Борис Данков

75 години от рождението на поета

Познавам Кънчо Великов от далечната 1968 г., когато той идваше на срещите, организирани от литературната група „Илия Иванов - Черен” в камерната зала на Габровския драматичен театър.

Запомнил съм го като млад човек с буен къдрокос перчем, който пристъпваше плахо и притеснително, като да не присъстваше на обикновена литературна среща, а на някакво … свещенодействие.

По онова време той току-що беше завършил Техникума по механотехника „Д-р Василиади” и работеше като шлосер в машиностроителния завод „Янтра”.

Кънчо идваше на литературните срещи и четения, организирани от групата, но винаги стоеше някак си встрани от „бурните страсти” и „емоции”, които тогава бушуваха в кръвта ни.

По-късно се случи така, че аз заминах „да превземам София” , а Кънчо Великов продължи да живее и работи в Габрово, по-сетне - в Павликени. Пътищата ни се разминаха. Срещнахме се отново като „пищещи братя”, след 20 години.

Кънчо вече бе издал 10 поетични книги, беше станал член на СБП. Но дълбоко в себе си пазеше спомена за „габровския период” в своя живот и се смяташе за „габровец по душа”.

Пред мене са неговите два тома „Избрани съчинения”, излезли неотдавна в луксозно издание на авторитетното великотърновско издателство „Фабер”.

Първият том съдържа антологично избрани „Стихотворения” от всички издадени досега поетични книги на автора и нови творби. Вторият - негови произведения, включващи „Литературна история, литературна критика и миниатюри”.

В поетичното му творчество се открояват три основни теми. Сред тях - на първо място е патриотичната тематика. Тя е органична същност, неразделна част от лирическото кредо на поета.

Преклонението пред българската земя и паметта на предците („Кольо Фичето”, „Балада за Дряново”), обичта към отечеството, верността към завета на възрожденците и борците за национална свобода („Тефтерчето на Левски”, „Момчетата на Бачо Киро”) са нравствените императиви в неговата поезия.

Кънчо Великов не се възторгва от миналото заради самия възторг. Той търси смисъла на завещаното от дедите ни в днешния ден: „работим ли на нивата народна, по братски плодовете ли делим” (стихотворението „Съд”).

Социално-философската тeматика е другата насока в поетическото творчество на поета. Толкова широк е спектърът от подтеми и лирически прозрения в неговата поезия, че е трудно те да се подредят в някаква логическа йерархия.

Веднъж това е темата за невежите посегателства върху непокътнатата природа (”Водопад”). Друг път- безразсъдното похищение на смъртно отровената българска земя („Екология”). Трети път - безпътицата и бедността, в които сме затънали („Зима I”).

Все пак поетът сякаш таи в себе си плахата надежда, че нещо може да се промени. Християнската етика и вярата в човешката доброта; идването на „нов Месия”, като че ли остават единствената надежда за избавление от сполетялата ни безпътица („Истината”). Но в това е и личната, есениновска драма на лирическия герой: „Дъжд вали. Радост и болки,/ смях и сълзи- валят над живота ми./ („Дъжд” ).

Иначе всичко е като в някакъв „абсурден театър, наречен живот”, в който „главните роли- на Царя и роба” предварително са разпределени, без „право на избор и свой мизансцен”. Значи светът е сцена - както са казали древните, но днес ние сме го превърнали в един голям затвор.

Независимо от това, че с модерните открития сме скъсили разстоянията между континентите и държавите. На светлинни години са останали хората един от друг, поради пагубния нагон - егоизмът и омразата, станали неразделна част от природата на човечеството през „модерния” 21 век.

Интимната лирика е другата тематика в поетическото творчество на Кънчо Великов. В нея основен акцент е темата за любовта и любимата. Не на последно място - преклонението пред майката, като единствена и най-вярна опора при житейски тегоби и отчаяние, разочарование.

Ето какво са любовта и любимата за поета. Обичта е внезапно чувство, жадувано „наяве и насън” („Изстрел”). Тя е грях и безразсъдство, при което „светлият хаос на космоса” прониква в душата и плътта („Неразумно”). Любовта е „изгарящ пламък” и вик, романтична мечта и далечен мираж. Обичта е сливане и космическа вечност. В тези лирични посвещения на поета чувството е една съкровена изповед на преживяното.

Специално внимание заслужава сонетният венец „Блажена ти, която ме роди”, посветен на майката. Това е лирична поема, възпяваща най-скъпия и най-близкия човек на поета.

Разказът започва от детството, когато майката е бдяла над младенеца „в радост и беди”. От нейните „очи - грижовна стряха” той е пил „любов и нежност до насита”. Едва отрасъл, се изправя пред огромния свят.

Но още тогава се сблъсква с егоизма и завистта, узнава жестоката истина, „че има хора с ледени сърца”. И ето, че „от чужди истини поломен”, предаден от „приятели неверни и жени”, ограбен от „велможите безбожни на Мамона”, поетът се завръща към добротата и обичта на майката, с единствения синовен благослов: „Блажена ти, която ме роди!”

Във втория том Кънчо Великов е включил свои литературно-критически портрети на поети и кратки есета, които (кой знае защо?) свенливо е нарекъл - миниатюри.

Литературните портрети потвърждават, че той не е от типа самодостатъчни автори. Следи и се интересува от изявата, както на утвърдени „събратя по перо”, така и на по-малко известни и млади поети и писатели.

Търси и открива характерните черти на техния талант; онова, което ги сродява и различава като творци. Дава рамо на по-младите; не спестява добрата дума дори за онези, които не са успели в своя литературен „прощъпалник”.

Той пише с болка и тъга за покосения „в крачка” от смъртта пловдивски бард Янко Добрев. Спомня си за незаслужено забравения „пътник от влака” - писателя Стефан Поптонев. Събужда спомена за талантливата поетеса Станка Пенчева. Разкрива неизвестни страници от трагичната съдба на рано отишлия си Веселин Тачев - „тази светла и безкористна душа, загрижена за всички и нехаеща за себе си”. Не пропуска „мъжкото момиче” Венета Мандева - поетесата, прозряла с книгата си „Българска елегия” още в края на миналия век днешния разпад и агония на страната ни.

Отделя подобаващо място в националната ни литература на поета Димитър Горсов. Възхищава се от непресекващото родолюбие на Матей Шопкин. Споделя радостта си от „Шепа думи” на талантливия лирик и преводач на полска поезия, учителя от Сатовча - Лъчезар Селяшки.

Пише още за: Йордан Кушев, Виолета Солникова, Димитър Палазов, Йото Николов, Илко Илиев, Иван Антонов, Светла Йорданова, Диана Стефанова… - имена, които, може би, не на всеки казват нещо конкретно, но нищо чудно в обозримото бъдеще със своето творчество да ни напомнят за себе си, както самият К. Великов е провидял, че „за таланта няма давност”.

Измежду темите в кратките есета на автора са: загадката на живота и човешкото битие; преклонението пред българската земя и паметта на предците; протестът срещу родоотстъпничеството и нихилизма като черта на националния ни характер; непримиримостта срещу равнодушието, раболепието и послушанието към „чуждите господари”; тревогата за бъдещето на България.

Писателят търси изход за избавление от нерадата участ, сполетяла отечеството ни в годините на така наречения „преход”. Той зове за събуждане на заспалата ни съвест от „примиренческия сън” ( „Да се събудим”). Призовава да се опомним от споходилата ни инертност и летаргия („Наследство”).

Според него „светът ще бъде спасен само когато единствената световна религия стане любовта”, безкористната човешка обич.

„Кънчо Великов е почувствал с цялото си същество най-простата, ала и най-трудно постижима истина, че в триединството на времето: минало-настояще- бъдеще, подвластно на човека е само настоящето” - пише неговият земляк - писателят Атанас Мочуров.

От своя страна, като се спира върху поетичния му стил, Веселин Тачев отбелязва, че той постига „истината за живота” не чрез ефектни метафори и смайващи поанти, а посредством „съчетанието на простите обикновени думи във вълнуващи изповеди”.

Неотдавна обществеността в Павликени почете 75-годишнината на писателя с тържествена вечер, на която му бе връчен почетния плакет на кмета на града за заслуги към културния живот и издигане престижа на павликенския край.

Съвсем наскоро той беше удостоен от Съюза на българските писатели с почетна Грамота за принос към българската литература.

Миналата седмица юбилеят на поета бе отбелязан и в малката зала на Габровския драматичен театър, където „габровецът от Караисен” бе почетен от поклонници на литературното слово.

Честит юбилей, поете!