Георги Майоров

Стихосбирката на Георги Славов „И това ще мине” диша прясно печатарско мастило. Като горещите сълзи на младия автор, още преди дипломата за зрелост, а сега вече студент в СУ - английска филология и на преференциална работа във вестник ,,Монитор”.

При разкъсана връзка с баща му, а преди две години загубва и любвеобилната си майка, той прелива от черни чувства и с креп ги изписва на белия лист. Несъвършени, неуталожени, но искрени, избликнали изведнъж в неопределени посоки.

Съвършени само в едно - в чистотата на извора. Отчаянието го съкрушава, сякаш животът свършва: „Празна е душата, / както е празна и къщата”. Само сърцето помни и не иска да изрича думата „сирак”. Той е дарен с душевна и физическа красота. Оприличава майка си със слънце, което:

Води ръката ми във всяка буква.
Води устата ми във всеки звук.
Води краката ми във всяка стъпка.

Но проклетата пакостница завинаги му я отнема. И в черните му очи вече „черно тихо слънце грее”. Пита се къде ли това слънце „дома си ще намери”, а сам той: „До смъртта си спомен ще възпява”, докато „срещата си тиха” с нея някога дочака.

Разбира се тук се срещаме с още неовладяна техника на стиха, с опит да се ползва само класическия стих - с усилие непременно да се римува, което не означава, че е лошо.

Напротив. Намира сполучливи рими, но в търсеното им понякога губи високия идеен смисъл на стиха. Тези несъвършенства в литературен план обаче са съвършенства на мъката, тъгата, самотата. С голяма доза метафоричност и иносказателност.

И честно търсене на път за бъдния живот. Душата му обитава нов светъл дом, а „молба не смея/е/ да изпратя/и/ до небето” от страх, че гласът му няма да достигне целта. Да! Но ние го чуваме и правим възможното неговите мечти да се сбъднат, да му върнем светлия ден, защото картината е пределно ясна:

Нощ. Сам. Без теб. Изгубен.
Нищо. Безсмислие. Земен ад.
Край. Безкрай. Кръговрат.
Липса. Безсилие. Живот погубен.

Останал без надежда, не намира смисъл в дните, защото: „ Лодката от морето на радостта / се разби рано в канарите”. И „след нищото, нищо ме очаква пак, след тъмнината - умора и отново мрак”, та „сред спомени и надежди, никому несподелени”, се опитва да живее, да преодолее мисълта за безсмислието на живота, като упорито се надява да се преоткрие.

А това е най-сигурният път в бъдното - да сътворява живот, противно на съдбата, която изведнъж, неочаквано се втурнала да осакати неговия. Живот на убягнало му щастие, но което непременно ще се сбъдне, щом силно го желае и отстоява.

Защото усеща, че самотата много му вреди в борбата да я преодолее и надвие, и „от спомени реалност” да направи, че в отчаянието животът му сякаш е станал „бълнуване”.

При неговата дарба, ние сме уверени, че ще дойде времето, когато бляновете ще сътворят чудеса. И ще откънти днешния му „черен, смачкан и без краски” живот, в който „с мъката в тъга унила” се прибира, но очаква всеки ден „да дойде пак зората / и небето портите си да разтвори”.

Защото може би с основание се вижда изгубен в този озверен и неприветлив свят, който му е отнел най-скъпото същество. Черните багри са толкова сгъстени, та казва: „Дори самотата ми не е споделена…тъжно отново си ляга сънят”.

Вижда нощта като свой дом и къща: „Къща, ти си там, където нямам нищо. / Дом, отчаяните ти стени ме пазят”. Затова очаква в бъдеще „да изгради / от спомени и тишина” по-добър свят. Та и поезията му се „появява неочаквана, сърдита. / Глухи думи безверно повтаряш. / Жадни гърди за помощ разтваряш / с усмивка от горест пропита”.

И се моли: „Нощта да мине и ти да се събудиш”. Защото „като славей отлетя ми радостта”. И пита своята несрета: „Защо няма радост и за нас в зимния ден? / Защо младостта ми като сълзата ти изтече”, та „закапаха и моите листа от младостта”.

А надеждата пред него е „приведена старица”. Дори „домът ни е там, където друг не ходи. / Където скръб, печал, разлъка бродят”. Живее с мрачни предчувствия, в отчаяние и борба с тъгата, мъката и самотата. И е категоричен:

Без вяра дори природата беднее.
Изгубени сме в облаците двама.
И, изгубен в самотата, без теб живея.
Живея в мечтата ни неизживяна.

Авторът не е споделял мъката си с никого. Затворен зад решетките на мисълта, до излизането на книжката не е казал дори на баба си, която е останала като единствена най-близка опора за него.

Затова и самотата е толкова неопределена, че за него всички „ние сме толкова студени. / Аз съм самотен, ти - сама. / Сенките ни тичат разпилени / и зад тях самотен аз вървя”.

Животът най-добри съвети дава, но младият поет Георги Славов не бива да се отдава само на черните мисли. Радостта блика в още неосъзната млада физическа и творческа сила.

С първата му книга „ И това ще мине”, ще отмине всичко лошо в автора и около него, и ще пребъде доброто. Той има страдалческо сърце, богата душевност, българска земя под нозете си и безкрайно лъчезарно истинско небе.

Вижда го целият свят. Само можем да благословим автора с думите: „Не го отминавай, любов! И тя няма да го отмине! С любов и извисено творчество!

А ето и част от неговите стихове:

Георги СЛАВОВ

***
„И това ще мине” - каза ми някога
и оттогава си стои същото.
Празна е душата,
както празна е къщата.

Аз не съм дарен с твоя свят,
където оптимизъм живее.
Очите ми са черни
и черно тихо слънце грее.

Но само защото вярваш
в тази щастлива енигма
и в светлия идеал,
аз идеала ни ще стигна.

А светът е тъй студен
и червеи го лазят
без светлина.
Светлината, която пазих.

Есента остана спътница
на звездите, а под тях - сирак.
И това ще мине.
Ще мине, за да се завърне пак.

СТОМНА

Един единствен път се счупи
на щастието крехката ми стомна.
Безкръвни жилите в юмрука.
Душата скита се пагубно бездомна.

Разпръснати милиони парчета,
в нея спомени, надежди разпилени.
Със стомната и аз съм на парчета -
парчета бели, с вяра напоени.

Всеки ден я лепя, уви, не умея.
В пустиня лутам се огромна,
а един живот е малко време
да си върна мойта стомна.

СЪН

Сън седи до мен на скрина
и преглежда ме с очи на звяр.
Това е нашата цветна картина
на гърба непосилния товар.

Нощем, щом се увия като лиан,
легна като хоризонта, далечен и прав.
Сънувам и спя радостен, засмян.
На сутринта се събуждам пак болнав.

От очите на нашата картина
гледаш празния ми сън блажен
и мойта жар тихичко изстина.
Цял живот ще спя необезпокоен.

Клепките ми захлупват сънени очи
сърцето глухо е в тъмнината.
Не мигнах цяла нощ, а ето ги лъчите
събират спомена и тишината.

А картината винаги приказлива
и болката, на която съм призван.
Мъката ми като чая се разлива,
който пия всяка вечер тих и сам.

СПИСЪК

Сън спокоен аз сънувах -
в босфорни води заплувах
и се къпех в лъчи от зефир.
Радостта царица е в моя мир.

А около мен треви и клони
се опират в сини небосклони.
Песен нежна минзухари сричат
и, изглежда, всички се обичат.

Буква след буква във свитък.
Кладенецът на живота е плитък,
а в него е скрито спасение,
което въздухът ни ще отнеме.

Но нощта ме буди с писък -
в радостния дълъг списък,
няма място за мечтатели чудати,
единствено на спомени богати.