Валентина Димитрова

Първата част от романовата дилогия „Времена насрещни”, озаглавена „Кръстопъти и ветрове”, е синтез на най-хубавото от писателските прояви на Иванка Денева. Истинско удоволствие е да четеш един белетристично плътен роман, изпълнен с атмосферата на Българското възраждане в продължение на два века, с диханието на родния Сливен, с умния анализ на големите човешки страсти, с победи и поражения, с търсене величието на човешкия дух.

Точно този роман превръща Иванка Денева в биограф на човешкото самопознание на света. Този читател, който е чел и другите книги на Денева, не е изненадан от витализма й, от желанието й да обхване целия български свят със сетивата си, да го почувства и изживее пълноценно. Богата е образната система. А природата тук е другият герой, другото око – толкова близко до човека, сякаш е част от него.

И в тази своя книга авторката остава вярна на своя стремеж да търси вечното в „езика” на родното. Пейзажът й реконструира митически, фолклорни или библейски моделни форми: чрез него животът и смъртта са осмислени като двете страни на вечния природен цикъл. Много силно придърпват душата онези природни описания, които са „стихове в проза”. В тях се срещат образите на слънцето, луната, земята, нощта, деня, вятъра… Те са персонифицирали и синтезирали в себе си мислите и чувствата както на своята създателка, така и на трудовите хора.

„И есента бързаше с покрусата на заника: от седмица черни облаци плуваха разсърдени: устремени към скалист бряг ладии, и от сянката им помръкваха добици и хора. Към залез сивото се сплиташе с огнените камшици на оранжа, а заплахата – начупени стрели и трясък, отшумяваха далеч, за да се върнат пак, неочаквано и наблизо. Хоризонтът се заснишава и накрая изчезна, сякаш не бе го имало. Гръмотевиците плашеха живинката и тя се въртеше неспокойно в оборите: старите биволи, преживяли до тогава в наслада и леност, се оживяваха внезапно и в очите им просветваше нещо от далечните им прадеди…

Сетне небето, плиснало дълбоки ведра, се успокояваше: изпод облачната постеля пролазваше лъч, несмел, а по пладне се случваше и кълбото да се покаже за малко и целокупно, понадвило стихиите. Свети Илия бе смирил вече гнева си и прибрал колчана, а колесницата му ръждясваше, несмазана под небесния навес…”

Това е вече една нова, претворена действителност, която търси своето истинско място в живота на хората. И всички времена – минало, настояще и бъдеще се сливат в едно – в мига, в който явленията в живота се възприемат едновременно. И от тази едновременност се раждат напрежението и драматизмът.

Единството между човек и природа в романа „Кръстопъти и ветрове” е толкова силно, че реално ставащото и фантастичното, истински живото и одухотвореното трудно могат да се различат и отделят.

В художествения свят на Иванка Денева думите често загубват своето истинско значение и се превръщат в метафори и метонимии, в сравнения и олицетворения. Тук има и парадоксалност, и изненадващи съчетания на представи и понятия, но и епична плавност и простота, естествено изящество, характерни за стила на по-старите майстори – Елин Пелин, Йордан Йовков, Димитър Талев. Ето още един пример:

„И една жега се спусна да мори сърцето, изпепелено до бяло от чакане и крах, като тревите, които линееха сега, пожълтели. Есенните дъждове нямаше да им вдъхнат повторно живот: стъблата, жилави в часа на младостта, се валяха в прах, сбърчени и трошливи. Една невидима хала изпи живеца на гераните и без тяхната влага бахчи и дворове помръкнаха обречени. Нямаше я от месеци благословената небесна лейка: да ороси и възправи към слънцето всеки стрък. Селякът, човек упорит и непреклонен, се намери с отпуснати ръце, и благославяше Бял извор в долния край на селото, останал да утолява жаждата на хора и добици.”

Природата и човекът се сливат във времето и в пространството. Времето загубва своите темпорални граници. Връзката между всички времена се осъществява посредством историческата перспектива, която разгръщат страниците на романа. Читателят се сблъсква с отвореното време, което има врати и към историята, и към бъдещето. Крайностите в този познат и непознат свят се докосват, за да се роди красотата:

„…Този клен надничаше в стаята на съпрузите и бе другото, след бряста до реката, любимо дърво за Славяна. Рано сутрин клоните му сплитаха десници за поздрав и тя зърваше първо техните силуети през прокрадващите се лъчи. Когато слънцето висеше над хоризонта – лумнала клада по пладне, между клоните се люлееше факла сякаш, пламтяща до залез с огненото си зарево. Тази магия в голямата одая бе целодневна: заникът умножаваше охрата и оранжа от последните оцелели листа и по тях подскачаха неочаквано снопове мед, които по икиндия вече търсеха къде ще пренощуват.”

Всичко е погалила Иванка Денева с ласкава ръка, най-вече природния свят, затова природата в нейния роман диша, живее, пее, тъгува. Писателката не се бои да посегне към конкретния факт от действителността, защото знае, че има сила в себе си да надмогне реалността и да я опоетизира. А психологизмът се превръща в главен двигател на активната връзка между човека и природата.

Пейзажът очертава и много от националните особености на страната. Националното в пейзажа доказва, че възвръщането към родното, към земята не може да се осъществи по друг път, освен чрез сливането с първичните стихии на природата с изконното в бита.

Иванка Денева намира път към сърцето на човека (и към сърцето на цялата епоха изобщо), като навлиза в тайните на природата. Цветовата гама, с която я изобразява, в повечето картини е светла, слънчева, витална, независимо от историческите тежнения, защото целият природен арсенал е облъхнат от голямото желание за живот. Патосът на жизнеутвърждението води дори до цялостно обръщане на представи, битували в съзнанието на народа:

„…Момчето я изправи, приближи главата си и носът му се долепи неволно до нейния, и го притискаше – да го… скърши! Очите гледаха, забравили козите, които надничаха с лукави очи иззад храстите пак, а по-пъргавите се бяха приближили съвсем, стояха вторачени и мърдаха рехави брадици.

Младата жена затвори очи, онзи млечен мирис задимя над нея: пара, политнала да възседне облаците и да се върне сетне като дъжд, светъл и нетърпелив: да окъпе… душите.”

Ще бъде голям пропуск, ако не се спрем на стихотворението „Водно огледало”, което по неповторим начин отразява дълбоката връзка между природния и човешкия свят и е още едно доказателство, че от романа „Кръстопъти и ветрове” на Иванка Денева струи поезията на човешката душа, стремяща се към съвършенството:

„Животът ми изтича по водата –
черна или бяла и лъчиста.
И в нея – огледало на душата
надничат дните ми сребристи.”