БОГОРОДИЧНА ДИНЯ
Семе от тази диня мама заравяше в три от земните гнезда на бостана ни в Мералъка. И три пъти се прекръстваше.
Нивата ни там беше тясна и стръмна, обърната към изгрева на слънцето, и дългите редове на дините и пъпешите се проточваха отдолу нагоре, като леко извита стълба между земята и небето. Трите гнезда мама избираше на високото, към края на стълбата.
Ние - децата - през юни почвахме да обикаляме бостана. Слънцето и дъждът свършваха своята работа и редовете оживяваха; по пръстта се наливаха и едрееха зелени юмручета. Най-буйни бяха ластуните на трите гнезда към края на нивата.
Те имаха малко завръз, но бързо пълзяха встрани. Техните дини не бяха нито тумбести, нито длъгнести; овалът им вземаше по нещо и от едните, и от другите.
Не изпъкваха с вида си. Бледозеленикави и тънкокори, те ставаха големи, гладко изваяни, фини, с леко вдлъбнати чела и с жълтеникаво, като гледжосано, кръгло петно там, където е изгорял цветът им.
Редките шарки по тях хармонично повтаряха формата на листенцата от ластуните им. Първата диня откъсвахме за панаира на 28 август. На този ден по стар стил бе Голяма Богородица. До края на месеца прибирахме вкъщи и другите дини от трите гнезда. Налети с вълшебен земен и небесен сок, те тежаха по десет килограма, че и повече.
Първата диня бе за обеда на панаира на Голяма Богородица. Сядахме заедно с гостите си - роднини-другоселци - и, оставена в ъгъла на стаята, тя излъхваше меко благоухание, което се долавяше от всички. След като и най-бавният се нахранеше, тате я срязваше с ножа направо на дъсчената маса.
Вдигаше нагоре с лява ръка челото й, по което имаше сякаш гъсти кървави капки, и го държеше така, че всеки да го види. Тогава мама, забрадена с пъстра забрадка, отправяше благ поглед към стената, гдето беше малката икона над кандилото, и се прекръстваше.
Тате разрязваше внимателно динята на толкова резена, колкото хора бяха до масата. Всичко вършеше с такова одухотворение, сякаш че свещенодействаше. Мълчахме.
Не помня динята да се е случвала недозряла или презряла. Дори да не я изстудявахме, тя винаги пращаше. Все биваше свежа и сочна, захарно сладка, с избила роса по резените. Такава роса блестеше и от нейните тъмнокафяви дребни и лъскави семки. И най-вече - всяка от тях от двете си страни имаше по едно, като че току-що разкрехнато, сребърно кръстче.
Тогава тате прошепваше:
- Богородична диня!
Които я вкусваха за първи път, се чудеха. А които я знаеха отпреди, благоговееха. И наставаше знаменателно-божествен миг, когато ни се струваше, че от малката икона на стената тихо благославя нас и масата ни самата Света Дева Мария. Христовата майка ни благославяше за по-честит и по-човешки живот, какъвто никога не намерихме на земята.
…Всяка година на този ден тате разрязваше първата Богородична диня. И затова и празникът, и панаирът придобиваха своята чудодейна сладост.
