медицински изпити е регистриран в Лекарския борд на Нови Южен Уелс и работи като хематолог в престижни болници в гр. Улонгонг и Сидни. Вече е пенсионер. Стихове пише от ранна училищна възраст. Участвал е в литературен кръжок в гимназията. За първи път негови творби са публикувани в студентския в. „Медик”. След пенсионирането си събира всичко, написано и съхранено до момента и посвещава изцяло времето си на любимото си хоби, като издава стихосбирките „Еротични сонети”, „Ехо от близкото минало”, „Старчески напеви”, „Вълнения”, „Мисли надживели вековете” - четиристишия, „I call Australia home”, „Закъсняла младост”, „Симфония в бяло”, „Две сенки бяхме…” и „Фамилно дърво” - проза. Членува в Съюза на независимите писатели в България.

„Родена съм във Варна през 1971 - споделя Изабела Шопова.- Прекарах ранното си детство на село, мечтаейки да се върна в родния си град. Имаше нещо омагьосващо в Морската градина и фонтаните на площада. Tъкмо тръгвах на училище, когато мечтата ми се сбъдна - върнахме се да живеем във Варна за постоянно. Обаче се озовахме в най-новия, най-далечния и най-негостоприемен квартал на града, сред хиляди новодошли другоселци като нас. Инфраструктурата беше недоразвита, нямахме телефони, градският транспорт беше кошмарен, нямаше достатъчно класни стаи в училището и учехме на три смени. Кал, бетон и грохот на излитащи самолети (от близкото летище) доминираха живота ни. Без да знаем, живеехме в имигрантско гето. Но пък беше весело - със съседите от блока (имигранти като нас) бяхме като едно голямо семейство. Аз бях вундеркинд - научих се да чета в много ранна възраст и четях много. Мечтаех да стана първата българска жена космонавт. На 11 години бях приета в експериментална паралелка за изпреварващо обучение в Математическата гимназия във Варна и завърших училище, преди да навърша 16. Продължих образованието си във Варненския технически университет. Сдобих се с диплома по специалността „Радио- и телевизионна техника” в края 1993-та година, точно когато всички варненски заводи затваряха и хиляди квалифицирани, опитни инженери оставаха без работа. Потенциалните ми работодатели мислеха, че се шегувам - 21-годишна с новичка диплома в едната ръка и новородено бебе в другата, търси работа като инженер. Наложи се да си търся друго поприще. В годините на прехода работих какво ли не - бях манекенка в завода за облекло „Дружба”, плетях бутикови пуловери и ги продавах в прохождащите тогава частни бутици, водех курсове за манекени към фирмите „Богоя” и „Инел”, бях рекламен агент във варненския ежедневник „Народно дело”, работих в рекламния отдел на Радио Варна. Точно посред вихрещата се галопираща инфлация на 1995-та станах търговски представител на никому неизвестните тогава продукти на френския козметичен и фармацевтичен гигант „Пиер Фабр” чрез българската фирма „Арикозметик”. Четири години по-късно станах регионален мениджър в дистрибуторската компания „Интербрандс”, дивизия „Колгейт-Палмолив”. През 2002-ра прекъснах кариерата си, за да последвам съпруга си в Нова Зеландия. В продължение на години пишех писма и статии за живота и приключенията ни там, които публикувах в сайта за българите по света иде.ли и на други места в Интернет. Когато се преместихме да живеем в Бризбън, Австралия, събрах всички писма за Нова Зеландия и ги предложих на издателство „Колибри”. Така през 2009-та година излезе „На изток - в рая”. Приключенията ни на австралийска земя пък се превърнаха в „На запад от рая”, 2012. После реализирах друга голяма своя мечта - по покана на българския Антарктически институт прекарах един месец на базата „Свети Климент Охридски” - на остров Ливингстън в Антарктида и през 2016-та година публикувах „На юг от разума”, която разказва за Антарктида и нейните обитатели. В отговор на многобройни въпроси, които получавам от други пътешественици, които пишат или искат да пишат пътеписи, събрах собствените си открития и опит в писането в електронната книга „Самоучител за преднамерено убийство на скуката”.

Марсиа Малинова-Антони (с рождено име Здравка), е завършила история през 1966 г. и известно време работи като асистент във ВХТИ - София. След заминаването си за Австралия (1979), разширява образованието си в областта на живописта, ирисовата диагностика, астрологията, духовната философия. Шест години води българската програма на радио ZZZ в Мелбърн и още четири - на радио 4ЕВ в Бризбейн. Свързана е с духовните копнежи на българския народ. Макар и живееща в чужбина, тя радее за своята страна и с цялата си душа жадува за прогреса на България. Обичта й към родното струи на много места в нейното творчество. Книгите й: „Космична поезия” (2007), „Животът в небесата” (2011), „Вечно живи” (2013), „Южният кръст” (2013), са сполучлива палитра от философски послания, размисли върху човешкото присъствие в измеренията на пространство и време тук, на земята, и „отвъд”. На духа във Вселенския хаос и сред хорския хаос „у дома”. Сборникът „Южният кръст” включва иначе отделните кратки стихосбирки „Австралийско ноктюрно” (1989), „Бездомна любов” (1989), „Северно сияние (Емигрантска рапсодия)”, „Слепи птици” (1989), „Южна Жена - Северен Мъж” (Мелбърн, 1989), „С вика на вятъра” (Мелбърн, 1990), „Сълзата на клоуна” (1992), „Софиян” (1999), „Танц на фламинго” (1999), „Цвят на магнолия” (2000), „Завръщане” (2003), „По света”, „Лунна пътека” (2004). Нейно дело е и лиричният филм „Сълзата на Клоуна”. Част от творчеството на Марсиа носи отпечатъка на тежка скръб след загубата на двамата си сина, които й оставят значително наследство. С него авторката финансира издаването на сборниците. От тях в България безвъзмездно е раздала над 100 хил. бройки.

Георги Гълъбов е роден в София на 20 май 1946 г. В корените на родословното му дърво се преплитат съдбите на висши български офицери и австрийски аристократи. Събитията от 1944 г. поставят семейството му в дълбока сянка. Това укрепва духа му и го учи от малък да разчита на себе си. През далечната 1971 г. намира свободата си на Запад. Завършва средно и техническо образование в България, институт по маркетинг и мениджмънт в ЮАР, и бизнес колеж в Австралия, където е домът му. Творческият му талант се проявява от ранна възраст. Плод на неговото перо е стихосбирката “Прекършено крило”, издадена през 1997 г. и повторно - през 2015 г. Сборникът от сентенции и афоризми “Сентенции”, публикуван през 2015 г. на четири езика, е плод на житейския му опит и мъдрост, която авторът споделя със своите читатели. “Къси разкази” е следващата му книга, готова за печат.

Мария Стайкова е родена на 19 октомври 1946 в Пловдив. Майка й, Ралица Белева-Стайкова, е биохимик. Баща й, Анастас Петров Стайков и брат й Петър Анастасов Стайков, са художници. Мария Стайкова завършва биохимия в СУ „Св. Климент Охридски”. Работи като хоноруван асистент по биохимия в Медицинска академия, като научен сътрудник в БАН и в Групата по невроимунология в Канбера. Автор е на книгите „Австралия - България: взаимно непознати” (2000) и „Австралия - България: по-малко непознати” (2010). Член на Съюза на българските журналисти. Наградена е от президента на Асоциацията по невроимунология (2004); биографията й е включена в книгата „1000 причини да се гордеем, че сме българи” (2008 г). Удостоена е с медал „Иван Вазов” (2008); номинирана е за „Българка на годината, която живее в чужбина” (2011).

Станка Николова е родена на 28 март 1944 г. в с. Ивански, Шуменска област. Завършила е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работила е в сферата на културата и образованието в Разград. Издала е поетичните книги: „Спасена тишина” (1999), „Когато лятото отмине” (2005) и „Водно огледало” (2017). От 2009 г. живее в гр. Пърт, Австралия. От 2017 г. е член на Съюза на свободните писатели в България.

П.С. Има и други българи, чиито книги не са включени тук поради естеството на съдържанието им: Рилка Върбанофф с кулинарния сборник „Rilka`s Feasts” (2012) и Любомир Червенков - с произведения по астрология, а също Красимира Байлс, завърнала се окончателно в България и Тодор Донов с книгата „Страдания и истина”, все още в процес на търсене. Искам да благодаря на посолството ни в Канбера за оказаното съдействие за контакт с писателите и по същата причина - на Дияна Копринкова, журналист в радио SBS.

——————————

Стефан Кожухаров

„НА ПЪРВО ЛИБЕ”

Либе ле, либе Милено,
Милено, първа изгоро,
много се време измина
по тази пуста чужбина
в раздяла дълга, самотна.
Пее веч пиле в гората,
че там се дървя разлистят
и люляк цъфти, мирише,
от зефир южен довеян.
Пролет е, либе, в полята,
пролет се ражда в душата.
Щем да се видим, Милено,
очи в очи да впием,
в прегръдка, либе, загърнем,
сърца си с устни докоснем.

——————————

Д-р Борис Младенов

* * *
Кажете ми, какво е любовта!
Лъжа, игра, шега или забава?
Защо когато ни споходи тя
от разум и разсъдък ни лишава?

И влюбеният, вместо със ума,
загубил за реалността представа,
света открива с розови стъкла
и със сърцето само разсъждава.

Когато се разбуди някой ден,
очи отвори и се осъзнае,
че вече свършил е сънят, в почуда

назад отправя взор и отрезвен,
разбира чак тогаз, че любовта е
най-милата, най-сладката заблуда!

——————————

Виктория Забуковец

МАТЕРИАЛНО ЗАТЛЪСТЯВАНЕ И ДУХОВНА АНОРЕКСИЯ

„Чудесна кола! - самодоволно каза петролният бос -
Струва само няколко стотици хиляди.
Пасва на вечерния тоалет на жена ми
- от дизайнер, за десет хиляди -
и на бижутата й от Cartier.”
Зад ъгъла
една баба прегърна увита книга,
която струваше пенсията й за една седмица -
подарък за рождения ден на внука й.

——————————

Георги Гълъбов

БЯЛО И ЧЕРНО

Какъв прекрасен летен ден:
небе - безоблачно и чисто
и ето, ти вървиш до мен
с очи щастливи и лъчисти.

Събирам горските цветя,
венчета нежни ти изплитам
и славя Бога и деня
любов, че мога да изпитам.

Разхождаме се из леса,
ръце във сладка близост вплели,
на люляк дъха твоята коса -
от щастие сме сякаш онемели.

Със трясък падат кофи от боклук:
пияните се бият пак след бара.
Щастливият ми сън завършва тук,
от мъка плача - паля си цигара…

——————————

Станка Николова

МОЯТ БОГ

Господи, ти си тук, на полето.
Не сред храма, на тебе наречен,
в който лъжа и наивна несрета
пред амвона са спътници вечни.
Не сред блестящи икони и злато,
сред приведено хорско безсилие,
сред съмнително днешно богатство,
зад усмивка дявола скрило.
Ти си тук, в тази пръст вездесъща,
която знае смъртта и живота,
в която семе с дъжда се среща
и израства зелен хоризонта.
Тук си, когато утрото пали
на деня животворните свещи
и небесният купол олтар е,
под който вървим праведно - грешни.

——————————

Марсиа Малинова-Антони

МАСКА ОТ ФИДЖИ

Червена маска като небето на Фиджи,
в което се оглеждат палми и огньове;
корали с дъх на сол, танцуващи жени,
дъги трицветни като сенки на мостове;
и мътното лице на местния певец,
отмерващ островния пулс в плътта на барабан;
във вечерния здрач копита на жребец
и пламъкът на факли над тропика смълчан.
А маската ме гледа с прорязани очи -
с пророчество неясно за бури и тревоги,
раздвижва тъмнината и времето мълчи,
заключено във линиите строги…
Танцуват с медни кожи жените на Фиджи,
морето гасне тихо, заспиват планините,
отпускат се в постели легенди и звезди
и палмите сънуват горещите лица на дните.

——————————

Изабела Шопова

ЗАТИШИЕ СЛЕД БУРЯТА

(откъс от сборника „На юг от разума”)

Контрастът на бялото и сивото е толкова силен, така остър и неогладен, че дращи болезнено очите. Българският плаж изглежда опожарен. Черни, грозни руини на пейзаж. Съсипани останки от някогашна хубост и прелест. Дори айсбергите - все така кокентно пременени в нови форми, показващи нови страни и ъгли от сложната си архитектура - не ми се виждат красиви тази сутрин. Сякаш някой е дръпнал шалтера и изключил синьото им сияние и обаяние, отвил е крушките на перлената светлина на хоризонта, свалил е за пране ефирните небесни завеси, смъкнал е захарната глазура от алпийския ландшафт и ми е спрял антарктическата дрога в същото време. Чувствам се ограбена, празна, тъжна и загубена. Самотна. И нищожна пред явното безразличие, с което Ледената любовница е захвърлила внезапно обаянието си, зарязала е всички усилия да ме очарова, и се е захванала разсеяно със своите си домашни занимания, забравяйки напълно да поддържа публичния си имидж на мистериозна хубавица и неустоима прелъстителка. С болката на изоставена любима, със съкрушено сърце и сълзи на очи (от лютия вятър) се втурвам към близостта и топлината на хората.
Разбира се пак не успявам да напиша нито ред. Изобщо с тая лудешка надпревара с времето тук не само за писане и четене, ами дори за сън не ми остава време. Безкрайните дни ме подлъгват да стоя до късно, интересните разговори ме отвличат от писателския ми график, музиката и купоните ме увличат до малките часове, ярката светлина ме събужда рано, а любопитството към многобройните паралелни проекти на учените ме дърпа във всички страни едновременно през деня. Имам постоянното усещане, че денонощието тук има много повече от 24 часа. Сякаш живея на заем, ползвам време на кредит от някаква мистериозна антарктическа ледена банка за минути и часове. Тревожа се леко, защото още не сме обсъждали условията на заема и нямам никаква идея каква е лихвата и дали ще мога да я платя. (Имам опасения, че ще се разплащам дълго.)
Биологичния ми часовник се опита в началото да спори, че не може то така, има си правила за тия работи, физиологични закони, циркадиеви ритми и канони, и следователно като мине полунощ гърбът ми трябва да е в хоризонтално положение, а главата на възглавница някаква, ама бързо му минаха тия мераци за ред и законност. Прави опити да вдига гири по едно време и да ми демонстрира кой командва в главата ми (като ме поваляше с безумна ослепяваща умора всеки път като стане два часа - и следобед, и след полунощ), обаче накрая се примири, вдигна ръце от моя безнадежден случай, схвана, че не може да се спори логично с хора, които са под влияние на големи дози антарктически наркотик и се ската някъде да чака по-добри времена за реванш. Денят е мрачен, студен и все така неприятен, но все пак не пропускам да изляза на разходка по плажа. Вече ми е станало навик да проверявам и изчислявам наум кога е високата вода, и да планирам разходките си, без опасност пътят ми да се окаже отрязан от прилива. Вземам радиостанция от Данчо, обещавам тържествено да се върна здрава и читава, козирувам уставно и се спускам по снежния склон към водата под благосклонния поглед на Командира и бялата му брада.
Нося си геоложкия чук, естествено. Коя уважаваща себе си дама излиза на разходка без чук?! Крача бавно, опитвам се да не плаша гошовците, спирам за дълги съзерцателни моменти, почуквам лениво по-интересния камънак, подритвам всяко черно камъче (може пък да е метеорит). Отдвам се напълно на усещането за изолация и усамотеност. Веднага щом базата се скрие от поглед не е никак трудно да си представиш и повярваш, че си сам в целия свят, звезден корабокрушенец на скована във вечен лед планета, единствен обитател на интерпланетарна станция, последният оцелял след ядрена зима. „Соларис”, „На брега”, „Марсианецът” и „Малчуганът” в едно. Не ми е страшно. Антарктида ми прави компания и ме представя на боговете и вселената. С Ледената кралица на моя страна нямам от какво да се страхувам. Просто съм малко тъжна.
Дойдох тук в търсене на предизвикателства и на изгубената невинност на последния континент на нашата планета, с очакване за сблъсъци със свирепата природа, открития, приключения, студове, снегове, неистови изпитания на воля и мишци, но вместо това намерих нещо друго. Не трудностите на оцеляването в минусови температури и ураганни ветрове, а изпитанията на културния шок. Не пронизващ студ, а топлината на човешката общност. Трудностите на адаптацията към динамиката на групата, даровете на внезапно пламналите приятелства, енергията на човешките взаимоотношения, щедростта на полярниците. Търсих магията на Антарктида, а ми се наложи да се справям с търканията в други силни характери, причинени от принудителната близост. Очаквах битки и трудности, а вместо това намерих приятели и близост.

——————————

Мария Стайкова

ПЪРВО ОТЧАЯНО ПИСМО

Като каже човек „Австралия” и страх го хваща. Ей, не е шега работа да седиш пред бюрото си в долния десен ъгъл на картата на света и да пишеш писмо! Хем е много различно, хем изобщо не е различно: земя, дървета, хора.
Май е най-хубавият месец - топла есен. Когато идвали в Канбера, хората от западна и северна Австралия се чудели: „от какво са болни дърветата, та им падат листата?” Да умреш от смях - не са виждали зима! Не са виждали дървета, на които листата пожълтяват и падат и дървото заспива, за да се раззелени през… ноември.
Има сиво и червено кенгуру. Когато европейците видели за първи път кенгуру, попитали за името на скачащото. Аборигените отговорили: „Кенгуру”, което значи „Не разбирам въпроса”. Европейците били доволни, че получили отговор; аборигените чакали обяснение на въпроса, ама не го получили.
Те и моите диалози тук са такива - българка в Австралия.
Значи: екваторът е на север; на небето няма Голяма и Малка Мечка, а има Южен кръст; през май започва есента, а през декември - лятото; движението е от лявата страна на пътя… В автобуса инстинктивно „натискам спирачки” като видя, че завиваме „в грешното платно” и принуждавам професионални шофьори да натискат спирачки, защото пресичам улиците, гледайки в обратната посока.
…Току-що се върнах от мексиканска вечеря, поднесена на една българка, от една датчанка, в дома на един американец, в Австралия.
Тук всеки е чужденец (с изключение на аборигените). В България, Китай, Франция се знае кой е гостът от чужбина. В Австралия един от първите въпроси към събеседника е: „От къде сте?” В красивия дом на Дейвид хващат очите един дървен долап и един дървен стол до камината - от бащината къща на Анна в Дания. В просторния хол на Анита има изящни мебели и порцелан от Виена. Лана и Алекс наливат чай със самовар от царска Русия. Консуело и Антонио имат чудна керамика от Перу. Сутрин и вечер в 6 чувам ку-ку часовника на Франк от Австрия. Писалището с тайни чекмеджета на Ивон е от Англия. Това не са сувенири. Това са „от баба и дядо”, „от мама и татко”. Какво да кажа: „Австралия - страна на масова носталгия” или „многонационална Австралия”?