Георги Майоров

Прекрасно оформената обложка - разтворени листа на книга, въображаем корт с пастелна ракета и над тях щрих от дъга в необятната сиво-метална гръд на простора, чертаят началото в безкрайната обич към човека, към нас.

Символи видими и невидими, та цялата книга на Борислав Владиков „Защото ви обичам” (2017) сякаш е металогия на всички художествени средства с песен и плач за Родината. Преболедувано отражение на живата, обществото и света. При това повечето от стихотворенията са от миналата година, което е силен знак за младия дух и продължаващото високо вдъхновение на поета.

Дошъл на земята с надеждата някой негов стих „да покълне в душа благородна”, че днешната съдба го кара да пее „в порутен от варвари храм” - нашата Родина. И само тя го връща „към нов ренесансов живот”.

С дух на Пирин и бистрите води на Струма, отдавна стопанин на „свойта есен”, но и на свойта песен. Та с право жигосва упадналата духовност на времето, в което „пасем мечти увехнали и блеем, безсилни себе си да победим”.

Дори неговият „кестенов нектар” е горчив от неизкушения грях мъдро да защитим Отечеството и то да пребъде, въпреки злините, рушащи Пирин и Балкана, въпреки къртиците, ровещи Родопа. И стигаме до голготния ни „емигрантски кръст”, с който изгнанниците ни не могат „да вържат двата края на света”.

И как да бъде иначе, когато управниците „планетата към гибел направляват”. Той вижда не ослепените воини на Самуил, а заслепените от властта нашенци, „които по жестокост ще надминат / дори и най-престъпния убиец”. Защото масово обричат нацията ни на геноцид. Затова Борислав Владиков идва при нас, че много ни обича и трябва да се обичаме от всякога по-силно, само да се пазим от неговата омраза.

Та нима друго ни беше завещала бляскавата сабя на Христо Ботев, освен силно да любим и мразим. И авторът искрено изпълнява този завет, че „днес няма даже стотници пред нас / и всеки сам съдбата си спасява”. Не може да се примири, че наведен над земните грижи, не вижда небето отгоре „как се върти”, защото най-свидната грижа за него е това небе и тази земя, на които с обич отдава всичко негово.

А с друго не може да я дари, отдава най-свидното за българския род, за българското православие - „всичко”, което е негово. А това всичко е неговото Слово. И без туй на писателя днес никакво друго имане не е останало, че всичко свидно българско „във посока безока” изтича. И пак намира сили да люлее цялата земя „във люлката на любовта”. А това не ни учудва. Нали поетът и творецът въобще е с атомен строеж на два полюса.

И поезията му е такава - на контра пунктите в битието и творчеството. Как така цял живот ще събира нектар за попуканите устни на Родината, а сега чужди правила и морал отнемат тази възможност да се въздаде изцяло на нея.

С ярост и жлъч развенчава и омекналите стави на мъжете, които приспиват котки, а жените - кучета. И се опасява, че в непрогледното бъдно нищо чудно „някоя мацка вземе, та се окучи”. Нали кучкоманията превърна цялата страна в изгоден за някои кучкарник.

А тази тяхна изгода със „стогърло ехо злоезично грачи” срещу всички ни. И Борислав Владиков няма намерение да се предава. Той има още сили, той върви срещу чуждоманията, срещу полиглогията в песенното пеене с неграмотен български език. Не може да търпи, защото в него „високите реки / текът и пеят бистрите си песни”. Не може да живее „без тръпката до лудост да обичаме”. Иначе „светът ще се изпълни с безразличие”.

Книгата обхваща и стрелите, забивани в сърцето му. И болката, при изваждането им. Защото в своята неподкупност е разбрал, че „по-велик е хлябът, а не ножът”. И пише подмладен, въздигнат, със причестено слово в сгъстения облак на изкуството.

В обхванатия от бяс свят „земята я тресе парична треска”, мостовете между хората „се разрушават лесно”. А той - сред толкова благи планини и вихрени пътеки - душата му е „и славей, и орел”, та само живота оплаква, „когато съществуваме еднозвучно”.

Многобагрен, високо закотвен в живота на света, от погледа му не убягва сиянието на добротата и усоето на злината. И ще слави и проклина живота, докато разбере, че в „простора цъфтят” и неговите „белоцветни вишни”.

В четиристишията на третата част на книгата изпява жалбата си за кабинета на поета - нощта, за песните в пръста, с които ще спасим земята, за своите дни като „Разпети петък”. Че понякога е гледал „морето от брега”, а самата му душа е „кипнало море”, „песенен поток / и сълза, отронена от Бог”. Затова, сред всичките загуби, продължава да е влюбен, а славеите „на разум любовта” им учи.

В четвъртата част пак възвеличава любовта, за която идва и не може да си отиде от нея. И че най-голям е грехът, ако не обичаме, та даже и днес като потоците „безумствено” палува. Защото светът „без любов е свят безсърдечен”. Поетът не може дори „минута безлюбовно” да живее. И опрощава всичко на грешния свят, че всички „от него сме родени”. И единствено „любовта най-добре ще реши / как светът ще върви по-нататък”.

Борислав Владиков изповядва една висока нравственост, далече от суетната вълна на славата. И ако искаме светът да бъде по-добър, наш дълг е „своята съдба да претворим във тиха, / във трогателна интимност”.

Само така на завистта, злобата и злодеянието можем да устоим и да пребъдем в заслепения от лакомия свят с бруталното преуспяване, равно на гибелна война, която ,непрогледнали, водим срещу себе си. И ни благославя да успеем, защото ни обича!