ЧЕРЕШИ
На Минка и Кънчо
Когато черешите цъфтят, пчелите опрашват цветчетата им. Едно празнично пролетно жужене. Един своеобразен бял земен космос, където се извършва тиха работа, от която въздухът сладни, и по-сетне, още в цвета се заобля зеленият малък плод.
Наоколо дъхти на клей, на живот. Колкото по-тъмна е пръстта под тях, толкова по-бял е цветът на черешите.
Откъде вземат тази чиста белота - не зная. Приличат на млади нагиздени булки. После неусетно плодът им расте между листата, порозовява от слънцето - първо от едната си страна. Костилката вече е затвърдена, а кожицата става мека, свежа…
В детството ми около нашата къща имаше стара череша с люспеста кора. Щом узрееше, у дома наставаше истинска радост. Тогава забравяхме киселите джанки, от които зъбите ни скрипваха, и боси, изпълнени с кротост и светлина, спирахме под черешата.
Плодът й беше немного едър, но сладък. Когато копаехме картофите или боба в градината, щом стигнехме до нея, почивахме под сянката й и посягахме с нетърпение към увисналите й клони.
Качехме ли се горе, краката ни се ожулваха, от което ни ставаше хубаво, възсядахме някой по-дебел клон и така хем се отморявахме, хем ядяхме череши. Тогава се чувствахме волни като врабците, а те имаха привилегията да кълват със цвъртене по най-високите клонки най-узрелите и едри зърна…
Тази череша започваше да зрее по празника на Св. св. Кирил и Методий. Когато пораснах и, обзет от други грижи, напуснах село, винаги щом се връщах да видя родителите си, жадувах да заваря черешата узряла. Но все така се случваше, че или беше още зелена, или вече бе преминала. И така - повече не можах да я опитам.
Стоях под нея с наведена глава като блуден син и ме обхващаше някаква неизмерима тъга. Докато един ден черешата беше изсъхнала и остана само в спомена ми…
Обикновени ниски вишни растат и сега по двора. Те също имат своя чар. Когато съм си ходил, съм вкусвал от тях, защото те траят по-дълго, докато станат възчерни. И въпреки това, пак са стипчиви. Като ирония на съдбата, сега мога да запълня изгубеното само с тях. Кой знае защо, винаги имам чувството, че те се берат само в кошници, изплетени от повет…
Някога под лозята имаше безименна гора от круши-дивячки, дрянове, киселици, лески и трънаци. Тя цялата беше прошарена от белезникавите стебла на дивите череши. В онази беднотия през няколкогодишната война и те раждаха плод за нас. Бяха много стари и високи и за да стигнеш клон, трябваше да се катериш нагоре. Там ходехме през първите дни на лятната ваканция.
Дърветата почерняваха от плод. Това бяха дребни горчиви зърна, половината от които окапваха от самосебеси и съхнеха по земята. Вечер овчарите и говедарите се връщаха и носеха на децата си по някой откършен клон, отрупан с череши, а листата му се брояха на пръсти. И такъв подарък тогава беше голяма радост.
Дивите череши ги ядехме само ние и косовете. Понеже бяха много дребни, гълтахме ги с костилките, за да се наситим по-бързо. Коремите ни се надуваха от сладост и горчивина. Но сякаш нямахме насищане. Това не беше от лакомия. Беше от глад.
Понякога от дивите череши (както и от вишните) си правехме черешенца. Натъпквахме ги в шишета, заливахме ги с вода, запушвахме със шума шийките на шишетата и ги оставяхме няколко дни, докато черешите втасат. По-хубав шербет, леко възгорчив или възкисел, не съм пил дори на панаира…
Череши. Розови, бельовки и черни.
Не ги обичам купени в кесия. Не мога да ги ям набрани. Това, че ти сам ще ги откъснеш, че най-напред ще си сложиш обички на ушите, си има своя неповторима красота, своя прелест. Най-сладко е, когато ги береш от дървото.
В детството си не сте ли виждали как някой, след като е ходил да пои коня, на връщане го е спрял под някое червеннало се дърво, конят е навел глава да пасе, а човекът е стъпил на голия му гръб и… къса череши. Без да се оглежда, сякаш няма време, той ги яде направо със шепи. А те са сочни. Затова примамват…
В спомените, като сега, пред очите ми магически заиграват огнени кръгове.
И аз потъвам в тях, пиян от веселия ален сок.
